АНAСТАС ПУНЕВ

 

Второто издание на Националния фестивал на българското кино „Васил Гендов“ започва на 1 май, като отново предстоят десет дни с безплатни прожекции на български филми, създадени през последната година, включително някои филми, които вече са отразявани в афиша. По-късно през месеца българското кино отново ще бъде почетено благодарение на инициативата на Филмаутор „30 вечери на класическото българско кино“. В поредния петък от серията прожекции идва ред на „Преброяване на дивите зайци“ – една от най-смелите сатири на „зрелия социализъм“, но и един филм на абсурда с неостаряващ хумор.

 ПРЕБРОЯВАНЕ НА ДИВИТЕ ЗАЙЦИ (1973, РЕЖИСЬОР ЕДУАРД ЗАХАРИЕВ) 

Макар да въплъщава езоповската тенденция по осмиване на системата, която тъкмо е приела Живковската конституция с нейния член първи, филмът на Едуард Захариев и Георги Мишев е издържал на теста на времето и се напомня и до днес по актуални политически поводи, защото е станал нарицателен за абсурда на всяка една бюрокрация. Асенов (Ицхак Финци) е класическият образ на чиновника, който има свой специфичен облик, речник и начин на общуване с онези под него, а логиката на техните отношения е толкова отработена, че само погледът отвън може да опише нейното безумие. Докато има служебни статистици, винаги ще има кой да брои несъществуващите диви зайци, а ритуалността в „отмятането“ на работа и издигането в култ на безсмисления труд са всъщност част от най-тежкото наследство на социализма, което не е преборено половин век по-късно, въпреки че професиите са се променили.

 ФИЛИП ТРИФОНОВ И ИЦКО ФИНЦИ В ПРЕБРОЯВАНЕ НА ДИВИТЕ ЗАЙЦИ 

Отвъд политическата сатира „Преброяване на дивите зайци“ има едно двойно дъно, за което Красимир Крумов – Грец пише подробно в своя текст за филма. Втората му част („веселието“) се превръща в нещо, смътно наподобяващо енергията на филми като „Голямото плюскане“. Сякаш споделеният празник след работния повод успява да очертае човешкия вид на тези иначе изпразнени от смисъл хора и да ги превърне в съмишленици срещу съпреживения абсурд. Тяхното празненство може да се чете като критика на червената буржоазия, все така отчуждена от всякаква работническа кауза, но и като провал на комунистическите идеали, тъй като зад фасадата от преизпълнени петилетки се разкриват нисък морал, мързел и един гигантски страх, който единствен пречи на тази глинена фасада да се срути.

Подчертано неформалните властови структури са толкова добре развити, че се забравя за тази дълбочина на общата трапеза, която превръща филма в нещо повече от документ на епохата си. Освен оръжие срещу пропагандата, „Преброяване на дивите зайци“ показва както безсилието, така и неизбежността на социализма – когато всички са заети с гоненето на Михаля, лесно може да забравим, че това са просто „хубави хора“, както гласи най-известната реплика от филма.

Друга кинематография, която ще получи достойното си представяне през май, е унгарската благодарение на Седмицата на унгарското кино, продължаваща до 5 май в „Одеон“. Рядко може да се гледат шедьоври от 70^-те и 80^-те на голям екран като „Мефисто“ на Ищван Сабо, а друг водещ акцент ще бъде „Електра, моя любов“ на Миклош Янчо. Облягайки се на класическия текст за Електра, която отмъщава трагично за смъртта на баща си Агамемнон, Янчо преобръща по не по-малко езоповски маниер филма в политически театрален мюзикъл за ролята на революцията и извращаването на всяко тиранично управление.

 ЕЛЕКТРА, МОЯ ЛЮБОВ (1974, РЕЖИСЬОР МИКЛОШ ЯНЧО) 

Унгарската Електра (Мари Тьорьочик) се връща в безбрежната равнина, позната от по-старите филми на Янчо. Сред толкова исторически натоварено място, където нищо не може да остане скрито, Електра изпъква като универсален символ на съпротивата срещу всички Егистовци. Пространството около нея е само по себе си главен герой и с всяко отместване на погледа се откриват нови пластове – безмълвното множество е едновременно тълпа, хор и агора. Целият филм се състои само от 12 кадъра, а актьорите рецитират в театрален ключ репликите си, но в тази брехтианска неестественост има един странен, но убедителен ритъм и неповторима игра с камерата, която не спира да се върти и да рисува картини в рамките на иначе статичния кадър.

Отвъд любимите теми и мотиви на унгареца – например голотата като върховен образ на невинността или постоянните заплахи за свободата, „Електра, моя любов“, дължи много и на античните митове и на тяхната сила да разказват през танц. Епохално е усилието да се координират огромни маси от хора, които синхронизират телата си със субективната логика на филма и приковават вниманието, дори когато е трудно да се следи какво се случва. Това, освен всичко друго, създава и усещане за множество детайли, които се пропускат на първо гледане и налагат нов прочит.

 МАРИ ТЬОРЬОЧИК В ЕЛЕКТРА, МОЯ ЛЮБОВ 

Дързостта на Янчо да говори за съвремието през мита за Електра кулминира във финалната сцена, когато се появява хеликоптер, за да извади действието от догматичната му дрямка и да го пренесе в един вечен политически контекст. Има нещо много противоречиво в този стил, при който високата култура се осмива в най-сюблимния момент, политическите борби се снемат до паметта на една-единствена Електра („докато един помни, нищо не е забравено“), а свободата се оказва не друго, а чувство за принадлежност към общността. Точно тази противоречивост ражда самобитния стил на режисьора, който е еднакво близък до театъра (с цялата му преднамерена изкуственост) и танца (с пронизващото целия филм темпо), но парадоксално успява да произведе образи, уникални за киното като изкуство. А революцията? Тя е като птица, която трябва да умира всеки ден, за да се възражда – точно обратното на Унгария от началото на 70^-те.

 

„Преброяване на дивите зайци“ може да бъде гледан на 19 май от 18:00 ч. в „Одеон“.

„Електра, моя любов“ може да бъде гледан на 1 май от 21:00 ч. в „Одеон“.