АНДРОНИКА МÀРТОНОВА

 

Името на Никола Кутинчев се появява в каталога на Националната библиотека с няколко заглавия: „Впечатленията на един българин от Палестина“ (1929), „Тайнствената и подземна Индия“ (1935), „Испания, страната на тореадорите“ (1937)^[1].

Интерес предизвикват годините на публикация. Възможно е Никола през 1928-1929 г. да е пътувал сам, декларирайки се като турист – книгата за Палестина е написана от първо лице, но това не е доказателство. „Осем месеца аз живеех между тях (в един от кибуците на еврейската общност – бел. авт), но не чух джазбанд и не видях модерни танцове, не срещнах человек пиян или да се занимава с неморални работи. Не срещнах ни една кръчма никъде из колонията, където другаде по света, при покачването да се строи едно село, първа грижа е отварянето на кръчма и кабаре.“^[2] Много са интересни впечатленията му от българските евреи в Тел Авив, срещите и разговорите с тях в местното кафене „Балкан“, където се събират да играят карти и табла. „Да не мислите, че спорят за английската или палестинската политика. Не, в ръцете им са български вестници и те спорят по българската политика. Те са далеко, но България ги всякога интересува, не са я напускали, живеят винаги с мисълта за нея, като не изпускат случая да кажат на всекиго, че са българи. Ден, когато пристига български параход, е цел празник за тях.“^[3] Споменава и стопанствата около Пазарджик, изградени с помощта на ционистките дружества. Кутинчев може би се е върнал, публикувал е пътеписа, след което е взел дъщеря си Люба (дали от Турция, или от Варна) и двамата потеглят на път.

  

 КНИГАТА НА НИКОЛА КУТИНЧЕВ – ПЪТЕПИСЪТ „ТАЙНСТВЕНАТА И ПОДЗЕМНА ИНДИЯ“(1935) 

Шест години по-късно, излиза пътеписът за Индия. Корицата на книгата представлява графика, стереотипно илюстрираща българската екзотична представа за полуостров Хиндустан: гъста джунгла, укротител на змии, ревящ слон и тигър в скок. По-интересното е, че в горния ляв ъгъл, до заглавието, е поместена снимка на Никола Кутинчев. При съпоставка с дигитализирана стъклена плака №98 от ф.1328к, описана като „Кутинчева с комунисти в Япония“ (1930 г.) ясно се вижда, че от лявата ѝ страна седи баща ѝ – Никола Кутинчев.

 ЛЮБА И НИКОЛА КУТИНЧЕВИ В ЯПОНИЯ, ДИГИТАЛИЗИРАНА СТЪКЛЕНА ПЛАКА № 98 ОТ Ф. 1328 

Тоест лицето на двете снимки е едно и също. В „Тайнствената и подземна Индия“ Никола вече употребява безлична множествена форма в разказа си, без да посочва конкретни имена или да споменава, че пътува с дъщеря си. Отделя и глава от пътеписа си за киното „В индийски кинематограф“: „В Индия, както в целия Изток, прогресът си пробива бързо път и нравите се променят. След чуждите филмове, които наводниха Индия, там се създаде и родно индуско кино. Съществуват няколко индуски холивуди, където се снимат филми из индуския живот и история. Индусите от двата пола са големи любители на киното. Присъствах на няколко сеанса, където беше представена вълшебната драма „Сита-Рама“^[4], преработена от Рамаяна, епическата поема на Валмики. Изпълнявана бе в национални костюми и, верни на традицията, артистите бяха полуголи и боси.“^[5].  

В биографичната справка Люба пише, че през 1935 г. заминава за Париж, където започва да следва журналистика и френска филология. Явно се е върнала за малко в България с баща си, защото в личния ѝ фонд се открива журналистическа карта от редакцията на в-к „Дневник“ (1935)^[6]. След първите две години и успешно положени изпити се прехвърля в задочна форма на обучение. Стажът ѝ е като кореспондент на френския вестник „Le matin“ и като фоторепортер на вестник „La femme“^[7] за Испания, Испанско Мароко и Южна Африка, където пребивава до 1939 г. При направена справка в дигитализираните течения в сайта Gallica^[8] на френската национална библиотека не излиза никъде нейното име, при това с опити то да се напише по различни начини. Ако наистина е била кореспондент и фоторепортер на посочените издания, може да е подписвала материалите си с псевдоним.

Годината на публикуване на пътеписа на Никола – „Испания, страната на тореадорите“^[9] е от 1937 – т.е съвпада с горепосочения период! Със сигурност баща и дъщеря отново са били заедно на пътешествие. Но за кратко и може би са заедно само в Испания. Никола е в България през 1936 г.

Интересът на Кутинчев към киното, индиректно изявен в индийския пътепис, не е случаен, защото самият той също снима. Данни за това откриваме в библиографски каталози на Костадин Костов^[10], съхранявани в БНФ и ИИИзк БАН.

В периода 19 ноември – 1 декември 1936 г. в хрониките на вестник „Борба“ (Пловдив) излизат няколко рекламни съобщения за сказки и прожекции, водени от Никола Кутинчев.

 ХРОНИКА – „БОРБА“ (ПЛОВДИВ), ХVІ, БР. 4680, 28 НОЕМВРИ 1936 г., 1 

Четем следното: „Пътешественикът г. Н.Кутинчев, ще държи в неделя (22 ноември – бел. авт), 10 ½ часа, в кино „Капитол“ интересна сказка на тема „Испания преди и сега“. Г-н Кутинчев е бил очевидец на събитията, които се разиграват сега в Испания. Ще се прожектира и филмът „От София до Хавайските острови“^[11]. Със сигурност Кутинчеви по време на пътуванията си из Азия са притежавали или наемали техника, с която са снимали.

Седмица по-късно се появява нов анонс: „Известният пътешественик г. Н. Кутинчев, който има голям успех при първата си сказка, ще изнесе в неделя, 29 т.м. , 10 и пол. ч. в кино „Капитол“, твърде интересната си сказка само за възрастни: „Любовта всред източните народи“. Ще се прожектира и негов филм.“^[12] Темите на публичните лекции на Никола и Люба са почти идентични. Вероятно бащата е идеологът да се провеждат сказки, за които по принцип в Царство България се изисква разрешение от Министерство на народното просвещение (МНП). Апропо - както и за прожектиране на филми, особено документални, на културна тематика, без значение, че са любителски. Правилата важат за всички. На този етап от изследването не сме намерили документ, легализиращ дейността на Кутинчеви. Акцент в съобщението от вестник „Борба“ е, че сказката на Никола е само за възрастни. В афиша на Кутинчева също категорично е отбелязано с главни букви: „САМО ЗА ВЪЗРАСТНИ. На нея няма да се допущат учащи и малолетни“^[13].

 АФИШЪТ НА ЛЮБА КУТИНЧЕВА, ДА – СОФИЯ, Ф. 1328 К, ОП. 1, А.Е. 175 

След изявите в Пловдив, Кутинчев отива в Пазарджик за поредната си лектория „която ще придружи с интересен филм из пътешествията си“.^[14] В рекламното каре обаче не се уточнява на каква тема ще говори и коя точно лента ще завъртят прожекционните машини.

Две години по-късно в пресата се появява много по-различен анонс: „Известният пътешественик г. Кутинчев снима един твърде интересен културен филм из България. Напоследък той е правил снимки из живописния родопски край – Чепеларе, Пампорово и Рожен.“^[15] Текстът доказва наличието на снимачна техника у семейство Кутинчеви, друг е въпросът дали е същата камера, с която са пътували.

 ХРОНИКА – „БОРБА“ (ПЛОВДИВ), ХVІІІ, БР. 5193, 23 АВГУСТ 1938, 1 

Фигурата на кинематографиста Никола Кутинчев, имащ принос в българското кино като автор на културни филми от България и света, не се споменава никъде в киноведските ни изследвания, които принципно обръщат по-малко внимание на документалистиката. Гореописаните данни за първи път се изнасят в научното пространство. През 30-те години на ХХ в. в документалното и научнопопулярното кино работят редица автори, доста често продуцирани (или работещи по поръчка) от МНП, Централен държавен ученически кинематограф, частни наши и чужди филмови къщи и продуценти.^[16] Дали Кутинчев е самостоятелен играч (продуцент, оператор, монтажист на собствените си филми) на родното екранно поле? Интересувал ли се е някой от кинопоказчиците да откупи и прожектира филмите му? Това засега остава загадка. След последния анонс за снимките из родопския край нямаме никаква информация дали филмът е завършен, дали е ням (по-вероятно), дали е представян пред публика или на ведомства. Както и не знаем нищо повече за съдбата на г-н Кутинчев. 

Място на провеждане	Заглавия	Дата	Извори
гр. Пловдив, Кино Капитол, от 10:30 ч.	Сказка: „Испания преди и сега“. Филм: „От София до Хавайските острови“.	22 (нед.) ноември 1936	Хроника. – Борба (Пловдив), ХVІ, бр.4672, 19 ноември 1936 Хроника. –  Борба (Пловдив), ХVІ, бр.4674, 21 ноември 1936, 1
гр. Пловдив, Кино Капитол, от 10:30 ч.	Сказка: „Любовта всред източните народи“. Филм: без обозначено в извора заглавие, вероятно по темата на сказката.	29 (нед.) неделя 1936	Хроника. –  Борба (Пловдив), ХVІ, бр.4680, 28 ноември 1936
гр. Панагюрище – неизвестно  местонахождение	Сказка и филм без обозначени заглавия в извора	1 (вт.) декември 1936	Хроника. –  Борба (Пловдив), ХVІ, бр.4682, 1 декември 1936

Таблица № 2, показваща изнесените сказки и показа на филми на Никола Кутинчев и изворовия материал. Възстановени са и дните на седмицата. 

 

Сказките в България

След завръщането си в България през 1939 г. Люба Кутинчева изнася също множество сказки за Япония и живота в харемите. Може би живее в Стара Загора, за което свидетелства индиректно документацията^[17], позволяваща ни да проследим маршрута на огромния тур, който прави в периода 25 септември - 24 декември 1940 г. Но дали и Никола е бил с нея? И как се е придвижвала? Люба първоначално тръгва из Старозагорско (селата Дълбоки, Хрищени, Михайлово, Сърнево) – до 5 октомври. След три дни е в Нова Загора и Мъглиж (до 11 октомври). Следва Казанлъшкия регион - Енина, Шипка, Шейново, Голямо Дряново, Долно Сахране, Габарево, до 17 октомври. Прави пауза от три дни и заминава на юг, където пребивава до края на месеца – в Кърджали, с. Златица (Харманлийско), Ивайловград (във военния гарнизон). В средата на ноември изнася само една сказка, връщайки се отново в Мъглиж. През декември възстановява пътуванията си, като се насочва към Пловдивско и Родопите. От 2 до 5-ти е в Асеновград и Чепеларе. Падналият обилен сняг възпира Кутинчева да продължи в местността и това е отразено в съобщение в пресата^[18]. На 16 декември по покана от женското благотворително дружество „Просвета“ към читалището в Пазарджик, Кутинчева разказва за гейшите, хризантемите и Страната на изгряващото слънце в продължение на час и половина^[19]. Връща се в Стара Загора, в салона на дружество „Театър“ за последните си сказки от годината (23 и 24 декември). Говори и показва визуален материал главно в училища, прогимназии, читалища, в градски общински управления и общински домове. Събира не само отзивите за проявите си, публикувани в пресата. Но и изисква от директори, учители, председатели на читалища, кметове, околийски управители, журналисти да напишат официално становище за публичната ѝ лекция. Сигурно тези своеобразни служебни бележки са ѝ служили като препоръка за последващи изяви.

 ЛЮБА КУТИНЧЕВА ПЪТУВА С КОРАБ ДО ЯПОНИЯ 1930 г. 

Рекомендациите са изцяло положителни. „Понесе ни непринудено заедно със спомените си да видим изригващи и угаснали вулкани, цветята, бита и изкуството в Япония. /…/ Една страна, за която малко знаем, а някои даже друго не са чували, освен името ѝ. Ние мислено бяхме в училището, в храма и в чайните на Япония“^[20]. Отбелязва се как Кутинчева интелигентно, жизнено, интересно и артистично е предала образа на Япония – бледен и незадоволителен в културното ни пространство, според слушателите. „Тя (Кутинчева – бел.авт.) хвърля голяма светлина върху нравите, обичаите, литературата, обществения и културен живот на тази екзотична страна“^[21] Стилът ѝ на говорене е впечатляващ - българският ѝ език е литературен, хубав и цветист, с употреби на поетични форми. Сказките „заслужават да бъдат чути от всеки, който иска да обогати своите познания и се интересува от мистичната и екзотична Страна на изгряващото слънце“^[22]. Люба не просто съумява да задържи вниманието на публиката, която я слуша със затаен дъх, а и да предизвика възторг и бурни ръкопляскания. Подчертава се, че сказчикът е ценен сътрудник в обучителния процес и просветната дейност, и притежава богата култура. А Япония и японците категорично могат да послужат за пример и подражание, особено с възвишеното си родолюбиво чувство, моралния си лик и дисциплина. И още „ ... честност, скромност, чистота, вежливост, че човек, чувайки, има желание да се прероди и стане като тях. Прекрасен е рефератът на симпатичната г-жа Кутинчева!“^[23].

Потвърждение на хипотезата, че Кутинчева живее в Стара Загора, получаваме от един спомен: „Годината беше 1942. Един ден мама ми разказа, че ходи при една леля Люба, която била болна, да я гледа. „Тя е ходила в Япония и е написала книга“ – каза ми. Възкликнах: „Писателка ли е!“, „Не, журналистка“.^[24] От текста на Анка Русанова научаваме още, че освен на легло, и изключително красива (което се вижда и по снимките), Люба е била омъжена за вдовеца-журналист Александър Дагоров, и отглежда двамата му доведени синове – Милко и Коцето. В града са пристигнали от София. Мемоарът завършва така „Леля Люба оздравя. Обличаше красиви копринени рокли с коланче. След 9 септември 1944 г. си заминаха за София.“^[25]

Всъщност Кутинчева издава книгата си за Япония именно в Стара Загора. Дарява на библиотеката на дружество „Театър“ петнадесет тома книги^[26].

През 2015 г. разговаряхме с журналистката Юлияна Тонева, която се е срещала с Люба Кутинчева, с надеждата, че ще получим малко повече информация. Единственото, което разбрахме е, че пътешественичката е живеела в кв. Свобода, София и е приютила младо семейство, с което май не са били преки роднини. Вероятно по договор за отглеждане срещу онаследяване на апартамента. Оплакала се е тихо, че тези хора са изхвърлили част от вещите ѝ (вероятно и архив) и се държат лошо с нея. Никой не е откликнал на този дискретен зов за помощ. В някои публикации се споменава, че Люба Кутинчева е напуснала земния свят на 20.09.1998 г.

 

Проучванията за настоящата статия са финансирани от Фонд „Научни изследвания“ по договор № КП-06-Н60/6 от 16.11.2021 г. по проект „Кинокултура, изкуства и национални образи в България (КИНО.БГ). Формиране на обществената значимост на филмовата култура в периода между двете световни войни“, Институт за изследване на изкуствата, БАН, ръководител – доц. д-р Александър Донев.

Настоящият текст е допълнена версия на първоначално публикуваната в сп. Проблеми на изкуството.

 

Бележки под линия: 

^[1] За съжаление, в момента на писане на студията, книгата бе в аноксия и нямаше достъп до нея. Прецизността изисква да споменем, че в НБКМ има още едно заглавие: Кутинчев, Н. Антихристиянски комунизъм. Брошура № 1. Вар., 1924 г. Трудно ни е да определим дали става въпрос за един и същ автор, защото трудът много се различава от пътеписите. 

^[2] Кутинчев, Н. И. Впечатленията на един българин от Палестина. (Епизод из странстванията му 20 години по широкия свят). Пл., 1929, 41.

Инициалът „И“ в бащиното име, ни насочва към друго. В някои журналистически публикации, излезли след изложбата на ДА  „Архиви“ и в книгата на Д. Момчилов е посочено, че бащиното име на Люба е Илиева. Също така, че Никола е първият ѝ съпруг, по професия агроном – откъде са взети тези данни, нямаме информация. Звучи абсурдно Люба да остави фамилията на първия си съпруг и след това да сложи тире с тази на хипотетично втория Александър – т.е. Кутинчева-Дагорова. Дали е обаче Никола И(лиев) Кутинчев? Ако е така, възможно ли е Кутинчева да носи името на дядо си, вместо бащиното си?

^[3] Пак там, 28-29. 

^[4] Вероятно става въпрос за филма на Дадасахеб Пхалке „Setu Bandhan” (1932, изгубен), който е по сюжет от „Рамаяна“.

^[5] Кутинчев, Н. И. Тайнствената и подземна Индия. С., 1935, 18-19.

^[6] ДА – София, ф. 1328 к, оп. 1, а.е. 9.

^[7] Дали става въпрос за френския двумесечник, който излиза до 1937 г. и е списание, а не вестник, или за друго издание – това също е въпрос с повишена трудност. Любопитно е да отбележим, че в годините 1936-1939 в Испания съществува анархо-синдикалистка  женска организация „Mujeres Libres“, която от 20 май 1936 г. започва да издава едноименно собствено списание и бързо разширява международните си контакти. Изданието излиза в 13 броя до 1938 г. В неговите дигитализирани броеве (https://cgt.org.es/revista-mujeres-libres/) могат да се проследят някои текстове свързани с Изтока (по специално Китай в брой 11), но и с киното. Повечето статии или не са подписани, или авторството е отбелязано с инициали и псевдоними. Снимковият материал също не е обозначен авторски. Но пък в каре на изданието се подчертава, че работят с множество кореспонденти. Темите свързани с правата, еманципацията и овластяването на жените също са в съзвучие със сказката на Люба Кутинчева „Любовта и кръвта в харемите“.

^[8] https://gallica.bnf.fr

^[9] Kутинчев, Н. И. Испания, страната на тореадорите. С., 1937.

^[10] Костов, К., М. Костова, Р. Костова. Библиография на киното в българския периодичен печат до 09.ІХ.1944. Пл., 1979. Особена благодарност към д-р П. Кърджилов за подадената информация.

^[11] Хроника. – Борба (Пл.), ХVІ, № 4672, 19 ноем. 1936, 1; Хроника. –  Борба (Пл.), ХVІ, бр. 4674, 21 ноем. 1936, 1.

^[12] Хроника. – Борба (Пл.), ХVІ, № 4680, 28 ноем. 1936, 1.

^[13] ДА – София, ф.1328к, оп.1, а.е. 175, л. 1.

^[14] Хроника. – Борба (Пл.), ХVІ, № 4682, 1 дек. 1936, 1.

^[15] Хроника. – Борба (Пл.), ХVІ, № 4682, 1 дек. 1936, 1.

^[16] Като „Горанов филм компани „Балкан“, Кинофилмова къща на Борис Н. Чилингиров, „Сабиф“ АД, Йохан Розев, Спиро Янков, Петър Караманов, Йохан Розенблат и Христо Константинов, Георги С. Бабички (който работи по поръчка за френската филма Pathé-Natan / Патé-Натан), Народен етнографически музей, Съюза на българските гимнастическите дружества „Юнак”, фонд „Кинопросвета“ (към МНП), Министерство на войната, филмова лаборатория „Балканфилм“, областни, общински  и културни комитети при читалища в различни населени места. Вж.: Янакиев, Ал. Цит. съч., 134-145.

^[17]  ДА – София, ф.1328к, оп. 1, а.е. 176, а.е. 177.

^[18] ДА – София, ф. 1328к, оп. 1, а.е. 177, л. 3 – Борба (Пл.), № 5877, 5 дек. 1940.

^[19] ДА – София, ф. 1328к, оп. 1, а.е. 177, л. 3 – Борба (Пл.), № 5890, 20 дек. 1940.

^[20] ДА – София, ф. 1328к, оп. 1, а.е. 176, л. 14 – отзив от околийския управител на Кърджали, 22.Х.1940.

^[21] ДА – София, ф. 1328к, оп. 1, а.е. 176, л. 11 – отзив от редактора на вестник „Изгрев“, от 10.Х.1940.

^[22] ДА – София, ф. 1328к, оп. 1, а.е. 176, л. 11б-12 – отзив от околийския управител на Новозагорското околийско управление, от 10.Х.1940.

^[23] ДА – София, ф. 1328к, оп.1, а.е. 176, л. 13б, от неизвестен автор, подписан като „Ст.“, може да е учител или да е от администрацията, от 11.Х.1940.

^[24] Русанова, А. Една старозагорка в София. Ст. З., 2011, 16.

^[25] Пак там, 17. Специална благодарност към д-р Емилия Жунич от Институт за изследване на изкуствата към БАН за подадената информация.

^[26] Отчет на културно-просветително дружество „Театър“ – Стара Загора за 1941 г. Ст.  З., 1942, 9. В отчета се споменава, че има и една книга дарена от японската легация.