КАРИН ЯНАКИЕВА
Има нещо особено привлекателно в изложбите на открито. Наблюдавала съм как забързани към обичайните си делнични задачи граждани се спират, заглеждат се и някак потъват в съдържанието. Обикновено това са архивни фотографии, които целят да възвърнат паметта у хората за отминали събития, за именити личности, оставили диря в нашата културна история. Тази форма е избрал режисьорът Андрей Слабаков да отбележи стогодишнината от рождението на баща си – забележителния актьор Петър Слабаков.
Снимки: Мариана Ангелова, БНФ
Мястото на изложбата – градинката „Кристал“, не е случайно. Там през есента на 1989-та година се проведе първият митинг, организиран от Независимо сдружение „Екогласност“, на което Петър Слабаков беше съосновател и председател. Конкретният повод бе едно от многото безумни решения на тогавашните управници, но истинската причина за присъствието на толкова много хора беше споделения стремеж към свободен и по-достоен живот. И всички те припознаха в популярния актьор съмишленик, оцениха неговата искреност и решителност в битката с овластената глупост.
Изложбата дава интересна информация за неговата неспокойна младост, неща, които до голяма степен обясняват уменията му да се превъплъщава в най-разнообразни персонажи. Той е възпитаник на първия смесен класически випуск (1938 – 1943) на някогашната шуменска Девическа гимназия „Нанчо Попович“, за времето си сериозно и престижно образование. После е доброволец във Втората световна война, награден с Орден „За храброст“. Следва продължителен трудов период, какъвто най-често на шега, понякога и съвсем буквално наричаме „горкиеви университети“. Сиреч тежка физическа работа в недотам образована среда, но ако човек е достатъчно чувствителен, може много да научи за „унизените и оскърбените“ души. Докато работи, завършва икономическа специалност във Варненския университет.
На сцената попада след конкурс, но си давам сметка, че в случая думата „попада“ не е подходяща. Както казват мъдрите хора, случайности няма. По-скоро е търсил и намерил територията, на която да изрази таланта и способностите си. Първите му значими изяви са в Бургаския театър през 50-те години на миналия век. Период, в който там работят Юлия Огнянова, Вили Цанков, Леон Даниел, Методи Андонов. Период на взрив от творчески идеи, нестандартни сценични решения, модерно мислене извън идеологическите клишета и догми. Много скоро обаче този разцвет е попарен от неразбирането и непоносимостта към различността от страна на властта. Документалният филм „Между маските“ на Огнян Гелинов разказва за разправата с „бургаската четворка“, както е позната на почитателите, за съжаление, и на апаратчиците от онова време. За начинаещ актьор, участвал в техни постановки, това вероятно е била незаменима школа, по-ценна от каквато и да е специализирана подготовка.
Театралните му роли приковават вниманието на кинематографистите и през 1960-та година дебютира на големия екран с филма „Дом на две улици“ (реж. Кирил Илинчев), когато вече е на 37 години. Едва ли е допускал, че след този късен старт ще се превърне в актьора с най-много главни роли в българското кино. Такава е безпристрастната статистика, но зад или по-скоро над нея стоят природният талант, прецизната работа върху всеки образ, личностният чар, че и всеизвестният му чепат характер, нетърпящ компромиси. Той притежаваше дарбата да очовечи и най-високопарните клиширани герои от социалистическия реализъм. Умееше да приближи до съвременната публика персонажи от миналото. Дали ще е магнетичният Шибил на Йовков в едноименния филм на Захари Жандов, реална историческа фигура като генерал Заимов от „Цар и генерал“ на Въло Радев или харизматичният Пиер Стоманяков от „Звезди в косите, сълзи в очите“ на Иван Ничев, те всички ставаха разбираеми и близки до зрителя.
Тези дни БНТ излъчи два филма по повод стогодишнината на актьора и така ни освежи паметта за едни от най-силните му изпълнения. „Вечни времена“ на режисьора Асен Шопов в притчова форма разказва за системното унищожаване на селата у нас. Днес създаването на агропромишлените комплекси се отчита като гигантска грешка, но тогава хора като героя на Петър Слабаков само са се досещали какво предстои, съпротивлявали са се с фанатичен жар, уви, без резултат. В „Покрив“ на Иван Андонов той играе средностатистически българин, направил смел опит за емоционално летене, който печално завършва под покрива на новопостроената къща. Там може и да има уют, но няма чувства.
Снимки: Мариана Ангелова, БНФ
Самата изложба е чудесно замислена и осъществена. Вероятно е струвало не малко усилия на Андрей Слабаков да издири, подбере и подреди тези великолепни фотографии от различните творчески периоди на баща си. Много елегантно е сложил акцент и върху партньорите, с които е работил големия актьор. Добре знаем, че в колективните изкуства вариантът „сам юнак на коня“ е почти немислим. И се пак, почти… Спомням си новелата „Антракс“, дебют на Станислава Калчева, в която Петър Слабаков е напълно сам пред камерата. Там играе възрастен вдовец в запустяло село и единственото същество, което го свързва с живота, е болната му крава. С невероятна сила пресъздава различните състояния у този тъжен самотник – от пълно отчаяние, през искрици надежда до безсилна ярост срещу сполетялото го нещастие. Трагичните измерения на този образ по нещо напомнят, макар и в коренно различна среда, за героя на Спенсър Трейси в „Старецът и морето“.
Нямах щастието да познавам Петър Слабаков отблизо, но имам усещането, че горе от небето, едва ли би се зарадвал на тежки суперлативи и помпозни слова. Не може обаче да не признаем – силна личност, неповторим талант с мощно присъствие в българското кино и театър.
