АНТОАНЕТА ДОНЧЕВА
„Той не е мъртъв – запротестира Белаква – не можете да го сварите така.
Тя го изгледа изумено. (…)
Омарите винаги се варят живи.
Те трябва да бъдат такива. (…)
Не чувстват нищо – каза тя.
От морските дълбини се бе озовал в тенджерата с вряща вода. Сред враговете си часове бе дишал тайно. Бе оцелял от котката на французойката, от повредените клещи. Тя вдигна омара от масата. Преживя само тридесет секунди. Е, помисли си Белаква, поне беше бърза смърт. Бог помага на всички.
Не, не беше.“[1]
САМЮЪЛ БЕКЕТ (1906 – 1989)
Така тъжно-иронично завършва първият разказ на Бекет, носещ озадачаващото заглавие „Данте и омарът“. В този ранен текст бъдещият Нобелов лауреат, тогава само на двадесет и шест години, вече палпира една от основните теми на своето бъдещо творчество – човешкото безволие и леност, чиито корен е чувството за екзистенциално безсмислие и непреодолима меланхолия. Ранната версия на разказаната история е от 1932 г., но в окончателния си вид „Данте и омарът“ е публикуван за първи път в сборника „Повече убождания, отколкото ритници“ (More Pricks Than Kicks) през 1934 г., който съдържа и откъси от по-ранната новела на Бекет „Мечта за красиви и недотам красиви жени“ (Dream of Fair to Middling Women)[2].По предложение на своя редактор Чарлз Прентис Бекет добавя още една история – „Костите на ехото“ ( Echo`s Вones) към ръкописа, в която Белаква се връща от света на мъртвите, но Прентис отхвърля текста и той остава непубликуван чак до 2014 г.[3]
ПЪРВАТА СТРАНИЦА ОТ СБОРНИКА РАЗКАЗИ MORE PRICKS THAN KICKS, 1934
Двама гении на словото трайно повлияват творческия стил на Бекет. Те са Данте Алигиери и Джеймс Джойс. Младият Бекет изцяло споделя житейското кредо на героя на Джойс – Стивън Дедалус („Портрет на художника като млад“, 1916), на което ще остане верен през целия си живот. „Питаш ме какво бих и какво не бих сторил. Ще ти кажа. Аз не желая да служа на нещо, в което вече не вярвам, било то семейство, родина или църква. Ще се мъча да изразя себе си в живота или изкуството по най-свободния и пълноценен начин и единствените оръжия, които ще си позволя да използвам за самозащита, са мълчанието, изгнанието и хитростта.“[4] Като продължение на тази изповед е решението на един от малкото автобиографични образи – Белаква – от първата новела на Бекет „Мечта за красиви и недотам красиви жени“ (1932): „Аз трябва да напиша книга, мечтателна и умна (…) книга, където фразите ще са интелигентни и хитро изплъзващи се, но интелигентността и ловкостта ще бъдат такива, че всяка фраза ще е различна от съседната. Думите от едно изречение трябва да са като разцъфнали рози, които захвърлят читателя в градината от лалета на следващо (…) Преживяването на моя читател трябва да се случва между фразите, в мълчанието, да е породено от интервалите, не от думите или изказването… читателят ми трябва да изпита заплаха, чудо, да попадне в сферата на неизговоримото (к.м.)“.[5]
ПОСМЪРТНАТА МАСКА НА ДАНТЕ АЛИГИЕРИ
За влиянието на автора на „Божествена комедия“ върху стила на Бекет съществуват немалко изследвания: то e толкова силно по отношение на езика, колкото и към силата на неизразимото, споделя Дънкан Маккол Чесни. „Дори при бърз преглед на проблема за мълчанието, можем да видим ясно колко силно е въздействието на Данте (и Джойс) върху влечението на Бекет към това модернистично творческо изгнаничество, но също така и колко е било важно то за преодоляването на Джойс от самия Бекет по пътя му към откриването на собствен, минималистичен стил.[6] Пътешествието в света на мъртвите от „Божествена комедия“ се превръща в текстовете на Бекет в своето огледално Друго. Ходът на историческите събития през ХХ в. и последиците от тях модифицират деветте кръга на Ада в ужаса на субекта, обречен на вътрешно изгнаничество и социална дисхармония и обитаващ абсурден свят, загубил своите рационални основания. Гениалността на „Божествена комедия“ е не само в прозрението, че човешката душа трябва да бъде подложена на изгнание и страдание, за да е в състояние, пречистена и възродена, да намери себе си и да се докосне до божествената истина, но и защото хвърля мост през времето, свързвайки античната, средновековната и съвременната цивилизация, поставяйки вечния въпрос за фантазмите на Аз-а, неговите кризи и превъплъщения. Митът за спускането при Бекет е демитологизиран и е лишен от прераждащия и възвисяващ завършек на catabasis, защото за човека на ХХ в. Нищото е в лоното на Битието, в сърцевината му (Сартр).
САМЮЪЛ БЕКЕТ ОТ ВРЕМЕТО НА СВОЯТА МЛАДОСТ
Белаква е един от любимите герои на Бекет и той се връща към него през цялото си творчество[7]. Целта на този текст не е да се изброят подробно референциите към героя на Данте, а да се аргументира идеята, че той, както и „Божествена комедия“, са постоянно присъстващ топос на интелектуална провокация и неизчерпаем ресурс за творческо вдъхновение на Бекет през целия му живот. Неувяхващият му интерес към творчеството на гения от Флоренция стартира по време на следването му в Тринити Колидж в Дъблин и остава завинаги. Приятелите му споделят, че прекарал последния месец от живота си, четейки отново и отново „Божествена комедия“. Бекет е бил вдъхновен и неудържимо привлечен от метафизичните и морални въпроси, които Данте провокира със своя текст, всяка част от който символизира различните етапи на потъването в недрата на човешкото съзнание. Пътешествието на Данте и Вергилий през Ада, Чистилището и Рая е дългото и трудно пътуване на човека към себепознание, себеоткриване и себеприемане. То е съвременен мит за спускането в долната земя, в царството на мъртвите и последващото го желано възвисяване или трансценденция. Ако използваме терминологията на Юнг – това е пътят на индивидуацията, а в стилистиката на фолклорно-митологичния разказ – инициацията. Човешката душа трябва първо да премине през изгнание, трудност и страдание, да умре символично – изгубването в тъмната гора (la selva oscura)[8], за да успее да намери отново себе си и своя дом. Този процес е необходим и задължителен, за да може индивидът да се докосне до Божественото.
ДАНТЕ И ВЕРГИЛИИ В АДА – УИЛЯМ-АДОЛФ БОГЕРО, ОКОЛО 1850 г.
Историите от сборника „Повече убождания, отколкото ритници“ разказват живота на Белаква Шуа от ученическите години до случайната му смърт. Встъпителната история „Данте и омарът“ описва неговите усилия да разбере смисъла на „Божествена комедия“, което се оказва нелека задача. Бекетовият герой така „затъва в текста, че не може да се придвижи нито назад, нито напред“.[9]
Защо Данте? Защо Белаква? Защо Чистилището?
Тези три въпроса очертават основни вътрешни движения в творческите търсения на младия Бекет, който е бил силно привлечен от онтологичното пътешествие на човека в търсене на себе си, своята идентичност, връщане към целостта и постигане на хармония, каквото предлага текстът на Данте. „Божествена комедия“ е най-силно въздействащата архетипна драма за самозагуба и самовъзстановяване. Белаква е второстепенен персонаж, който се появява в четвърта песен на „Чистилище“. Данте и Вергилий го откриват лежащ в позата на фетус под голяма скала, заедно с други мъртви души. Те са осъдени да бъдат в Чистилището заради своето безделие и леност, докато се покаят и обърнат към Бога.
„Видях един, отпаднал и унил,
обхванал коленете, да скучае,
нехайно между тях глава склонил. (…)
той сякаш роден брат на леността е.
Към нас той погледа си отклони
и косо над бедрото си погледна:
„Ако си бодър горе сам стигни!“ (…)
Словата кратки, жестовете вели,
усмивка предизвикаха у мен.
„Белаква – рекох – кой ще те пожали?
Но ти защо си тук уединен?
Духът ти придружители ли чака,
или пак на леността си в плен?
„Защо да бързам, братко – той проплака,–
щом ангелът пред божите врати
не ще ме прати да се мъча в мрака.
Небето трябва тук да ме върти,
жив колкото въртя ме на земята,
че късно рекох: „Господи, прости!“[10]
ДАНТЕ И ВЕРГИЛИЙ СРЕЩАТ БЕЛАКВА – МИНИАТЮРА ОТ HOLKHAM CODEX, BODLEIAN LIBRARY, OXFORD
Данте е поетът на анагогичната истина и неговият текст е бил и ще бъде мощен център на влияние и интерпретации, докато съществува човешката цивилизация, защото есхатологичното му пътешествие събира в едно Ерос и Логос, мистичната интуиция и рационалното познание. Ако трябва да посочим писател от ХХ в., чиито текстове пресъздават образи и картини на „Чистилището“ в модерната и постмодерната епоха, то несъмнено и без конкуренция това ще бъде Самюъл Бекет. Едно от доказателствата за подобно твърдение е написаното от него в ранното му есе „Данте, Бруно, Вико… Джойс“ по повод стилистиката на Джеймс Джойс: „В кой смисъл на думата може да обвържем текстовете на г-н Джойс с идеята за Чистилището? Чрез абсолютно отсъствие на Абсолюта. Адът е статичната безжизненост на монотонната порочност. Раят пък е статичната безжизненост на монотонната непорочност. Чистилището е бързоструен поток от жизненост, освободен от съчетаването си с другите два елемента“.[11]
БЕКЕТ И ТОМАС МАГРИЙВИ – ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ГО ПРЕДСТАВЯ НА ДЖОЙС, 1934
Цялото творчество на Бекет е епос за човека, попаднал в Чистилището на постмодерната епоха, където Монотонността, Очакването, Леността, Безволието, Безсилието са елементи, изграждащи носещата конструкция – тази на Абсурда. Това е и причината Белаква да се превърне в любим литературен образ на Бекет. Монотонността обаче е само повърхностният пласт в неговите текстове, една преднамерена заблуда, под която бушуват и се разгръщат агонията и абсурдът на екзистенциалния статус на човека от ХХ в. Творческите му внушения са твърде мрачни, за да бъдат дефинирани като комедия или клоунада, на което Бекет толкова много е държал, особено що се отнася до голяма част от драмите му и твърде далеч от класическата дефиниция за трагично, за да бъдат възприемани като трагедии. Героите му са обладани от леност и безволие като Дантевия Белаква, вечно очакващи нещо, което може или не може да се случи, но за разлика от него, неспирно рефлектиращи, обзети от парализиращо чувство за безсмислие, но търсещи причината за него: „Умът е мътен и приглушен като болнична стая, като горяща катедрала, като тълпа от сенки, умът най-сетне откри собственото си убежище, незаинтересован и безразличен, откри своите нещастни, потискани еретизми и дискриминации, умът ненадейно се оттегли, преставайки да бъде добавка към неспокойното тяло и отблясъците на разбирането им угасна. Капаците на упорития болезнен ум се затварят, внезапно нахлува мрак – не е заспиване, все още не, нито пък сън, съпроводен от ужаси и пот, а будна ултрацеребрална неизвестност, претъпкана със сиви ангели (к.м.). От него не е останало нищо друго, освен пълната сянка на гроб и утроба, където е най-подходящото място за завръщане на духовете на смъртта или неродените.“[12]
Бекет целенасочено реферира към текста и героя на Данте, защото за него животът „на тази земя е Чистилище“[13]. Цитираният по-горе текст е изцяло подвластен на атмосферата на „Божествена комедия“, но претопена и премоделирана от чувството за екзистенциален абсурд, характерен за постмодерния човек и той толкова по-силно се усеща, колкото повече се вглеждаме в посланията на Бекет – вече от дистанцията на времето. След „Данте и омарът“ и публикуването на сборника Бекет ще утвърди с „нарастващ авторитет, че животът е чистилище, място с повече убождания, отколкото ритници, а светът е изпълнен със страдания и упадък, бавен упадък“.[14]
Да бъдеш едновременно мъртъв и все още нероден, в „будна ултрацеребрална неизвестност“ – това е екзистенциалният модус на субекта, според автора, за пръв път формулиран от героя му Белаква: умът – мътилка, светът – болнична стая, обляна от мъждива светлина, насред нея обезсиленият човек, сведен до болезнена плът, изоставен на милостта на сивите ангели.
БЕКЕТ – НЯКЪДЕ В ИРЛАНДИЯ СЛЕД КРАЯ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
Образът на Чистилището в „Костите на ехото“ наподобява атмосферата от „Мечта за красиви и недотам красиви жени“ най-вече с това, че Бекет устойчиво започва да използва и внушава знака–символ за персонална екзистенция – утробата / гроб (wombtomb). Този термин може да се тълкува както като отношение към света, така и като вътрешно състояние на ума на Белаква – безволие и леност. „Негово трето съществуване, третото му Аз беше тъмен залив, където отблясъците на волята и ударите с чук по мозъка бяха изхвърлени навън и поемаха своя полет към утробата – гроб, (…) където вече нямаше конфликти (…), а Еросът беше нищожен. Третото му същество беше без ос или контур.“[15] Белаква потъва в блатото на „леност, без идентичност“, където и „градове и гори, и същества също са неясни, те са сенки… без ос и контури, техният център е навсякъде, а периферията – никъде, те са едно необозримо блато от леност.“[16]
След сборника „Мечта за красиви и недотам красиви жени“ Белаква се появява в романа „Мърфи“, прозите „Както е“, „Компания“ и други. Регулярното му присъствие в различни текстове на Бекет е червена нишка към откриването на смисъл – Белаква се превръща в знак-ключ, който припомня и събира в едно цяло всички различни свои превъплъщения и функционира като мета-знак, който едновременно дебатира между текстовете на Бекет, както и между неговия Белаква и този на Данте, като генерира контекстуални връзки и очертава темпорални параболи. Той е вътрешен и външен към текста на Бекет, защото над него винаги стои сянката на първообраза му от „Божествена комедия“. Бекетовият герой функционира като интертекст в текста, понякога повтаря, проблематизира или пък иронизира своя първообраз. Сложната система от взаимовръзки и препратки към различни текстове, които той задвижва, го превръща в емблематичен и репрезентативен не само за интелектуалния диалог Данте/Бекет, но и експлициращ различните нива на осмисляне, които текстовете на ирландеца се стремят да генерират.
БЕКЕТ ПО ВРЕМЕ НА РЕПЕТИЦИЯ
Наложително е да се отбележи фактът, че за трайното въздействие на италианския поет върху Бекет изиграва роля и неговият учител Джеймс Джойс, който е бил горещ поклонник и изследовател на творчеството на Данте. Огромното му влияние се открива в ироничните и сатирични нюанси при изграждането на образа на Белаква. Като героя на Джойс – Стефан Дедалус, Бекет използва задълбочените си познания по текста на „Божествена комедия“ като материал, върху който гради своята иронична перспектива. Самото парадоксално словосъчетание „Данте и омарът“, избрано като заглавие на разказ, е илюстрация за този авторски подход. Поставянето в една смислова редица на сериозното и делничното, свещеното и профанното е типично за Джеймс Джойс и в първите си творчески опити Бекет е силно повлиян от него, но като всеки творец с огромен талант, с течение на времето се еманципира от своя ментор. Характерно за литературата на XX в. е централната роля на екзистенциалната носталгия и романите на Джойс са предпоставка за подобно твърдение още повече, че е споделял пред Бекет как текстът на Данте вълнува не толкова с мечтата си за Рая, колкото с носталгията по Битието. Тези мисли на учителя явно са оказали силно въздействие върху ученика, защото с цялото си творчество Бекет ни „рисува“ точно такива картини на света, но с привкус и на неизлечима меланхолия. За него човешките същества са осъдени на живот в очакване, а очакването (без Годо) е време, изпразнено от събития и лишено от действие – инвалидната темпоралност в ядрото на персоналността е най-очевидната проява на действието на ентропията.
ДЖОЙС И БЕКЕТ – КАРИКАТУРА
Пасивността на това очакване е далече от митологичната вечност – то е пасивност: огледална версия на греховната леност на Дантевия Белаква, но представена и разказана през ХХ в.
„Божествена комедия“ хвърля своята дълга сянка и върху драматургията на Бекет. Крап от „Елефтерия“ (1995 г., публикувана посмъртно) си мисли, че е в деветия кръг на Ада, а Дан Рууни от „Цялото това пропадане“ (1957) предлага на Мади да се движат като наказаните магьосници от ХХ песен на „Ад“, които са лъгали света с гадания и магии. Лицата им са обърнати откъм гърба и те, като не могат да гледат напред, вървят назад. В немалка част от драмите на Бекет персонажите са затворени в кофи или кашони, в цилиндри и подземия, приковани са на инвалидни столове или са зарити до шия в земята, обездвижени или с потънали в язви тела, инвалиди – подобни картини, които изобилстват в стилистиката на Бекет, напомнят за агонията и адските мъки на грешниците на Данте.
В „Компания“ (1980), текст, който се приема за един от най-автобиографичните на Бекет, авторът отново прави реверанс към гения на Данте (единственият споменат автор в текста). „Какви видения в тъмното на светлината! Кой възкликва по този начин? Кой пита, кой възкликва? Какви визии в безсенчестия мрак на светлина и сянка! (…) У дома! И така седях в очакване да бъде премахната старата причина за наказанието на лютиера от четвърта песен (Белаква) на Данте – усмихни се, сега може да пееш похвали за благословените най-сетне.“[17]
КОРИЦАТА НА КОМПАНИЯ, 1980
Непознатото дотогава внушение на греха и възмездието от изваяните поетични картини на „Божествена комедия“ се трансформират в текстовете на Бекет в наказание без грях, сравними само с библейската история на Йов. На картата на битието на Бекетовия човек „Раят“ е непозната територия – както за него, така и за героите му, защото смъртта не е нито бърза, нито краят е задължително настъпващ, надеждата е отложена, а очакването вечно.
По презумпция очакването е елемент от темпоралната верига на бъдещето, но авторът трансформира Очакването и свързаната с него надежда в Чистилище. Отъждествяването на тези два топоса е смисловопораждащо и той проиграва една хипотеза: Какво става, ако Чистилището е просто част от Ада, а Адът е друго продължение на живота? Следователно човекът е въвлечен в Битие–Чистилище и Бекет доказва това с цялото си творчество, като нерядко го изказва пряко: „Аз бях, аз бях в Чистилището, в Ада също, казваха те с извънредно вдъхновение и с възхитителна увереност, потънали до ноздри в ледени води, с клепачи, слепени от замръзнали сълзи, принудени да започнат всичките си битки винаги отново и какво спокойствие имаха, знаейки, че всички емоции са пресушени. (…) Ах, де да можех да знам със сигурност, да знам дали това нещо няма да има край, това нещо, тази бъркотия от думи и мълчание (…) Или да знам, че това е животът, все още някаква форма на живот, предопределена да свърши, както и другите свършват и ще свърши, когато животът свърши, във всичките му форми“.[18]
Човеците на Бекет са неутралните на Данте от ХХ в. – тези, които никога не са правили нито добро, нито зло, безволевите и безучастните, техният грях е пасивността. Те по друг начин, може би много по-безутешен, продължават думите на Данте:
Подзех с глава от ужас окръжена:
„Учителю, защо крещят в нощта?
Каква е тая сган от скръб сломена?“
Отвърна той: „Това е участта
на безутешните души, без слава
и без позор живели на света. (…)
Не искат раят с тях да се петни,
И адът в своята глъб не ги желае…
Те нямат тук надежда и за смърт,
а сляпата им участ е такава, че за какво да е ще я сменят.[19]
Неутралните – страхливците, пасивните, обладаните от леност – са извън времето, тяхното наказание е да чакат вечно в предверието на Ада, заради факта, че никога не са посмели да използват правото си на избор и са предали личната си свобода за илюзорна сигурност. Векове след Данте Бекетовият персонаж Естрагон ще формулира причината за наказанието на Белаква така:
„Хайде да не правим нищо. По-сигурно е. (…) Вече нямаме права? (к.м.)
Владимир: Щеше да ме разсмееш, ако не беше забранено.
Естрагон: Загубили сме си правата?
Владимир: (отчетливо) Отървахме се от тях.“[20]
В творческия свят на Бекет човешките същества не искат нищо друго, освен да „останат завинаги в онова време… и най-много да бъдат раздвижени от някой завърнал се стар сън“.[21] Празнотата и отсъствието се екстраполират чрез модули от всекидневния живот и навици, които са основните стълбове, гарантиращи баланса в противопоставянето между субекта и обекта, Аз-a и Другия и Аз-а и Битието, но също и блатото, в което човекът потъва бавно, неусетно и сигурно, без надежда за спасение.
Най-същественият момент в настоящия паралел между текстовете на Данте и Бекет е, че последният преобразува Чистилището в „непроменяща се празнота“, която е неизмерима в своята неопределеност и е безкрайна вечност. (The void. Unchanging. Unmoreable unlessableunworseable evermost almost void.)[22]
Вечният стазис е неразделна част от идеята на Бекет за симетрията между Ада и Рая. Битието е Чистилище – безкрайно безплодно очакване и даже Адът е невъзможен там, защото субектът е без-личен, потънал в леност. Докато неутралните на Данте глупаво преследват всичко, което може да им донесе смисъл и спасение, героите на Бекет съществуват в Очакване – на праговата темпоралност, която е между времето и липсата на време, пространството и не-пространството, утробата и гроба, Аз и Не-аз. „За Бога, казвал ли си някога Аз на себе си в твоя живот, хайде сега. Очите се затварят. Би ли могъл някога да кажеш Аз на себе си, дори в моменти, когато животът ти изцяло се променя.“[23]
Бекет създава мита за постмодерния човек – The Unhuman (обезчовеченият човек). Победата на героя, с която завършва мита за спускането, в неговите текстове се трансформира във „Винаги опитал. Никога успял. Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се още по-добре“.[24]
САМЮЪЛ БЕКЕТ
Катарзисът на Аз-а, трагичното и възвишеното, дълбокото пречистващо страдание, трансцендентното, които имплицитно носи текста на „Божествена комедия“, са редуцирани от Бекет до risus purus в един обезкръвен, ампутиран catabasis.
Какво е risus purus?
Това е смехът, който се присмива на цялото нещастие и който е в състояние да отговори на „ударите, стоновете, пропукванията, въздишките, белезите, убожданията, проскърцванията, писъците, молитвите, ритниците, сълзите, хулите“[25]. Това е смехът на смеха, risus purus, смехът, който се присмива на смеха, съзирането и поздравът на шегата в най-висша степен, с една дума – смехът, който се смее в лицето – мълчание моля – на цялото нещастие“.[26]
Бекет използва мита за спускането в долната земя, за да изкаже своята идея за връзката на субекта със света – безплодното пътуване до Никъде, превръщането в Никой и безрадостният присмех над този провал. Този смях не е нито изкупителен, нито възвисяващ, защото „нищо не е по-смешно от нещастието“.[27]
Бележки под линия:
[1] S. Beckett, Dante and the Lobster, In: The Complete Short Prose of Samuel Beckett, 1929-1989. New York: Grove Press, 1995.
[2] Написана в горещото лято на 1932 г. в хотел „Трианон“ в Париж, когато Бекет се бори с бедността и за оцеляването си, „Мечта за красиви и недотам красиви жени“ предлага рядък и разкриващ портрет на художника като млад.
[3] S. Beckett, Echo's Bones. London: Faber and Faber, 2014.
[4] Д. Джойс, Дъблинчани. Портрет на художника като млад. Хемус, София, 2010: https://chitanka.info/text/16524-portret-na-hudozhnika-kato-mlad.
[5] S. Beckett, Dream of Fair to Middling Women. London: Calder and New York: Riverrun, 1996, pр. 138 – 139.
[6] D. Chesney, Silence Nowhen. Late Modernism, Minimalism, and Silence in the Work of Samuel Beckett. Bern: Peter Lang Publishing Inc., 2013, p. 61.
[7] Мърфи от едноименния роман „Мърфи“ си припомня Белаква (на Данте), в „Както е“ отново има препратка към Дантевия герой, а разказвачът от „Компания“ се чуди дали старият лютиер вече е стигнал до Рая. В началото на романа „Молой“ главният герой също си припомня Белаква и т.н.
[8] http://dante.loescher.it/inferno/I Inferno. Canto I: Dante nella selva oscura: Nel mezzo del cammin di nostra vita mi ritrovai per una selva oscura, ché la diritta via era smarrita.
[9] S. Beckett, Dante and the Lobster, In: The Complete Short Prose of Samuel Beckett, 1929-1989. New York: Grove Press, 1995.
[10] Данте Алигиери, Божествена Комедия, прев. Ив. Иванов, Л. Любенов, София: Народна култура, 1975, Чистилище, песен 4, §105-132.
[11] S. Beckett, Dante… Bruno. Vico... Joyce, In: Disjecta Miscellaneous Writings and a Dramatic Fragment: Samuel Beckett, ed. R. Cohn. New York: Grove Press, 1984, р. 21.
[12] S. Beckett, Dream of Fair to Middling Women, eds. E. O’Brien, E. Fournier. New York: Arcade, 1993, p. 44.
[13] S. Beckett, Dante… Bruno. Vico.. Joyce, In: Disjecta Miscellaneous Writings and a Dramatic Fragment: Samuel Beckett, ed. R. Cohn, New York: Grove Press, 1984, pp. 18-33.
[14] R.Cochran, Samuel Beckett. A Study of the Short Fiction. New York: Twayne Publishers, 1991, р. 8.
[15] S. Beckett, Dream of Fair to Middling Women, eds. E. O’Brien, E. Fournier. New York: Arcade, 1993, p.121.
[17] S. Beckett, Texts for Nothing VI, In: S. Beckett, The Complete Short Prose, 1929 – 1989, ed. S. E. Gontarski. New York: Grove Press, 1995.
[18] S. Beckett, Texts for Nothing VI, In: S. Beckett, The Complete Short Prose, 1929 – 1989, ed. S. E. Gontarski. New York: Grove Press, 1995.
[19] Данте Алигиери, Божествена Комедия, прев. Ив. Иванов, Л. Любенов. Народна култура, София, 1975, Ад, песен 3, § 30 – 48.
[20] S. Beckett, The Complete Dramatic Works, London: Faber and Faber, 2012, цитатът е мой превод от оригинала (Estragon in act 1: „Don't let's do anything. It's safer“), поради несъгласие с българския превод.
[21] S. Beckett, How It Is. London: John Calder Publishers, 1964, pp. 31 – 32.
[22] S. Beckett, Worstward Ho, In S. Beckett, Nohow On: Company, Ill Seen Ill Said, Worstward Ho. New York: Grove Press, 1996.
[23] S. Beckett, That Time, In: Collected Shorter Plays. New York: Grove Press, 2010, p. 230.
[24] S. Beckett, Worstward Ho, In:https://genius.com/Samuel-beckett-worstward-ho-annotated.
[25] S. Beckett, Watt. London: Calder, 1963, repr. 1998, p. 37.
[27] С. Бекет, Краят на играта, прев. М. Коева. Фама, София, 2003, с. 29.
