ДА СЕ ТВОРИ ОТ ПОТРЕБНОСТ, ОТТАМ, КЪДЕТО БОЛИ, С ЛЮБОВ
РАЛИЦА ПЕТРОВА
Впечатлението ми най-общо е разнообразието от филми. Радва ме също това, че в късометражното кино има нови гласове и много смелост на жени режисьорки, които въпреки че все още се търсят, се осмеляват да разглеждат теми, които преди обидно бяха наричани „женски“. Филмите им въздействат, защото се усеща една искреност и свързаност на авторките им със себе си. Това е ключово за мен като почитател и консуматор на изкуство.
Мисля, че предизвикателството към световното общество в момента е в търсенето на баланс, на чуваемост не само между половете, но и между всички групи и групички на различни. Тази чуваемост само преди десет години беше почти невъзможна. #МеТоо изигра своята роля повече отколкото си мислим, в положителен смисъл. Разшири представите ни един за друг, и ни предизвика да се освободим от някой и друг предразсъдък. Вярвам, че в обществата, в които живеем, и в киното като тяхно отражение, ни е необходимо да проявяваме състрадание, емпатия, и любопитство към тези „другите“, които ние уж не сме, именно за да станем по-добри.
От тази гледна точка автори, които избират да изследват точно такива теми, помагат за разширяването на пространството, в което евентуално може да се породи повече диалог, чуваемост, разбиране. Много ме радва, че се наблюдава една нова солидарност между жените в киното, но и сред жените в обществото, и това има ефект върху младото поколение. В селекцията на тазгодишния фестивал са включени петнадесет късометражни филма, от които десет са на жени режисьорки. Доколко успяват? Да, формата не е перфектна. Но има искреност и правене със сърце.
При пълнометражните филми, за мен лично рискуването е по-малко. Заглавията, зад които аз лично ще застана и за които ще се боря, ще бъдат именно филми, правени със смелост и поемане на риск. Според мен формата не се изразява само в това как и къде да поставиш камерата. Формата е естествен израз на същината на това, за което е филма, това, за което всъщност разказваш. Искам да подчертая, за да не стана трън в очите на хора, които биха се питали от какви позиции говоря, предвид, че зад гърба си имам един пълнометражен и няколко късометражни филма. Говоря единствено от позицията на синефил и зрител. Самата аз, като режисьор, желая много повече от своята работа. Приемам, че съм в развитие, и се надявам винаги да бъда, но това, към което се стремя, е да творя със сърцето си и без компромис.
С цялата отговорност като председател на жури, което е чест за мен, ще настоявам това да бъде един от критериите зад нашите решения. Кое докосва? Кое ми казва нещо? Има ли автентичност? Поема ли се риск? Има ли свързаност с реалността, в която живеем? Разбира се, че трябва да има разнообразни филми и че трябва да има място за всякакви филми, популистки, развлекателни, но същността е в това за какво разказваш, какво ми казваш на мен, зрителя, защо ми го казваш? Важно е да се прави съпоставка не само с нас самите в българския ни контекст, но и къде сме ние в контекста на световното кино.
Може един автор малко тромаво да разказва, може да не му е била точна камерата, може да не му е бил съвсем прецизен монтажа, да не чуваме съвсем добре звука. Да, добре. Обаче казва нещо искрено и убедително. Това е като музиката. Може да не свириш на инструмент, но винаги ще чуеш грешния тон. Важно е също когато достигнем някакво ниво, винаги да се стремим да се надскочим, да станем по-добри, да вдигнем летвата. Да се питаме къде сме в този момент от развитието си. Да не се оставяме в застой. Това за мен също ще бъде критерий, особено при избора за награди в отделните категории.
Знаем, че един филм драматургично започва около 20-25-тата си минута, когато почувстваме темата и като зрители се облегнем назад в седалката и си кажем, а-а-а, за това е всъщност филма. Когато почувстваме заниманието на автора с нещо по-фино, отвъд сюжета. Като зрители ние сме като малки деца. Искаме нещо да ни се разкрие там, където няма видимост, където има
тайни, където ни е страх. Това е, което ни хваща, когато съпреживяваме с героите в момент на срам, на болка. И ние като автори - режисьори, сценаристи, актьори - трябва да скочим на сто, без никакво осъждане на героите. Само тогава можем да създадем истинска емоция за зрителя. Ние самите като създатели да не сме в осъждането и в самонаблюдението, да не сме в идеята за героите си, а да се отпуснем да бъдем тях, рискувайки всичко. Това не означава да сме автобиографични, а да имаме лична връзка на емоционално ниво с това, за което разказваме. Вярвам, че като зрители това е единственото, което искаме да преживеем, когато сме там сами в тъмната зала. Един житейски опит, който припознаваме като част от времето, в което живеем. За мен тези са филмите, които оставят следа.
* * *
ПОГЛЕД ВЪРХУ ДОКУМЕНТАЛНОТО КИНО
ЕЛДОРА ТРАЙКОВА
Тази година двайсет документални филма са представени за участие в националния фестивал за българско кино – Награди на СБФД „Васил Гендов“. Прави впечатление, че почти половината от тях – осем са дебюти. Искрено се надявам, че интересът на младите колеги към документалното кино ще остане траен, защото документалното кино е призвание. От личен опит знам, че колкото по-дълбоко навлизаш в спецификата на този вид кино, толкова по-голямо е удоволствието, а и отговорността от заниманието с него.
Да, документалното кино не е така бляскаво както игралното, не се минава по червен килим на премиерите, не са високи хонорарите, но развива умелост да се общува с различни хора, насочва вниманието към детайла, засилва способността да се съсредоточиш върху важните неща, да се фокусираш върху актуални теми и проблеми. Разбира се, това са умения, необходими на всеки режисьор, независимо от вида кино, с който се занимава. Но документалното кино изисква и специален подход да предразположиш хората, които застават пред камерата, да бъдеш честен и етичен към тях.
Бих искала нарочно да отбележа, че от двайсетте филма, седем са направени от жени-режисьори. Подчертавам това, заради нарастващата напоследък „модерна“ тенденция да се настоява за специални квоти за брой на жени-режисьори при кандидатстване за субсидия.
Не съм привърженик apriori да се изисква такава привилегия. Според мен всеки, мъж или жена, който се занимава с кино по свой, личен избор не би трябвало да иска и да очаква специално отношение заради пола си. Не квоти ще решат проблема, ако някой го има, а правенето на добри филми.
Но моето мнение не е меродавно. Все пак съм от поколение, което се занимава с кино от по-отдавна и „политически коректните“ тенденции, които се вихрят в световното кино, а се дискутират и у нас, ми идват леко в повече.
Но да се върнем към документалните филми, представени на фестивала.
Темите, които занимават режисьорите, са в широк диапазон – от изследване на личности и събития, свързани с по-далечната ни история, през портрети на наши съвременници и колеги, напуснали ни не отдавна, до наблюдения на процеси и явления от реалния живот. Тъжни, но понякога и с чувство за хумор, чрез игрални възстановки, или чрез продължителни наблюдения и вглеждане в героите, режисьорите по различни начини, и следвайки собствения си стил, изграждат конструкцията и обема на филмите си.
Героите, значими и известни личности, странници с незавидна съдба или групови портрети на определена общност, постепенно се разкриват пред зрителя и поставят на вниманието му важни, дискусионни теми, разискват болезнени проблеми. Използвани са различни похвати: чрез натрупване на интервюта, чрез дикторски текст или игрални зарисовки, се развива и пресъздава конкретната личност, съвременно или историческо събитие или проблем.
Операторската работа и монтажът са в синхрон с темата. Ту спокойни, статични, наблюдаващи, ту по-динамични и трескави, те в повечето случаи са в унисон с творческите търсения на режисьора.
Дума да не става, че всичките двайсет филма са равностойни като художествен резултат, а има и такива, които биха изглеждали достойно на не един международен документален филмов фестивал.
Накрая няколко думи и за самия фестивал. Много се надявам, че той ще продължи да съществува и занапред като приемник и последовател на Съюзните награди за кино, които имахме преди години, но те се размиха някъде във времето. После бяха трансформирани във Филмова Академия, която също безславно изчезна. Сега, с фестивала „Васил Гендов“, имаме възможност да видим всички филми, направени през годината, да бъдат отличени най-добрите от тях и да се отбележат постиженията на колеги във всяка от филмовите професии.
* * *
ПРЕЗОКЕАНСКИ ПОГЛЕД КЪМ СВЕТА НА АНИМАЦИЯТА
ВЕЛИСЛАВ КАЗАКОВ
По повод на българското анимационно кино, представено на фестивала „Васил Гендов“, си позволявам някои по-общи разсъждения за света на анимацията днес.
Както всяко изкуство, и анимацията отразява екзистенциалните проблеми на индивида и обществото, интерпретирани от лична гледна точка и опит, или чрез действията и чувствата на героите, според драматургията на разказа.
Човешкото състояние – психологически проблеми, търсене на себе си, идентичност, отчуждение, философски размишления, светлина и тъмнина, реалност и фантазия, ужас и комедия. Страх, смърт, конфликти, война, депресия, консуматорство. Спомени от миналото, настоящето, колониализъм и потисничество, социална справедливост.
И сред противопоставянето и разделението – филми за живота и приятелството, надеждата и куража.
Женската сексуалност е обект на особено внимание в съвременното анимационно кино – мастурбация, клитори, пениси (хахаха-хихихи сред публиката!), или садистична и тъпа критика на стереотипите момчета-момичета, сексизма, мъжествеността, глупостта и страхливостта на човечеството през призмата на постфеминистката жертва.
Любовта – Тя и Той, все повече е Тя и Тя, Той и Той, скоро и То/Те и техните ментални страдания. Много от тези филми имат съмнителни художествени качества и, повече, или по-малко, звучат като клишета и се забравят след гледане. При някои картината не е повече от илюстрация на текста. Естествено, намират се и приятни изключения, поднесени с фин хумор и ирония.
Честване на „Анимацията, Гордост и многоообразие” (The Animation, Pride and Diversity), с четири филмови програми, е почетната тема на предстоящия голям фестивал в Анеси. Според артистичния му директор Марсел Жан, който е директор на Квебекската филмотека в Монреал, тази тема се е наложила със своята актуалност особено сред младите кинотворци, много от които всяка година се занимават с въпросите, свързани с джендъра и многообразието (gender and diversity/ genre et à la diversité).
От далечния Изток гледаме предимно енигматични филми със сюрреалистична визия, не винаги с напълно разбираема за нас културна символика, но запленяващи като съзерцание и медитация. Интересно е, че автори от тези страни, когато са в Европа, създават по-конвенционални филми.
Богато е разнообразието от целия свят на кратки и дълги филми, някои със специфичните локални политически и културни проблеми, други с по-универсално значение. Но общото между тях е хуманизмът, свободата, и човешките отношения. Чистата комедия и фарс, някога преобладаващи, сега като че ли са много по-малко.
Най-голямото и най-дълго съществуващото анимационно студио „Уолт Дисни“ вече стана на 100 години.
Оттогава, през юрските 3D динозаври преди трийсет години, та до наши дни, техниката в анимацията непрекъснато се развива, за да имаме удоволствието да се наслаждаваме на невиждани досега фантастични ефекти във вода и под вода.
В кукления филм отдавна се използва всяка възможна техника, с 3D печатани лицеви части, главно за синхронизация на устните. Но вече има ново поколение кукли, с механични гъвкави компоненти вътре в главата, и 3D печатани части, позволяващи да се моделира жива мимика и изражение.
Разбира се, това са суперпродукции с огромни средства и екипи от най-добри специалисти, но тези постижения обогатяват визията, откриват нови хоризонти, и вдъхновяват творците.
Много куклени филми се правят с подбран контраст между меката повърхност на материала на куклите и декора. Емоционално, това придава едно почти тактилно усещане за комфорт. Дори в мрачни и депресивни истории.
В независимата, авторска анимация техниките са лично предпочитание към даден визуален стил, но свързани със същността на сюжета. Дори и двата екрана с игли са още в употреба. Нерядко в даден филм се използват различни техники, в различни комбинации. Смесването на стилове в създаването на нещо ново и нетрадиционно е неотменна част от творческите търсения.
Производството се демократизира и стана достъпно за всеки. На анимационните фестивали се предлагат по 3000-3300 филма, а се селекционират по 50-100 филма.
Преобладават рисуваните филми, кратки и пълнометражни, предимно линеарни, като изключим живописта, която рядко се среща. Линията може да е нежна и поетична или да е експресивна до бруталност. Рисунката може да е черно-бяла, или графика в монохромна палитра (напомняща филм ноар или нямото кино), или пъстроцветно пиршество на движението, но напоследък се забелязва и връщане към традиционната плоска рисунка.
Има и интересни решения в използването на класическа рисунка върху ротоскоп на персонажите, с изцяло рисуван декор.
В изрезковата анимация, било на ръка, било с помощта на 2D компютър, се използва всичко – колаж, рециклирани предмети, фотоси, алуминиево фолио, канцеларски кламери, и какво ли не.
Анимацията с пясък и разноцветна пудра също е популярна, особено сред студентите. Това е и най–икономичната техника за постановка с минимални средства.
Като че ли има по-малко абстрактна анимация, но пък някои свежи и необичайни инсталации предлагат друг ъгъл на възприятие.
В компютърната графика често 3D изглежда като класическо 2D.Това стилизирано сливане на 3D и 2D е съзнателно противопоставяне на реализма, фото и хипер. Така нареченото Soft 3D, с ярки цветове и обли форми, става много популярно във филми и тв серии за деца, както и в корпоративни презентации и реклами.
В музикалните клипове се виждат както абстрактни композиции, така и някои визуално изумителни постановки. Там, поради директната връзка с музиката, много динамично е изразена свободата и експериментирането с формата.
Как изглежда българската анимация на този фон? Въпреки малкото на брой филми, поради ограниченото производство, има добри произведения с различна стилистика и интересни художествени решения, много добри пълнометражни (дори мюзикъл!), има заявки и за сериали. Видим е потенциалът за още по-високи постижения.
За съжаление нашата анимация присъства рядко на световната сцена, да не кажа, почти никак. И това, най-често, не е свързано с качеството на филмите. Разпространението на късометражно кино е проблем не само за анимацията. А и всеки фестивал има собствена политика и предпочитания. Знаем случаи, когато филми са били отхвърляни от селекция, за сметка на по-посредствени, но на други престижни форуми са печелили награди.
Когато филмът е със забележителни качества, той стига до публиката навсякъде. Нека си пожелаем успех!
