АНAСТАС ПУНЕВ

 

Март е месецът на София Филм Фест, но също така на Оскарите, а общото между двете е „Карай колата ми“ на Рюсуке Хамагучи – първата японска лента, номинирана за най-добър филм и същевременно ключов акцент в програмата на СФФ.

Доколкото всяка рецензия за филма се чувства длъжна да спомене неговото времетраене от три часа, любопитното е, че Хамагучи съвсем спокойно може да разкаже същата история и за час по-малко, но ако беше избрал това, тя не би била забелязана. Парадоксално, но един по-кратък вариант на филма би бил много по-неангажиращ и досаден за гледане, защото „Карай колата ми“ е посветен именно на темата за преходността, а тя изисква не само поетапно потъване в атмосферата, но и сложни манипулации с филмовото време. То се свива и отпуска съобразно развитието на сюжета, на моменти се мистифицира, паузите се поглъщат и резултатът е, че филмът расте, след като е изгледан – неслучайни са сравненията с буря, която разкрива голямата картина едва когато отмине.

 

  КАРАЙ КОЛАТА МИ (2021, РЕЖИСЬОР РЮСУКЕ ХАМАГУЧИ)  

За българския зрител ще е интересно да види как японци поставят „Вуйчо Ваньо“ и то по авангарден начин, при който всеки актьор говори на собствения си език. Истинският културен шок обаче е в смайващо неемоционалното разгъване на филма – от примиреността, с която главният герой Юсуке (Хидетоши Нишиджима) приема изневерите на съпругата си (Рейка Киришима), до равния му глас, докато споделя травмите си с Мисаки (Токо Миура), неговия дамски шофьор с не по-малко травмиран живот. Така както Харуки Мураками, автор на двете истории, първообрази на филма, не е отговарял на мейлите на Хамагучи и накрая все пак споделя, че е гледал и харесал филма, „Карай колата ми“ е изненадващо дистанциран за филм, който разказва за емоционално разбити хора.

„Карай колата ми“ преди всичко успява да покаже една иначе невидима промяна в героя. От уредения и успешен живот като режисьор и актьор в Токио, след внезапната смърт на жена си той се озовава в Хирошима, сякаш това е неговото читалище или хижа в провинцията, където наистина може да зареже всичко и да бъде нов човек, сред колективната травма и милите непознати. Толкова нов човек, че е лишен от едно от малкото занимания, на които държи – удоволствието да репетира реплики, докато шофира. Преходът има и по-различен характер – от сексуалната енергия на първата част от филма до напълно асексуалната интимност от втората. Дали нещо би било различно при друго стечение на обстоятелствата? Навярно да, но посланието е, че няма никакво значение и не съществува друга мъдрост извън живеенето в синхрон със съдбата.

„Карай колата ми“ е философски филм, но по никакъв начин догматичен, защото хората не са жертвани за абстракции и се поддържа деликатен баланс между трагедията и комедията. Кадрите от интериора на червения Сааб на Юсуке съответстват на намерението на Хамагучи – по подобие на „автомобилните“ образци от иранското кино като „Такси“ на Джафар Панахи и „Вкусът на черешата“ на Аббас Киаростами клаустрофобията се съчетава с високата скорост, животът от вътрешността на каросерията и интимното споделяне в тесните ѝ рамки – с безкрайния път напред и това е както много конкретно, така и силно метафорично като образ. Особено когато не е ясно какво идва на края на пътя – филмът оптимистично отразява сходствата между Юсуке и Мисаки и шанса за споделяне между тях, но далеч не защитава идеята, че преживяването на една драма е равносилно на нейното осмисляне.

 

  ИНТРАГАЛДЕ (2021, РЕЖИСЬОР РАДУ МУНТЕАН)  

Балканският конкурс на СФФ традиционно вади скрити диаманти и тази година не прави изключение. „Интрагалде“ на Раду Мунтеан събира в себе си всички познати прийоми на румънското кино от последните години – тънък хумор, реализъм, който не е сив и скучен, и едно специфично двойно дъно, сякаш филмът води зрителя много по-дълбоко спрямо това, което се случва на екран, и май се оказваме излъгани за действителните му намерения.

„Интрагалде“ дава заявка за роуд муви относно група от хора, които по подобие на Червения кръст отиват като доброволци в планината с чисти намерения. Впоследствие нещата се объркват, добрите им намерения закъсват в калта и това звучи едва ли не като долнопробен сюжет на филм от типа на „Проклятието Блеър“, което, разбира се, е напълно съзнателно решение на Мунтеан. Когато сме най-притъпени и сме готови да очакваме хорър, той вади невидимия си трик и филмът се превръща в много по-тежко произведение за изборите, които правим в сложни ситуации, както и социалната отговорност при сблъсък на напълно различни хора.

Препятствията започват, когато групата добри самаряни попада на особения старец Кенте, който им дава погрешни указания и те се изгубват. Остатъкът от филма е рефлексия на това загубване – модерните градски хора не успяват да се разберат с Кенте, но това е просто пример за цялостното им неразбиране с различните от тях. Очевидното противоречие е, че селяните в планината са нормални хора, лишени от всякакъв екзотизъм, докато възприятието на онези, отишли да ги спасяват, е на съвсем друга вълна, близка до самонадеяната „благотворителност“.

Във формално отношение „Интрагалде“ е красиво непретенциозен – филмът си позволява по румънска традиция да вкарва диалози, които нямат отношение към сценария, но въпреки това говорят много за персонажите, а от време на време изпада в естетизация на самотния живот, но не и в дидактика, които се срещат в подобен тип филми. Така филмът диша и това го спасява от натрапчивите въпроси „и какво от това“.

Сред цялата безпосочност финалните кадри с изкъпването на Кенте успяват да оправдаят „Интрагалде“. По подобие на „Веркмайстерови хармонии“ на Бела Тар гледката на голото старо тяло е нещо отрезвяващо на фона на пародийния характер на филма и така Мунтеан се измъква от капана, който е подготвил на своите герои – докато за тях Кенте е човек, заслужаващ съжаление, в рамките на филма, режисьорът запазва достойнството му.

Ако киното не е достатъчно през март, галерия Синтезис е подготвила носталгично връщане към златните години на българското кино с изложбата „Звезди на българското кино“. Подборът от 60 портрета от негативи на класически български филмови продукции ще предизвика едновременно съжаление за всички непрежалими лица на родното кино като Апостол Карамитев, Георги Георгиев – Гец, Гинка Станчева, Георги Парцалев и много други и носталгия по периода от средата на 50-те до началото на 70-те, който е обхванат. Наред с това изложбата представлява важен мост между фотографското и филмовото, доколкото тези портрети са както шедьоври, уловили конкретния момент, така и епизоди от киноисторията на България.

Паралелно с изложбата, чийто куратор е Калин Руйчев, във филмотечно кино „Одеон“ ще бъдат показани следните филми:

03 март 2022

„Това се случи на улицата“ (1956), режисьор Янко Янков

10 март 2022

„Тютюн“ (1962), режисьор Никола Корабов

17 март 2022

„Двама под небето“ (1962), режисьор Борислав Шаралиев

24 март 2022

„Смърт няма“ (1963), режисьори Христо Писков, Ирина Акташева

31 март 2022

„Понеделник сутрин“ (1966/1988), режисьори Ирина Акташева, Христо Писков

07 април 2022

„Шибил“ (1968), режисьор Захари Жандов

14 април 2022

„Осмият“ (1969), режисьор Зако Хеския

21 април 2022

„Петимата от Моби Дик“ (1970), режисьори Гриша Островски, Тодор Стоянов

 

„Карай колата ми“ и „Интрагалде“ са част от програмата на София Филм Фест 2022.

Изложбата „Звезди на българското кино“ може да бъде видяна от 01.03 до 30.04 в галерия Синтезис, а филмите – в кино „Одеон“.