СОФИЙСКИ, СИЛЕН И МЕЖДИНЕН
БОРЯНА МАТЕЕВА
26-ят Златен Ритон е извънреден. Предишният, от 2021 г. премина онлайн в условията на остра ковид пандемия, докато този поне беше присъствен. Състоя се в Дома на киното в София, с представяне на ваксинационен сертификат и маски в залата. Уви, нямаше я атмосферата от Пловдив, с целодневното колегиално общуване, неформалните разговори, далече от битовото ежедневие. Другото съображение за преместването през февруари е било да не се струпват много филми за новото издание в края на есента.
Все пак, фестивалът се състоя. И това е важното! Сякаш влизаме в нормалността, по-точно в „новата нормалност“. На закриването стегнатата церемония беше водена от новоназначения директор на ИА „Национален филмов център“ Петър Тодоров – това беше и неговата първа публична изява. Добро впечатление направи това, че при обявяване на наградите всеки филм беше представен с всичките си автори, а не само с режисьора – знак, че в това колективно изкуство всеки заслужава внимание и уважение.
Фестивалът имаше тричленно жури, хубав каталог, афиш, пресконференции, две специални събития – отбелязване на 75-годишнината на Адела Пеева с „Развод по албански“ и представяне на книгата „Анима.bg“. Състезаваха се 24 филма, от които 16 документални и 8 анимационни. 6 заглавия бяха прожектирани извън конкурса в секцията „Открити хоризонти“. Имаше и неизбежните гафове – анимационният „Зимни вечери“ по стихове на Христо Смирненски мина с английската си фонограма, но така пък зрителите оцениха още повече поразителната му визуална експресия. Разбира се, след това беше организирана и прожекция с българската фонограма.
АВАНТЮРИСТА (2021, 99', РЕЖИСЬОР АННА ПЕТКОВА)
Големият победител на този „Ритон“ стана „Авантюриста“ на Анна Петкова, която ни напусна в началото на годината. Тя така и не можа да се порадва на своя „Ритон“... Този филм е нейното завещание – достойно и безкомпромисно. Режисурата е желязна, обединяваща съдбата на личността, обществото и времето с тънко наблюдение над природата и смесваща всичко в артистична амалгама, без никаква маниерност. Съсценарист е Константин Петров, който на този фестивал участва с три филма, един от които анимационен. След „Агресията“ Анна Петкова продължава осмислянето в дълбочина на социалните катаклизми, като пренася наблюдението си върху живота на отделната личност и борбата с идеологическите ограничения. Героят е истински, а не набеден дисидент, учил-недоучил, многократно опитвал бягство зад граница при социализма, излежал няколко присъди, дочакал падането на режима, но така и неуспял да се интегрира в новото време, изтласкан от амбициозни службогонци и новоизлюпени „демократи“. Съосновател на Дружеството за защита правата на човека, той е стопроцентов борец за свободи, но си остава аутсайдер и маргинал, който дори няма, но и не иска да има, лични документи. Уникален екземпляр, екстремен персонаж извън общоприетото, той битува щастливо сред природата, прехранва се с отглеждане на животни и се радва на чиста любов. Не по-малко интересна е и неговата жена, завършила Художествената академия, която търси красотата и смисъла в труда с ръцете си (добиване на сирене) и внася хармония в ежедневието. Далече от суетата, тези двама абсолютно нестандартни герои ни заставят да размишляваме за двусмислието на политическите обрати и по-общо за смисъла на Прехода. И равносметката съвсем не е оптимистична. А на друго, екзистенциално ниво, животът на Григор Божилов ни се разкрива като изпълнен със страдание, но и удовлетворение от постигане на свободата. Финалът ни го показва изкачващ бавно един хълм, подминаващ го и продължаващ нататък... В този филм Анна Петкова свързва линиите на успешните си филми „Присъдата“ (1999-2000), дилогия за лагерите (състояща се от „Вината“ и „Обвинението“), „Иван Георгиев – Рембранда“ (2010) за един голям и непризнат от властта художник и „Агресията“ (2015) за нахлуването в Чехословакия през 1968 г. и жертвите на репресии в един мощен синтез на лично и обществено, на публицистично-политическо и екзистенциално-философско, който си остава единствен в българското документално кино. Сега, когато вече нея я няма, възприемаме тези филми като строги, твърди, смели, но и човечни съдници на сложното време, в което сме живяли и живеем.
Разбира се, не е възможно да се огледат всички заглавия от програмата. В хода на мисли за „Авантюриста“ някак естествено преминаваме към „Второто освобождение“ на Светослав Овчаров, със сценаристи Св. Овчаров и историка проф. Евелина Келбечева. Този филм, изцяло решен с (повечето) напълно неизвестни досега хроники и документи, преобръща парадигмата за освободителните действия на Червената армия и последвалата съветска окупация, представяна през годините от българската пропаганда като безвъзмездна „братска“ помощ. Периодът на изследване е от 1944 до 1947 г., когато се извършва историческата промяна в социално-политическата структура на България. С езика на неумолимите факти и строги хроникални кадри се доказва, методично и обективно, че не СССР, а разклатената българска държава става своеобразен донор на Големия брат. Режисурата се ограничава в строг дикторски текст с акцентиране на някои трагикомични детайли от битово естество, но без да се изпуска от очи съветизацията на България. Не се говори за политическите перспективи, а само с факти, отразени в множество различни по важност, но красноречиви в информацията си документи, военни и всякакви административни справки, продоволствени нареждания и др. Зад всичко това се очертава една мрачна и съвсем различна от пропагандираната доскоро картина. На закриването Светослав Овчаров призова не без ирония да гледаме този филм, за да не се налага снимането на „Третото освобождение“. Не случайно филмът беше отличен с Наградата на Гилдия „Критика“.
ГЕО МИЛЕВ В ЛАБИРИНТА НА ВРЕМЕТО (2021, 76', РЕЖИСЬОР КОСТАДИН БОНЕВ)
Друг важен филм от конкурса, получил ex aequo Наградата на критиката, е „Гео Милев в лабиринта на времето“ на Костадин Бонев със съсценарист Константин Петров. Това не е биографичен филм, а авторска интерпретация на трагичния живот на поета-авангардист, фокусирана върху вечната тема за интелигенцията и властта. И друг важен момент – филмът хвърля мостове към днешното време, не остава на нивото на описание на бурните 20 години на миналия век. Сложното и артистично съчетание на стиховете на Гео Милев в експресивно младежко актьорско изпълнение; детайли от личния му живот и творческата му дейност; текстове от забележителната книга на Христо Карастоянов „Една и съща нощ“ и неговото физическо присъствие; участието на големи български интелектуалци, които коментират съдбата на интелигента и времето на Гео Милев; ужасните разкрития за посмъртната съдба на поета; връзките му с анархистите; хрониките от Първата световна война и терористичния акт с взривяването на църквата „Света Неделя“ – всичко това е положено на фона на нощна София днес и емоционално импонира на трагиката на разказа. Различните смислови и визуални пластове се оплитат в тъмен и неизбродим лабиринт, чиито основи лежат в жестоките политически борби на времето, белязани от серия знакови политически убийства. След филма за Вапцаров, Костадин Бонев продължава да изследва в дълбочина съдбата на хората на изкуството, като води и труден съвременен дебат. И го прави с максимална обективност, показвайки ни поражението и силата на един голям европейски модернист, неотстъпващ по нищо на световните си колеги.
И друг филм ни показва отстояването на високи духовни и нравствени ценности в трудни времена –„Малката маркиза“ на Станислав Дончев по сценарий на Елица Гоцева и Теодора Дончева. Става дума за живота и делото на писателката Фани Попова-Мутафова, смятана от мнозина за най-популярната авторка на исторически романи в българската литература. Животът ѝ е низ от драматични събития – обявена е за фашистка писателка, съдена е, години е била забранявана и следена, в последствие донякъде реабилитирана и принудена да прави неизбежни компромиси. Нейният съпруг, писателят и критик Чавдар Мутафов, я нарича „малката маркиза“ заради аристократизма в писането и поведението ѝ. Решението в този филм е класически биографично, като се разчита и на възстановката. Кадрите с възстановки са изградени с вкус и мярка, но със своята автентичност особено се откроява актрисата Ирина Митева – тя тотално се слива с писателката. В епизодите с Народния съд поведението ѝ пред камерата е сдържано, дълбинно-психологическо с точно нюансиране на детайлите. Намерена е и максимална физическа прилика. Друго попадение на режисурата е присъствието на Васил Бинев като „водещ“ – дозирано агресивен, но чаровен, поел функцията на иначе познатия и еднотипен в документалното кино задкадров глас. Това „материализиране“ придава органично съвременно звучене. Авторите са се придържали стриктно към фактите и са останали обективни, като не са премълчали някои неудобни детайли от биографията на писателката. Във филма им отново, с други акценти, изпъква голямата тема за сложната опозиция интелигенция – власт.
ЕКАТЕРИНА (2021, 54', РЕЖИСЬОР БОЯНА ТОПЧИЙСКА)
Тази тема е разгледана и във филма „Екатерина“ на Бояна Топчийска по сценарий на Юрий Дачев, посветен на живота и делото на Екатерина Каравелова. Това е чист биографичен филм, проследяващ стоицизма и приноса на една голяма българка. Тук също има възстановки, но те са подчертано условно-театрални. Откроява се дълбокото превъплъщение на Божидара Цекова, изиграла възрастната Екатерина със сдържано достойнство и проникновение. Като цяло филмът носи белезите на телевизионния филмов дебют – една констативност и илюстративност в ползването на архивния материал, а режисурата рядко успява да надскочи учебникарския формат, но безспорно е заявка за бъдещо добро развитие на таланта.
Дотук разгледаните филми под един или друг ъгъл изследват движещите сили на близкото и по-далечно минало и челния сблъсък на интелигентния човек с една враждебна власт. Като че ли тази тема преобладаваше в повечето филми. Но има все пак и произведения, които се потапят в днешното ни живеене, за да го анализират и изследват. Това са филми, които носят злободневен и публицистичен заряд.
„Живот от живота“ на Стефан Командарев със сценаристи Теодора Дончева и Ст. Командарев, говори за един колкото социален, толкова и философски и екзистенциален проблем – трансплантацията на органи. Защо в България не е популярно донорството на органи? Авторите не се наемат да отговорят пряко на този въпрос, просто показват различни случаи на успешно трансплантирани хора или пък на чакащи, някои от които не дочакват. Показват и лекари, и джунглата на институциите. Патосът им е открито публицистичен – касае се за спасяване на животи. Филмът няма какво ново да каже по темата, но я повдига безкомпромисно, в спешен порядък, като целта му е колкото висока, толкова и хуманна – промяна в мисленето. Преобръщане на парадигмата, осъзнаване на значението на това да дариш органите на отишъл си близък. Без да го заявява директно, филмът атакува старите ни консервативни народопсихологически нагласи и агитира за промяната им в името на живота. И, слава Богу, няма сантимент в режисурата. По всяка вероятност това отношение идва от другата специалност на режисьора, който е и дипломиран лекар.
Прицелен индиректно в народопсихологията, по-конкретно в „андрешковщината“ на българина, е и „Стражарите на нашата съвест“ – втори филм в конкурса на Станислав Дончев, по сценарий на Петя Александрова и Теодора Дончева. Това е групов портрет на хора с мразени професии, разгърнат изцяло в динамична градска среда. Става дума за контрольорите в градския транспорт, често наричани „акули“, „крокодили“ и какви ли още не обидни думи и скобаджиите по колите. Тяхната поява неизменно отключва гняв, словесна, често и физическа агресия. Като са подбрали няколко симпатични „представители“ на тези професии и ги следват плътно, но и дискретно в трудовото им ежедневие, авторите ни доближават до тях, но и до самите нас. На преден план изплува желанието ни да хитруваме на дребно, да се скатаваме, да шикалкавим и всячески да заобикаляме правила и закони. Филмът отива далече отвъд екшъна по трамваи и автобуси и ни представя народопсихологически портрет на съвременния българин – безпаричен, окаян, хитрец на дребно при всяка възможност, латентно агресивен, неспособен да се контролира... Тъжен филм, който можеше да е и малко по-кратък...
ТИХО НАСЛЕДСТВО (2021, 61', РЕЖИСЬОР ПЕТЯ НАКОВА)
И последният филм от този „пакет“ съвременни филми – „Тихо наследство“ на Петя Накова, със сценаристи Огнян Стателов и П. Накова. Това е вълнуващ експеримент на ръба на игралното кино, в който е проследена съдбата на едно семейство, устояващо на голямо изпитание – рак, поразил майката. Интересното е, че събитието с болестта възниква в хода на снимките и авторите е трябвало да се съобразят и да реагират на новите обстоятелства, като променят посоката и акцентите в разказа. Майката е собственик и учителка в малко частно училище за глухи деца, където ѝ помагат двете ѝ дъщери. Когато с мъжа си заминава за лечение в Америка, грижата за училището поема по-голямото ѝ момиче, като същевременно носи отговорността за по-малката си сестра. Успяват да се справят с цената на силен стрес, упорство и смелост. Ежедневно се виждат и чуват с майка си през компютъра, взаимно си дават кураж и така преминават през трагедията. Устояват. Камерата на Димитър Костов показва ежедневието им на обикновени хора, хванати в капана на смъртта, с дискретност и уважение към страданието, без близки планове, от антрето, през рамката на вратата. Екипът очевидно е спечелил пълното доверие на тези хора, защото на моменти те просто забравят камерата и се държат като в живота, без да се докарват и позират. Така ставаме свидетели на автентични късове живот без чувството, че сме воайори. Само като си помисля как този зареден априори със силна емоция материал би се провалил в ръцете на някой режисьор без вродена чувствителност и смирение... Тук случаят е обратен и младата режисьорка заслужава възхищение за умението си да се отказва от ефектното – композиции, ракурси, монтажни връзки, музика. Спомням си пожеланието на големия ирански режисьор Джафар Панахи, който ми беше казал в интервю, че иска неговите филми да предизвикват сълза в крайчеца на окото, която обаче да не се търкулне... Филмът на Петя Накова събужда подобна тиха емоция и връща вярата в доброто и в човека.
На „Ритона“ имаше и други добри филми, да не говорим за анимацията, който укрепи наблюдението, че българската анимация е във възход. Но това е отделна голяма тема...
Искам да спомена и двата филма на Николай Василев, който от години държи най-високо „кинематографично“ ниво на телевизионния екран. Ще спомена телеграфно „Гладиатор“ със сценаристи Петя Тетевенска и Свобода Маданска и оператор Борислав Георгиев. Това е многопластов портрет на един български self-made man, познатия на всички Боян Радев, шампион не само в борбата, но и в колекционерството. Това преминаване от крайна нищета към богатство, от невежество към неутолим духовен глад за красота. Тази смислова опозиция създава конструкцията на филма, който работи на много нива – зрителски-атрактивно, социално-публицистично, екзистенциално-философско. В мощната фигура на Боян Радев се оглежда не просто българският Преход, но и израстването на човека въобще. Драматичното пътуване от ограниченото физическо битие към духовното възвисяване, спасяването на душата чрез ценностите на изкуството...
Вторият филм на Николай Василев „Добрият ад“, на който той е и сценарист, е посветен на един пар екселанс човек на изкуството – Теодосий Спасов. Това е най-артистичният филм на фестивала, направен в пълен синхрон с духовните вибрации на музиканта. Има един почти гениален епизод, в който Теодосий разсвирва стадо магарета, започващи да цвилят в ритъма на кавала му. Културата, подчиняваща природата, оживяващата легенда за Орфей и животните... Трудно е да се каже нещо ново за този докоснат от Бога творец, но тук Ники Василев успява да го покаже като древен мъдрец, който умее и да забавлява. Визията на Борислав Георгиев е адекватна на ритмите и мелодиите. Това филмово есе, радост за очите и ушите, е рядкост за документалния и телевизионния екран. Напълно освободен от жанрови задръжки, кодирал различни културни знаци в тъканта си, филмът е способен да ни накара да повярваме в легендата за преродения Орфей. Митологичен дух носи и разбиващият финал – Теодосий и поетът Борис Христов стоят на дървена маса пред бутилка вино. Поета мълчи („Честен кръст“). Музиканта също мълчи. Заедно съзерцават вечността.
СИЛНИ СОЦИАЛНИ ПОСЛАНИЯ И ИСТОРИЧЕСКИ РЕМИНИСЦЕНЦИИ
ГЕРГАНА ДОНЧЕВА
26-то издание на Националния фестивал за документално и анимационно кино „Златен ритон“ се проведе в необичайна обстановка: през февруари вместо през декември и в София вместо в Пловдив. Екипът на НФЦ очевидно беше преценил, че опитът за изцяло онлайн представяне на споменатото културно събитие съвсем не е удовлетворяващ, тъй като се губи знаковата връзка между авторите и публиката и в резултат на това заключение, зрителите имаха възможност да проследят конкурсната програма и „Открити хоризонти“ в Дома на киното.
Независимо от трудните условия, при които работеха през последните две пандемични години всички кинематографисти, представените и документални, и анимационни филми напълно оправдаха традиционно високите очаквания към тях за оригиналност и качество. Общият преглед на заглавията условно ги поставя в няколко тематични кръга: произведения със силни социални послания, формулирани в отговор на реални болезнени проблеми в съвременното общество, творби, съдържащи исторически реминисценции с недвусмислени проекции в днешния ден и филми-портрети.
Към първата категория причислявам „Живот от живота“ – сценарий Теодора Стоилова-Дончева и Стефан Командарев, режисьор Стефан Командарев, в който по един изключително емоционален и почтен начин авторите дискутират въпроса за донорството и за неслучилия се разговор за него в българското публично пространство в контекста на агонизиращата здравна система. Наред с нерадостното ежедневие на героите, белязани от жизненоважната потребност да получат нов орган, екранният разказ насочва към размисъл защо у нас липсва ефективен механизъм за обгрижване на тези пациенти, за разлика от други европейски страни, където феноменът „списък с чакащи” почти не съществува. В подобен дух на включено наблюдение и откритост е изграден „Тихо наследство“, сценарий Огнян Стателов, Петя Накова, режисьор Петя Накова, чиято фабула пресъздава впечатляващите усилия на директорка на училище за деца със специални нужди, която работи за тяхното развитие и по-добра социализация, но същевременно самата тя е принудена да се бори с коварна болест, подложила на изпитание нея и останалите членове на нейното семейство.
Любопитен похват за анализ на колективния образ на българина днес е продукцията „Стражарите на нашата съвест“, сценарий Петя Александрова, Теодора Стоилова-Дончева, режисьор Станислав Дончев. През призмата на „омразни професии“ – контрольори в градския транспорт и „скобари“ (служителите от общината, които следят за неправилното паркиране на леките автомобили) – създателите на филма извайват образите на симпатичните персонажи, които много често се превръщат в обект на агресия от страна на ядосани граждани заради естеството на тяхното занимание.
ВТОРОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ (2021, 60', РЕЖИСЬОР СВЕТОСЛАВ ОВЧАРОВ)
Следващото тематично ядро обхваща произведения, които артикулират проблеми, привидно свързани с историята, ала всъщност прехвърлящи мостове към настоящето. Най-яркият пример в това отношение е „Второто освобождение“, сценарий Светослав Овчаров, Евелина Келбечева, режисьор Светослав Овчаров – сурова хроника, демитологизираща близкото минало относно ролята на Червената армия и нейното присъствие в България през периода 1944 до 1947 г. в качеството ѝ на окупационна войска. Творбата предизвиква още по-голяма социална чувствителност в контекста на избухналата война в Украйна и на погазения международен ред, утвърден в Европа след края на Втората световна война.
Съдбата на отделния индивид, принадлежащ към различни обществени прослойки, но в еднаква степен лишен от свобода в епохата, маркирана от политическия режим, последвал 9 септември 1944 г., е предмет на изображение в „Малката маркиза“, сценарий Елица Гоцева, Теодора Стоилова-Дончева, режисьор Станислав Дончев и в „Авантюриста“, сценарий Анна Петкова, Константин Петров, режисьор Анна Петкова. Първият филм е посветен на талантливата писателка Фани Попова-Мутафова, изправена пред Народния съд за профашистка дейност, а вторият – на дисидента Григор Божилов – човек, чиито ценности и непоколебим дух не му позволяват да се впише адекватно в системата нито преди, нито след 1989 г. Неговата маргинализация като осъзнато поведение е видима в жеста му да се откаже от правото на лични документи, оттегляйки се да живее в отдалечено село.
„Гео Милев в лабиринта на времето“, сценарий Константин Петров, Костадин Бонев, режисьор Костадин Бонев, коментира проблема за сложните и противоречиви отношения между представителите на интелигенцията и властта в България, които не са се променили особено, независимо от многобройните исторически обрати. Тази нишка присъства и в „Екатерина“, сценарий Юрий Дачев, режисьор Бояна Топчийска – обстоен разказ за трагичната участ на Екатерина Каравелова – дръзката общественичка, съпругата на министър-председателя Петко Каравелов и майка на без време загиналата Лора...
ДОБРИЯТ АД (2020, 56', РЕЖИСЬОР НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ)
„Добрият ад“, сценарий Николай Василев, режисьор Николай Василев, е изискан портрет на музиканта, твореца и човека Теодосий Спасов. Авторът е успял да улови неговото специфично присъствие сякаш на оживяла византийска икона: духовен, скромен, изпълнен с мъдрост и вдъхновен от вечната си жажда за музика, съвременен Орфей, който не се страхува да експериментира, да търси и да изненадва с нещо ново верните си почитатели. В съвършено друга тоналност е конструиран филмът „Гладиатор“, сценарий Петя Тетевенска, Свобода Маданска, режисьор Николай Василев. В този филм герой е легендарният борец Боян Радев, придобил голяма популярност през 60-те години на миналия век, който открива страстта си към колекционирането на живопис и пластика и то във времена, когато подобно артистично хоби е изглеждало твърде екзотична и странна практика. Поантата и в двете произведения е, че изкуството притежава могъща сила да променя и култивира, да пречиства и възвисява.
ФЕСТИВАЛ В НАВЕЧЕРИЕТО НА ВОЙНА… ПРЕОЦЕНКАТА…
ИВО ДРАГАНОВ
Историята и познанието за човека са теми, които винаги ще вълнуват хората, които разсъждават. За съжаление в тези две огромни територии на науката и културата има дефицити и варварски изкривявания. Документалните филми попълват белите полета в тази територия и възкресяват истинската, неофициална история.
Документалният филм „Второто освобождение“, който не е финансиран от Националният филмов център, БНТ и пр. държавни институции, се е заел с непосилната задача само с архивни документи да разкрие какво струва на България издръжката на Червената армия в периода 1944-1948 г. И какво означава нейното присъствие в България – освобождение за малцина, окупация за мнозина. Във филма няма коментари, упреци и заклинания. Само факти без никаква политизация. Казвам, че това е непосилна задача, защото този филм, който съдържа автентични документи, разкрити едва преди три години, се бори с десетилетна (а може би тристагодишна пропаганда и манипулация от времето на Екатерина Велика) митология, манипулация и изопачаване на истината. Да, тези похвати не са от вчера или от близкото минало. От векове се води една невидима война. Тя е ожесточена, безпардонна, няма задръжки, не подбира средства. Тази война продължава хилядолетия с различни методи, но с една цел – битка за овладяване на съзнанието на хората. Идеолозите ѝ винаги са различни, стоят в сянка, но бенефициентите са лесно разпознаваеми. Това е управляващата върхушка. Стремежът към манипулация е изкушавал просветени личности, таланти, но и откровени мошеници, нагли и арогантни опортюнисти, лукави лакеи, обикновени глашатаи. Разликата между тях е, че първите моделират подходи, които да въздействат и променят нагласи и разбирания за удобство на властта, а другите мачкат психически и физически хората.
Този филм се опитва да разчисти авгиевите обори на просъветската пропаганда в България. Сценаристите проф. Евелина Келбечева и проф. Светослав Овчаров, който е и режисьор, с консултант доц. д-р Михаил Груев, без да си позволяват никаква интерпретация на архивните документи, постигат силно въздействие.
МАЛКАТА МАРКИЗА (2021, 60', РЕЖИСЬОР СТАНИСЛАВ ДОНЧЕВ)
„Малката маркиза“ е филм за писателката Фани Попова-Мутафова (1902-1977). Нарочена за фашистка, за апологет на Хитлер и Германия, нейното име е табу в продължение на десетилетия. Независимо от частичната ѝ реабилитация това табу продължава и до днес. И сякаш потвърждава думите на Васил Василев – Зуека, че „едни и същи хора управлявали преди, продължават задкулисно да управляват и сега“. Така този документален филм на сценаристките Елица Гоцева и Теодора Дончева, режисьор и монтаж Станислав Дончев, оператор Мартин Димитров, консултанти Катя Зографова, Дивна Гоцева и Ингеборг Братоева-Даракчиева нарушава това табу. Филмът е портрет на Фани Попова-Мутафова и проследява нейната сложна съдба, безспорното ѝ творчество (35 книги, от които 26 исторически), противоречивата ѝ журналистическа дейност по страниците на националистическия печат, нелеката ѝ съдба след промените у нас след съветската окупация на осми септември 1944 г. Заслуга на авторите е, че не премълчават неудобни от нейната биография факти. Неудобни от гледна точка на събитията от 09.09.1944 г. насам… Но, драматургията почти винаги е сблъсък на литературния или филмов герой с обкръжаващата го среда – личности, събития, общ политически контекст. Във филма е поставен акцент върху тази обстановка на искрен патриотизъм и неистово желание за поправяне на историческата несправедливост към България, а именно ревизия на Ньойския договор, в която израства и е възпитана Фани Попова. Страстта, с която се посвещава на тази кауза години по-късно я превръща в мишена на новата следвоенна власт.
Обвиненията са тежки, съдбата ѝ предначертана – репресии, тормоз и забрава. По-късно през шейсетте години заради постепенното възраждане на патриотичните идеи, разбира се, идеологически опаковани, нейните книги плахо започват да се преиздават.
Филмът ни напомня за една, донякъде противоречива, но значима личност в нашата култура, любим автор на исторически романи, високо ценена в международните литературни среди и незаслужено забравена.
Непобедените…
Анна Петкова не е вече сред нас и не можа да чуе аплодисментите за своя последен филм „Авантюриста“. Голямата награда „Златен ритон“, наградата на СБФД и на „Академика 21“. Великолепен филм-портрет на самотник, който не се вписва в обществото на „новите“ хора. Григор Божилов вътрешно не е съгласен с комунистическите догми и начина на живот контролиран от Държавна сигурност. Режисьорката е успяла да извлече от този герой максимума. В българското документално кино единствен Иван Младенов е успявал да разприказва такива мълчаливи, затворени в себе си хора. Операторът Христо Ковачев е създал забележителни портрети на Григор и жена му Ванина, като е изградил визуален, почти трагически контраст между приказната природа на Руй планина и вътрешния мрак в душата на Григор. Анна Петкова е успяла да изведе неговото вътрешно израстване, помъдряването му, но най-вече огромното му разочарование от зловещия маскарад наречен „преход към пазарна икономика“ и „демокрация“. Той е един от създателите на Независимото дружество за правата на човека, лежал е в една килия с Илия Минев и добре познава синковците от Шесто управление на ДС и разпознава много от тях в редиците на СДС. Факт е, че никой от т.нар. демократи не покани нито веднъж Илия Минев на разговор. А той е лежал в комунистическите затвори по-дълго отколкото Нелсън Мандела в Южноафриканските. Чрез монолозите на Григор се разкриват лутанията на една смазана душа, която се задъхва от нормите на казарменото общество на комунизма. Григор се взира по горите, по ливадите, но добре знае, че зад баирите тези простори са заградени с телена ограда и там стрелят. По него повече от три пъти… Изящен щрих към неговия портрет е съпругата му Ванина. Жена от Бургас, от семейство на музиканти и художници, самата тя художник, Ванина търси и намира убежище при Григор. Присъствието ѝ при него, нейната връзка с природата и животинките, които гледат са ѝ достатъчни. Щастлива е с това, което има и не страда от скромната обстановка, в която живее. На премиерата тя беше облечена в носия, мълчаливо се поклони и се отдръпна. Видяхме една озарена жена, която по своему е щастлива там където е. Григор е от хората, които са лакмус за българските псевдопромени. Той спомена как е бил арестуван при втори опит да влезе в посолството на САЩ, за да провери дали са изпратили възванието на Независимото дружество за правата на човека до Виенската конференция. Според него не са го изпратили. А службите отново го задържат преди да влезе в посолството... Анна Петкова е изградила портрета на гонения човек, на този, който с подозрение гледа околните и който очаква удар в гърба всеки момент. Този филм ми напомни един стар, възхитителен швейцарски, всъщност турски, филм „Път“ на Йълмаз Гюней. Самият той е в турски затвор и оттам пише на асистента си Шариф Сьорен, какво да снима („Златна палма“ в Кан, 1982 г., поделена с Костас Гаврас за „Безследно изчезнал“). В „Път“ прекрасно бе заснета красотата на кюрдистанската природа, но за мнозина тя е само един по-просторен затвор. За Григор България е същото… А днес? От няколко пестеливи изречения се доловя, че разочарованието му от т.нар. демокрация е не по-малко болезнено от това по времето на комунизма. Филмът заслужено получи голямата награда „Златен ритон“.
Да имаш и да нямаш…
ЖИВОТ ОТ ЖИВОТА (2021, 80', РЕЖИСЬОР СТЕФАН КОМАНДАРЕВ)
Стефан Командарев във филма си „Живот от живота“ (Награда за режисура) се занимава с болезнено морален проблем. Филмът е за хората с увредени органи, които се надяват на човещината и милостта на свои сънародници, които трябва да вземат трудното решение да дарят органи на свои починали роднини и така да дадат живот на непознати хора. За съжаление, ние сме на последно място в Европа по трансплантации. Чрез съдбата на конкретни герои режисьорът показва живота на човек с две трансплантации, както и на други, които чакат и се надяват. Много тежко и драматично е това чакане, а когато те извикат и в последният миг професорите констатират неочаквана инфекция и те върнат в къщи да продължиш да чакаш, нещата стигат до предела на човешкото търпение… Филмът е вик към всички българи да променят своя консерватизъм и капсулираност и да почувстват прелестта от благородството и тихата утеха, че частица от техния покоен близък ще живее в някой друг… Някъде тук край нас…
Съществуват две категории хора. Едните, които дават, и другите, които вземат. Първите са малцина, вторите – мнозина. Филмът „Тихо наследство“ (Специална награда) разглежда точно този проблем в силно драматична ситуация. Главната героиня Таня е ръководител в собственото си училище за глухи деца. Тя самата е от такова семейство. Режисьорката Петя Накова е показала Таня в ситуация на тежка колизия. Работата с тези деца за нея е мисия и кауза, но… тя се разболява от рак. Петя я показва в ситуация, когато тя вече не е способна да дава и помага, а разчита на медицинска помощ. Голямата дъщеря на Таня е едва на двайсет години, но осъзнава, че ако училището пропадне, това би могло психически да убие майка ѝ. И тя поема върху себе си грижата за деца, които не могат да говорят, занимава се с оскъдните финанси за издръжка на училището, с нормалните искания на по-малката си сестра, с лудориите на децата. Понякога нервите ѝ не издържат, а и непрекъснато трябват пари... Режисьорката показва израстването на това момиче, достигането ѝ до трудното решение да се посвети на децата с нелеката мисия да ги научи да говорят… Това е труден избор. Майката и дъщерята са показани в драматично развитие. Таня надвива рака (на първо време) и се връща на работа, дъщерята открива удовлетворението да помага, да се раздава на нуждаещите се деца. И като че ли намира своето място в живота. Както се разбра от Петя Накова по време на пресконференцията, ракът повторно е поразил Таня, но сега тя ще бъде по-спокойна за бъдещето на делото на своя живот…
ГЛАДИАТОР (2021, 82', РЕЖИСЬОР НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ)
От гледната точка „да имаш и да нямаш“ Николай Василев се явява с два филма: „Гладиатор“ (Специален диплом) е портрет на олимпийския шампион Боян Радев. Изоставен от близките си, той от малък работи черен труд в мините. Съдбата го среща с неочакван благодетел, който го открива за спорта. Боян от малък е свикнал с трудния живот и се отдава на борбата с всички сили по трудния път към върха, където има място само за един… Достойнство на филма е, че показва едно дете от дъното на живота, с третокласно образование, което в зрелите си години открива красотата на изобразителното изкуство и се отдава на колекционерство на картини. И тази му страст е предадена убедително, а не декларативно.
Другият филм, „Добрият ад“, е посветен на прочутия Теодосий Спасов. Филмът представя размишленията му за музиката като дар Божи, за комуникацията му с хората, природата и животните, и невероятната му способност да претворява всичко видяно в музика. Включително и в приюта за стари магарета, с кавала си той успява да установи връзка с тях, наподобявайки техния специфичен, магарешки рев. Магаретата отговорят нестройно, но явно разбират усилието на този необикновен човек да общува с тях като с равностойни и да им окаже своето внимание. В тези кадри преоткриваме Теодосий Спасов като чувствителен, надарен от Господ музикант, който е готов да посвири дори на едни стари магарета… За всичко това говори тихо и спокойно самият той, без да се опитва да анализира себе си. По-скоро се опитва (и успява) да разкрие магията на своята дарба, вълшебната сила на музиката. Дълбоко съм убеден, че музиката е нашия диалог с Господ и чрез нея ние му споделяме радостите, скърбите и неволите, които съпътстват трудният ни живот.
ДО ДЪНО ИЗПИЙ ТИШИНАТА (2021, 75', РЕЖИСЬОР МИХАИЛ ВЕНКОВ)
С друг докоснат от Господ творец – скулпторът Никола Станчев – ни среща Михаил Венков с филма „До дъно изпий тишината“. Изящество и финес са най-кратката рецензия за неговите пластики, прекрасно заснети от оператора Пламен Гелинов. Неговите скулптури украсяват Бургас и с това ми напомнят на Барселона, украсена с творби на Хуан Миро. Режисьорът е разкрил възгледите и дори творческата лаборатория на Никола Станчев. Нямам предвид ателието му, а неговите вълнения, прозрения за същността и смисъла на това, което прави. Александър Балкански много точно характеризира неговите творби. За съжаление, повечето от другите изкуствоведи във филма звучаха претенциозно и трудно комуникативно. Изкушавам се да припомня един цитат от „Книга за модерните българи“ на Веселин Методиев: „В своя стил Боян Пенев показва отрицателните проявления в българската действителност: по-сухо, по-книжно – значи: по-научно… Ние стигнахме дотам, че в книгите си и в статиите си се боим да дадем място на фантазията и поетическото чувство, на свободната и непосредствена фраза – от страх да не изглеждаме несериозни, леки, непосветени в науката и научния слог. Ние мислим, че това, което се чете с увлечение, не може да бъде научно… т.е. да цитираме много автори и съчинения, непременно да придружим почти всяко изречение с бележка под линия – и в това що пишем, да не оставяме никаква следа от своя дух и своята оригиналност. Нещо повече: да се впуснем в подробности, за да изчерпим темата – без да се питаме дали са нужни някому всички тия подробности…“.
Използвам цитата, защото тежките изкуствоведски мисли контрастираха с изящните пластики, неподправената искрена изповед на Никола Станчев за себе си, за изкуството си и органичната му връзка с безкрая на морето. Темпоритъмът на филма донякъде бе нарушен и от доста дългия епизод, посветен на поета Христо Фотев. Просто разказът за Станчев прерасна в разказ за Фотев – нещо като филм във филма…
„Стражарите на нашата съвест“ на Станислав Дончев всъщност е огледало на нашия манталитет. Филмът ни среща с хора, които имат трудната професия да напомнят и изискват от жителите на София да изпълняват своите задължения. Като пътуване без билет, паркиране без талон и прочие тарикатщини на съвременните агресивни андрешковци. Авторите – сценарий Теодора Стоилова-Дончева и Петя Александрова, изграждат групов портрет на тези общински служители, които отнасят псувни, заплахи, често и по някой шамар, защото вършат работата си. Диви, прости, агресивни примитиви, които навсякъде гледат да се промушат, без да си платят. „Българинът ще стане европеец, когато свикне с мисълта, че трябва да плаща за масрафа си“ – пише в дневника си Атанас Буров.
„Съдбата на скитника“ на Ана Китанова е портрет на един чешит. Всъщност режисьорката изпълнява неговата голяма мечта – да излезе от анонимност и да стане известен. Пави живее като волна птичка. Няма ток и вода в кирпичената си къщичка, мечтае за приказно наследство от германец, който е нарочил за свой биологичен баща и най-вече бленува да публикува свои разкази. Гордостта на Пави са митични сексуални подвизи с чужденки по морските ни курорти. От разказите му излиза, че е населил Европа с дузина свои деца… Кое е истина, кое измислица е трудно да се прецени. Попадал е в полезрението на органите на Държавна сигурност, пращан е принудително в психиатрия, откъдето бяга… Пави среща съчувствие и любопитство у съседите си Илиана и Стефан Китанови, които му оказват внимание, помагат с каквото могат, а дъщеря им снима този филм. Така този мил досадник ще остави след себе си следа. Но пък без хора като него светът би бил сив и скучен.
РОДЕНИ ОТ ОГЪНЯ (2021, 47', РЕЖИСЬОР САША ХАДЖИЕВА)
Наградата за дебют в документалното кино бе дадена на филма „Родени от огъня“, продуцент, сценарист и режисьор Саша Хаджиева, оператор Румен Василев, аниматор Диана Илигношева, композитор Климент Дичев. Изброявам създателите, защото разглеждам филма като ярка изява на постмодернизма във визуалните изкуства. Съчетанието на модерен балет с огън напомня за цирка, но и за съвременен пърформанс. В случая авторката Саша Хаджиева е съчетала подходи от различни изкуства, като заслужават специално внимание екранните решения на оператора Румен Василев.
Отново фестивалът „Златен ритон“ ни срещна с филми, които разкриват актуални проблеми от нашето минало и настояще. Както в повечето случаи, те имат едно голямо качество – коректни са към фактите от действителността. По-сериозен проблем от създаването им обаче се оказва тяхното разпространение и среща с публиката…
АРТИСТИЧНОСТ И ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ НА БЪЛГАРСКОТО АНИМАЦИОННО КИНО
НАДЕЖДА МАРИНЧЕВСКА
Признавам, че когато първоначално хвърлих бегъл поглед върху анимационната програма на 26-ия Фестивал на документалното и анимационно кино „Златен ритон“, изпитах разочарование. Само осем филма! А през последните издания на фестивала средно се радвахме на двадесетина (а често и на повече) анимации. За сметка на това тази година качеството категорично компенсираше количеството и всичките осем творби предложиха артистичен и индивидуален подход и овладяно майсторство.
Радостен факт е това, че три от филмите бяха предназначени за детска аудитория в различни възрастови групи. „Жабка и жабока“ на Христина Петрова е интригуваща историйка за надут и педантичен жабок, който не търпи нарушаването на реда и весела, жизнерадостна жабка, която все нарушава „личното му пространство“, спасявайки междувременно малко щъркелче, изпаднало в беда. Филмът има своята морална поука, но по-ценното е, че в него има забавление, което ще зарадва малките зрители със смешните и абсурдни ситуации. Интересен е фактът, че още на ниво проект историйките за жабките, замислени като анимационен сериал, са привлекли вниманието на международната публика в пичинг за проекти на международния фестивал в Анеси. А на пресконференцията Боряна Матеева дори намери бегъл паралел с любимия на поколения български деца сериал „Чоко и Боко“ на Румен Петков. Другият филм за най-малките – „Небесния Анри“ на Мира Арнаудова и Свилен Иванов получи Специалната награда на журито „за творческата енергия, позитивното послание и чувството за хумор, въплътени в класическа обемна анимация“. Куклите са изработени в стил рошава плюшена играчка, а историйката е по детски непретенциозна и разказва за отношенията в едно семейство и за мечтата на бащата да полети със собствен самолет – „Небесния Анри“. Тази мечта обаче се реализира с въображението и научните познания на децата. Обилието на задкадров текст и диалог улеснява проследяването на действието от най-малките зрители, но и леко натежава. А еднотипността на куклите малко затруднява разпознаваемостта на отделните типажи в началото.
Третата детска анимация – „Домашен любимец“ на Вера Донева – е моят фаворит от детските филми. Това е както филм за самотата на съвременното дете, пренебрегвано от семейството си, така и опит все пак момиченцето да излезе извън ограничаващите го рамки на съвременната среда, доминирана от компютъра на бащата, телефона на майката и музикалния шум от слушалките на брата. Финалният обрат, когато детето разменя компютърната мишка с истинско топло кученце, което може да оближе лицето ти, трогва и предизвиква размисъл за доста тъжната съдба на днешното дете, лишено от живо човешко общуване. Филмът е деликатно и артистично нарисуван (съвместно от Вера Донева и Настимир Цачев) и помага за създаването на лирична атмосфера. Режисурата е много стройна и стегната и седемте минути на филма са изпълнени с точни и лаконични действия с усет за градацията в настроенията.
DOMITAE NATURAE (2020, 10’, РЕЖИСЬОР ПЕТЪР ТОПАЛОВ)
В програмата за възрастни приятно впечатление направи „Domitae naturae“ („Опитомен от природата“) на Петър Топалов. Филмът продължава най-добрите традиции на българската анимационна школа в областта на сатиричната анимация и алегорията. Стадото овце, загледано в унес към монументална затворена порта насред полето, със завист вижда как лъв, змия и дори прасе преодоляват препятствието. Събрало кураж, стадото най-накрая се втурва на юруш напред и разбива портата… само за да разбере, че пред него има нова порта. Унила равносметка за недалновидността на масата (или може би за националния характер на българина). Филмът е построен стабилно, символите са ясни, перспективите – печални.
Наградата за дебют отиде при „Зимни вечери“ на Гергана Симеонова по стихове на Христо Смирненски. Младата дебютантка, за жалост, трябваше да преодолее шока от прожекцията, където се показа английската версия на филма и стиховете на големия ни поет звучаха на чужд език. Но в крайна сметка публиката беше единодушна, че качествата на творбата са изключителни и показват появата на нов и ярък талант в нашата анимация. Скръбният свят на Смирненски с неговата градска поезия, образите на София и на „децата на града“ са пресъздадени със сух пастел върху хартия – една трудоемка авторска техника, с която малцина се захващат. Гергана Симеонова успява да улови атмосферата на поезията с нейната символика на мъглата и огънчето, на смъртта и плахата надежда, на цигулковия плач или цветята за продан… Художничката борави майсторски със светлината, извличайки драматизъм от пламъчето на запалената кибритена клечка или от слабия проблясък на уличния фенер. Теменужените нюанси в колорита, съчетани с тайнственото прозрачно сиво или мрачното черно редуват появата и изчезването на надеждите, на страданието или на демоните на града – „каменно чудовище“. Гергана Симеонова изгражда визуалния пласт на филма като музика. Образите преливат един в друг, метаморфозите усилват звученето на стиховете, създавайки своеобразен пулсиращ и неуловим свят, сгушен в сянката на Витоша. „Зимни вечери“ по свой начин се вписва в една нова, но вече утвърдена тенденция в българското анимационно кино – създаването на анимация по стихове, както е в „Анна Блуме“ на Весела Данчева, 12-те филма от „Щрих и стих“ на „Компот колектив“ или във филмите на Димитър Димитров по поетичната проза на Дилян Еленков.
ЛЮБОВТА, БЕЗ КОЯТО НЕ МОЖЕМ (2020, 8', РЕЖИСЬОР ГОСПОДИН НЕДЕЛЧЕВ – ДИДО)
Особено преплитане между поетичното и сатиричното се вижда във филма на Господин Неделчев – Дидо „Любовта, без която не можем“, посветен на Борис Карадимчев и едноименната му хитова песен за „Тангра“. Творбата показва едновременно два противоположни свята – на жадната за зрелище тълпа, която се втурва в преследване на случайно попаднало в киносалона птиче и на тъжния цигулар, който единствен показва човещина и милосърдие, спасявайки раненото същество. За разлика от „Зимни вечери“, тук екранната драматургия на Константин Петров не следва стиховете на песента (текст на брат му Александър Петров), а създава нова история, сблъсквайки бездушието с добротата и състраданието, без при това да изпада в откровена сантименталност. Филмът получи Специален диплом от журито „за деликатността на художественото послание, за топлина и съпричастност, предадено с пестеливи, но точни изразни средства“. Господин Неделчев – Дидо изгражда визията на своите персонажи с монохромен обобщен контур, като често лицата в тълпата се представят само чрез безличен овал. Същевременно той подсилва сатиричната линия във филма, като представя образите от екранната мелодрама, по която тълпата лее лицемерни сълзи, чрез ярки цветни фотоизрезки. Те са събирателни образи, но например в пародирания облик на екранния хубавец прозират чертите на филмовата легенда Кларк Гейбъл. Малки шегички, които само ценителите на киното ще разберат.
СЕДЕМ СМЪРТНИ ГРЯХА (2021, 23', РЕЖИСЬОРИ ДИМИТЪР ДИМИТРОВ И МИЛКО ЛАЗАРОВ)
Наградата за художник-постановчик на филма беше присъдена на „Седем смъртни гряха“ на Димитър Димитров и Милко Лазаров „за вътрешната пластичност и мрачната поезия в анимационната интерпретация на разкази от Ф. М. Достоевски“. Използването на думата „поезия“ (макар и свързана с прозата на великия руски писател) в случая е подходящо, защото филмът не е проста илюстрация на седемте смъртни гряха: похот, чревоугодие, алчност (скъперничество), леност, гняв, завист, горделивост (високомерие). В отделните части често не можем да разпознаем точно за кой грях става дума и оставаме леко озадачени, ако вземем да гадаем. Но според думите на Димитър Димитров: „Oбикновено грехът не е сам. В греховния човек обикновено се събират няколко гряха“. Във филма има даже и ясно четим допълнителен грях – пиянството, което е и логично, тъй като сюжетно става дума за руската душевност. Авторите създават обобщен образ на порочното в човешката природа, на дълбоките недъзи в човешката цивилизация. Затова и като рамка на филма се появяват четирите конника на Апокалипсиса и черният гарван като символ на смъртта и разрухата. Единствено във финала се появява крехка надежда чрез малкото дървено конче, носещо на шията си светещия кръст на вярата – светлина, която разпръсква тъмните фигури. Музиката на Чайковски звучи силно и категорично, а в контекста на действието придобива неочаквано мрачна окраска. Визуалното решение на филма е подчинено на особена лаконична експресивност. Персонажите са контурно нарисувани с тънка и по-дебела линия, но същевременно в тях са изведени изразителни детайли. Контурът е неравен, изглежда като нарисуван с четка, макар на практика да е дигитално насложен. Допълнителен ефект е и частичната прозрачност на фигурите, както и постоянно сменящия се цвят на контура – бял върху тъмен фон и черен (или кафяв) върху бял фон. Филмът носи белезите на свободната артистична рисунка на Димитър Димитров, но и ново качество в посока на психологическата задълбоченост в рисунъка. Пластиката и изменчивостта на формите създават усещането за реален живот, подвластен на греха.
ЛЮБОВНИ ЧЕРУПКИ (2021, 16', РЕЖИСЬОР СВИЛЕН ДИМИТРОВ)
„Златният ритон“ тази година беше присъден на „Любовни черупки“ на Свилен Димитров – интересен експеримент между триизмерния и двуизмерния свят, символизиращи реалността и вътрешния живот на един охлюв. Затвореният в черупката си охлюв се бои от всичко, защото в детството му пакостлива детска ръчичка е откъснала едното му око. Влюбването в красива охлювка е поводът, който буквално разчупва черупката му и го оставя гол, но и в компанията на много приятели. В случая обаче най-голям интерес представлява прецизното разделяне на външния и вътрешния свят на охлюва. Реалността е заснета с кинокамера, като много изразително е пресъздаден микросветът от гледната точка на тревичките, гъбите, листата или дъждовните капки. Тук кипи животът на гъсенички, пчели, мравки, но и на големи – черни и заплашителни – грабливи птици. Именно в тази реалност плахо се подава от черупката си едноокият охлюв. Вътрешният свят е коренно различен. Двуизмерно нарисуван, на места геометрично точен, той създава една космическа вселена на променящи се линии и форми, създаващи усещането за безграничността на „Матрицата“. Там охлювът е цялостен, може да покаже пипалцата с двете си очи и да целува любимата. Парадоксално е, че в реалната любов няма хепиенд. Спасявайки своята любима от птиците, охлювът буквално я бутва в ръцете на съперник и същевременно се лишава от черупката си. Но вече гол или не – в реалността около него се появяват другите – приятели с по две очи. Свилен Димитров майсторски съчетава двата свята – органичната действителност и полуабстрактното въображение. Преходите между тях са премислени, отекват като рими или вариации на едни и същи действия. Страховете се стопяват, светът става жив, действителен, „матричните“ комплекси изчезват… Е, какво като няма щастлива любов!
В анимационната програма на 26-ия „Златен ритон“, макар и само от осем филма, нямаше нито едно разочарование. Това е особен рекорд на качеството в цялата история на българското анимационно кино. Очакваме повторение в края на годината!
АВАНТЮРИСТИ ОТ ПОКРАЙНИНИТЕ
По време на соца, когато ставаше дума за градчето Трън и околностите му, основно съм запомнила да се споменават две неща – партизанската слава на отряда на Славчо Трънски и изостаналостта на българските части от Западните покрайнини заради противоречивите отношения с Югославия. Регионът хем се намираше близо до София, хем всякакви пътища към съседката бяха труднодостъпни. Предполагам точно тази „изостаналост“ се оказа благодатна за съхраняване на автентичността на бита и за виреене на всякакви чудати персонажи в киното ни, намерили убежище далеч от шумната тълпа. И ако преди фокусът беше Северозападна България („Пущиняци“, „Пасажери“), то на този фестивал имаше два филма, които анализираха станалите традиция в документалното ни кино чешити в Трънския край.
АВАНТЮРИСТА (2021, 99', РЕЖИСЬОР АННА ПЕТКОВА)
„Авантюриста“ е последният филм на режисьорката Анна Петкова – достоен завършек на един достоен живот. Няма да правя портрет на Анна, както и коментар на награждаването му със „Златен Ритон“, а само ще ситуирам героя му във филмовото семейство. Григор Божилов (Симов) живее в забутаното село Парамун и се самоизолира от околния свят – дисидент преди 1989, дисидент след това. И макар че е сред основателите на Дружеството за защита правата на човека, дори е бил кмет през 90-те (извън филма), той си остава аутсайдер, но вътрешно спокоен и сигурен в изборите, които прави. Много сполучливо намерен образ, съчетание на всевъзможни противоречия, заснет със смирение и уважение (оператор Христо Ковачев). На вид благ и кротък, но настойчив като китайска капка и упорит в търсенето на своята си истина – правото да протестира и да си иска досието. Беден и аскетичен, но доброволно отказал да има документи и да разчита на помощи. С идеята да стане монах, но след това оженил се от лоялност. Григор живее без елементарни битови удобства, но с интернет и активна блогърска реализация (извън филма). Той има изкован гранитен характер, който прозира дори в почерка и езика. В миналото му са вписани бягства зад граница – бегълците били наричани евфемистично авантюристи, затвор, изселване, принуда да замине в чужбина, където не успява да се адаптира. Григор е съхранил невинността на светеца при ясното съзнание за пипалата на октопода и за невъзможността да го пребориш. И докато слушаме до безкрай неговите страшни разкази, съзерцаваме простото му всекидневие, в което всяко действие, всеки контакт с природа или животно се възприема като ритуал – от отглеждането на крави до товаренето на сено в раздрънканата кола.
Режисьорският стил доста се доближава до стила на героя – леко бавен и обстоятелствен, но целенасочен и безотказен. Анна Петкова не се отказва от фиксацията си върху досиетата и неразкритите им тайни и като фокусник току изважда някой детайл или слабо познат персонаж. Като ни връща усещането, че и в най-смутни времена човешкото достойнство е светлината в края на тунела. Достойнството, мълчаливо или не съвсем, е сякаш онази добродетел, която напоследък, вероятно поради дефицит, е особено търсена на екран.
СЪДБАТА НА СКИТНИКА (2021, 55', РЕЖИСЬОР АНА КИТАНОВА)
„Съдбата на скитника“ ни среща с подобен герой, бунтар по природа и изолирал се по несъгласие. Пави (Павел Йосифов) е олицетворение на съществуване „под прага на бедността“ – без ток и вода, без пари, в къщичка насред нищото. Но пък води интензивен вътрешен живот: чете непрекъснато (вестници, които намира), пише активно (с надеждата да бъде публикуван и със съмнението, че разказите му са били окрадени), копнее за социални контакти и пътешествия. И не млъква, макар че трудно му се разбира какво говори. Ако Григор е бил дисидент, то Пави е бил бохем – разказва за редовни забягвания към морето и безкрайни любовни афери. Докато го гледаш, си изпълнен със съмнения за истинността на казаното. Но външният вид често лъже. Постижението в режисурата на Ана Китанова е в особеното усещане за мистификация. Всичко казано от Пави звучи направо налудничаво – авантюри на „гларус“ по морето, няколко извънбрачни деца, имот в центъра на Трън, арести и бунтарства, възможности за пътувания. А на екран се виждат олющени стени и съборетина без електричество; мръсни кофички, в които се събира вода от капчуците; мазен тиган с пържени кюфтета; полуокъсани потник и шорти; нервни тикове и фъфлене. И най-неочаквано отнякъде изскача очевидно доказателство, че фантазмите на Пави почиват върху някаква реалност – американска виза в международен паспорт; собствен градски апартамент, макар и занемарен; пребиваване в скъпия курорт „Константин и Елена“... На същия хребет между действителността и измислицата гадаеш как да приемеш героя – със симпатия или резервираност, с насмешка или уважение. Още един непреклонен особняк, устоял на превратностите на живота, със собствено достойнство.
По време на соца ми се струваше, че този персонаж в документалното ни кино – авантюрист от покрайнините – е продукт на остроумна съпротива срещу конкретния обществен строй. С отмирането на онази система ще изчезне и той. Сега вече не мисля така.
СТРАЖАРИТЕ НА НАШАТА ПАМЕТ
Цяло чудо е, че фестивалът на българското документално и анимационно кино „Златен ритон“ все пак се случи, макар и не традиционно в Пловдив, а в Дома на киното в София. Впечатлиха ме четири конкурсни филма. Едни от тях – „Стражарите на нашата съвест“ и „Живот от живота“ са потопени в настоящето, другите – „Малката маркиза“ и „Гео Милев в лабиринта на времето“ в миналия век, но всички еднакво бодат в съвремието ни.
СТРАЖАРИТЕ НА НАШАТА СЪВЕСТ (2021, 62', РЕЖИСЬОР СТАНИСЛАВ ДОНЧЕВ)
Много различни са персонажите в разказите. Никому неизвестните досега контрольори в градския транспорт и тези по паркирането на коли от „Стражарите на нашата съвест” се превръщат в герои – човешки симпатични и достойни с поведението си, което е в контраст с наглостта, простащината и вулгарността на нарушителите, които се пъчат и настояват да бъдат прави на всяка цена. Едните си вършат съвестно работата, другите ги унижават. Мили родни картинки! Сценаристките Петя Александрова и Теодора Стоилова-Дончева са намерили сполучлива драматургична находка – да издигнат обикновените контрольори до положителни герои чрез техните настървени отрицатели. Колкото повече едните са ожесточени, толкова повече другите са спокойни и уравновесени. Заслугата на режисьора Станислав Дончев е да ги предразположи, да се отпуснат и да говорят пред камерата. Няма и грам фалш в техните изповеди. Дори при двама от тях се надниква в миналото им, в мотивите за избора им (случаен или съзнателен) точно на тази професия. Станислав Дончев има много точни наблюдения и върху средата на действието – мръсна София, олющени блокове, просяци, които ровят из кофите за боклук. Това също може да бъде основание за протест, да подтиква към хулиганското поведение на съзнателните нарушители. А и придава особена поетика на филма.
Тих протест, стигащ до мълчаливо обвинение, има и в „Живот от живота“ на Стефан Командарев, получил Наградата за режисура. Филмът започва с фактите, че „България заема последно място сред страните на Европейския съюз по брой пациенти, на които е направена трансплантация на органи и по брой донори на милион население. С всяка година трансплантациите стават все по-малко. До юни 2021 г. броят на чакащите български граждани е 1041“. На фона на тези стряскащи данни текат четири истории на надежда. Водеща фигура е обаятелният планинар, с присадено сърце и бъбрек, който, покорявайки най-високия връх на Балканите Мусала, внушава вяра за останалите трима чакащи своя орган герои. Едни ще останат в България, друг ще се упъти към чужбина. Те са хора в активна работна възраст, заобиколени от обичта на семействата си, от грижите на лекарите. Да, докторът... Във филма той е от другата страна на барикадата, затрупан от бюрокрация, капнал от умора, която преодолява, като свири на китара в малкото си свободно време. Деликатен момент във филма е, че лекарят се опитва да убеждава семействата на починалите да дарят органи, но не се моли, уважава тяхната драма, проявява разбиране към отказа, приема всички доводи. Командарев заедно със съсценаристката си Теодора Дончева не обвиняват, не размахват заканително пръст. Едрите планове, усмивките или сълзите по лицата на незагубилите все още надежда пациенти са увереността на авторите, че нещата могат да се променят. Важното е изкачването към един връх в медицината и в живота да продължава.
Ако в предишните два филма персонажите от непознати се превръщат в известни герои на настоящето, авторите на „Малката маркиза“ и „Гео Милев в лабиринта на времето“ (Специален диплом и Наградата на гилдия „Критика“) съзнателно са избрали познати имена от нашата литература, но ни запознават с малко известни, дори непознати факти от живота им, някои от които съзнателно укривани от обществеността. Нито Станислав Дончев, нито Костадин Бонев имат намерение да разкажат живота на писателката Фани Попова-Мутафова (1902-1977) и на поета Гео Милев (1895-1925) от А до Я. Авторите надхвърлят биографиите на героите, за да дълбаят в днешния ден чрез вчерашни рани и вини – смело и безпощадно.
И в двата филма има епизоди от 20-те години на ХХ век, когато и писателката, и поетът живеят в Германия. В „Малката маркиза“ дори има кадър със снимката на Гео Милев. В спомените си Фани Попова признава: „А Гео Милев, най-скъпият другар и съмишленик в борбите за ново изкуство, можах да видя само един път в живота си“(1).
„Малката маркиза“ – така е наричана Фани от съпруга си, в началото на филма – април 1945 г., се защитава достойно пред Народния съд за дейността си като писателка преди Девети септември. А тя включва трийсет и шест книги – двайсет и шест от които на историческа тематика и е наричана „първата дама на историческия роман“, ценена е от Кирил Христов, от бъдещия академик Петър Динеков. Член е на Съюза на българските писатели, за да бъде изключена от него като „фашистка писателка“ и доста по-късно, възстановена отново. Фарсът е пълен: изключване и включване, публикуване, преиздаване и спиране на произведения, награждаване с ордени, реабилитация, следене и подслушвания в дома ѝ продължават през целия ѝ живот. Режисьорът Станислав Дончев, сценаристките Елица Гоцева и Теодора Дончева (своеобразен рекордьор с три филма в конкурса) и оператора Мартин Димитров раздвижват документите от епохата с игрални възстановки, задкадров глас и монолози на актьорите Ирина Митева (Фани) и Васил Бинев (коментатор), като визията разчита и на внушенията от нюанси на черно-бяло и цвят. Особено оригинална ми се струва съпоставката на Фани Попова с „кучката на Фюрера“ – режисьорката Лени Рифенщал. Тя също е съдена, но оправдана и продължила да прави филми. Авторите не спестяват и фактите, че Николай Райнов нарича Фани Попова „бездарна писателка“ и че синът му Богомил Райнов е давал сведения за Чавдар Мутафов. Пишещата гилдия е предубедена до края в отношението си към Фани Попова. Нито един член на Съюза на писателите не присъства на погребението ѝ.
Какво „странно“ съвпадение – нито един писател или сътрудник на списание „Пламък“ не се явява и на процеса срещу Гео Милев през 1925 г. Той също е пожертван от интелектуалците. В „Гео Милев в лабиринта на времето“ театралните режисьори Маргарита Младенова и Иван Добчев, режисьорът Костадин Бонев и съсценариста му Константин Петров се базират на книгата на Христо Карастоянов „Една и съща нощ“. Самият автор е един от героите на филма. Но за мен основното действащо лице във филма са 20-те години на миналия век: атентати, убийства, преследвания, кръв, беззаконие, на които става жертва и Гео Милев. Неслучайно само неговото име в заглавието на филма е изписано с червена кръв. Майсторски се редуват издирени и редки архивни кадри, документи, интервюта с изследователи на творчеството на поета, неговите стихове кънтят в изпълнението на актьора Ованес Торосян, актрисата Койна Русева задкадрово коментира етапите от живота му, обособени в отделни глави. Най-зловещото време за Костадин Бонев обаче са 50-те години, когато в епилога на филма се „отварят портите на ада“, за да се намери ямата и трупа на Гео Милев, а някои от петимата му убийци, осъдени на смърт, се оказва, че умират в собствените си легла. Има ли разлика между вчера и днес, между тогава и сега? Какво се е променило в отношението на властта към интелектуалеца? Почти нищо, казват и доказват авторите.
Полезно е да има такива парещи филми – и за тихите хора в делника, и за големите имена, останали в историята. Те са стражарите на нашата памет.
Бележки:
- Катя Кузмова-Зографова, „Чавдар Мутафов: Възкресението на Дилетанта“. 2001, стр. 59.
