ЛЮДМИЛА ДЯКОВА
Любов и болка. Така мога да обобщя впечатленията си от филмите, включени в официалния конкурс на 72-то Берлинале. Организацията, за да се проведе фестивалът присъствено, беше перфектна. Стотици доброволци и специалисти помагаха на гостите да се ориентират в ситуацията, било с бързите ковид тестове, било с поръчването на билети онлайн. В интерес на истината, имаше прожекции, за които още в 7:30 сутринта билетите се свършваха. Почти същото беше и във всички берлински кина, където филмите се показваха за широка публика. Повечето от тях са истории за обикновени хора, които животът изправя пред емоционални, социални, икономически и дори политически изпитания, а любовта, в най-широк контекст, е движещата сила, която им помага да се преборят или не, с обстоятелствата. Чух иронични подмятания, че феминистите са победили на 72-то Берлинале, но всъщност побеждават филмите. Наистина повечето награди са на жени, но това не е заради някакво джендър счетоводство, а защото филмите го заслужават. Културно направени, добре разказани и въздействащи, без претенциозни експерименти и самоцелни заигравания с формата. Единствено канадският филм „Такова лято“ (That Kind of Summer) е екстремен и радикален, поставяйки темата за сексуалното насилие, травмите и обсесиите, до които води. Режисьорът Дени Коте е известен със своята провокативност, но точно на Берлинале сме гледали стойностните му филми: „Вик и Фло видяха мечка“ (2013) с награда за особени творчески постижения и трогателния „Борис без Беатрис“ (2016). В „Такова лято“ група жени се подлагат на терапия заради сексуалната си обремененост. Историите, довели ги до това състояние, са покъртителни и разтърсващи и темата е изключително важна, сериозна и болезнена, но за съжаление, през целия филм не ме напусна усещането, че е някак спекулативен и воайорски.
ЛЕОНОРА СБОГОМ (ИТАЛИЯ, РЕЖИСЬОР ПАОЛО ТАВИАНИ)
Затова пък други два филма се отличават със своята обикновена необикновеност и ги причислявам към най-добрите образци на арт киното – интелектуално, артистично, магично – киното, което обичам: „Леонора сбогом“ (Leonora addio) на Паоло Тавиани с Наградата на ФИПРЕССИ и южнокорейския „Филмът на романиста“ (The Novelist’s Film) на любимеца на фестивали и ценители Хон Сансу, удостоен тази година с Голямата награда на журито. Италианският филм е черно-бяло road movie във времето и пространството като почит към известния писател, драматург и публицист Луиджи Пирандело, удостоен през 1934 г. с Нобелова награда. Във филма се вплитат архивни документални кадри със самия Пирандело и времето на фашизма, както и кадри от пренасяне урната на Пирандело в Сицилия – той е погребан там цели петнайсет години след смъртта си през 1936 г. В сагата по пренасяне на урната има и комични мотиви като суеверието, че щом на самолета има урна на починал, дори и толкова известен писател, хората отказват да летят, а и американският военен пилот се поддава на внушението и отменя полета. Пътешествието продължава с влак, където запалени картоиграчи използват сандъка с урната като маса за своята игра, а паниката, че сандъкът е изчезнал, е пълна. Но филмът е и разказ с почти документално звучене: за разстрелите на участници в съпротивата, за войната, за осъждане на военни престъпници, с портрети на хора от онези години – убедителни, ярки, запомнящи се. Хора, които войната, бедността, несретата не е ожесточила, а ги е направила по-смирени и толерантни. Изненадващ е финалът на филма, когато Тавиани вече в цвят филмира последния разказ на Пирандело. Така с филм във филма преклонението и почитта към Пирандело се открояват още по-релефно, но прозира и болката, и голямата любов на Паоло Тавиани към брат му Виторио.
ФИЛМЪТ НА РОМАНИСТА (ЮЖНА КОРЕЯ, РЕЖИСЬОР ХОН САНСУ)
Филм във филма има и във „Филмът на романиста“ на Хон Сансу, което и самото заглавие подсказва. Известна писателка отива в провинцията, за да посети своя приятелка, която като млада също е била обещаващ талант, но се е отказала от писателското поприще и в скромната си книжарница предлага на своите клиенти възможно най-добра литература. Писателката споделя, че иска да се направи кратък филм по нейна творба и някак от само себе си, както само Сансу го умее, в наратива се включват известна млада филмова звезда, студент-режисьор, поет с поотминала слава, а филмът във филма на финала преминава, както при Тавиани, в цвят.
Във всички филми на Сансу, както и в този, разговорите са принудени и непринудени, с казани и премълчани подробности. Персонажите са интелектуалци, хора от артистичните среди със свои болки, комплекси и въжделения, наблюдавани в естествената им среда. Филмът е камерен, минималистичен, но наистина значим. Всеки жест, всеки детайл се отличава с финес и деликатност. А атмосферата му е невероятна и зрителят дълго остава потопен в нея. Пленителен, магичен филм. Сребърна мечка – Голяма награда на журито.
ПЕТЕР ФОН КАНТ (ФРАНЦИЯ, РЕЖИСЬОР ФРАНСОА ОЗОН)
Когато става дума за любов, мога да откроя няколко филма, директно подвластни на нейните проекции: „Петер фон Кант“ (Peter von Kant) на Франсоа Озон. Както вече писах, филмът е инспириран от личността на Райнер Вернер Фасбиндер и неговия филм „Петра фон Кант“. Ретро стилистиката на 70-те му придава особено очарование, а смяната на сезоните в рамката на прозореца подчертава неговата камерност и едновременно с това набелязва социални ориентири. На този фон се разиграва драмата на главния герой – режисьор-егоцентрик, като повечето творци, който се терзае за творческите си проекти, но е и безумно влюбен в младо момче. Актьорът Дени Меноше е блестящ във всички фази на любовната авантюра – нежен, великодушен, щедър, подозрителен, ревнив, необуздан, арогантен, сломен, но все пак успяващ да запази личното си достойнство.
ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА ОСТРИЕТО (ФРАНЦИЯ, РЕЖИСЬОР КЛЕР ДЕНИ)
Другият филм също е френски – „От двете страни на острието“ (Both Sides of the Blade). На френски звучи по-различно, но приех заглавията на филмите в английския им вариант, за да няма разминавания. В този филм е забележителен актьорският дует Жулиет Бинош – Винсент Линдон, въпреки че, както често се случва в живота, участва и трети. Срещайки любим мъж от своето минало, безоблачната ѝ любов се пропуква и героинята се изкушава и терзае от това дали да приеме новата-стара връзка. Само че като възкресява романса от миналото, тя още повече страда, защото се оказва, че обича и двамата мъже. Какво да се прави? Нещата от живота. Така разказана, историята звучи сладникаво и мелодраматично, но режисьорката Клер Дени, освен че деликатно и нюансирано представя отношенията в любовния триъгълник, извайва и релефна картина на днешна Франция. Отношенията родители/деца, безработица, расови различия и го прави непреднамерено, логично обиграно в нишките на любовта. И съвсем не беше феминистко, че получи Сребърна мечка за най-добър режисьор.
Френско-испанският филм „Една година, една нощ“ (One Year, One Night) на режисьора Исаки Лакуеста, обяснимо получи наградата на Екуменическото жури, защото разказва за разпадането на връзката на двама младежи – французойка и испанец, преживели ужаса от атентата в зала „Батаклан“ в Париж на 13 ноември 2015 г. Красивата им любов и изострянето на отношенията им постоянно е синкопирано от ужасяващи кадри от нощта на атентата. Травмите са завинаги и нищо не може да се промени. Важен филм, но според мен е с една идея в повече илюстративен.
РАБИЕ КУРНАЗ СРЕЩУ ДЖОРДЖ БУШ (ГЕРМАНИЯ/ФРАНЦИЯ, РЕЖИСЬОР АНДРЕАС ДРЕЗЕН)
За тероризъм става дума и в „Рабие Курназ срещу Джордж Буш“ (Rabie Kurnaz vs. George W Bush) на режисьора Андреас Дрезен, Германия, Франция. Той получи Сребърна мечка за сценарий на Лайла Стилер. Филмът е по действителен случай от началото на 80-те, когато Мурат – младеж от Бремен – е арестуван по подозрение за тероризъм и тикнат в затвора в Гуантанамо. Действието се развива в продължение на няколко години, през които майка му, водена от любов и майчински инстинкт, се бори да го спаси. Може да се каже, че това е политически филм. Намесени са държавни институции от Германия, Турция, САЩ, Комитет, борещ се срещу безчинствата в Гуантанамо и задържаните без присъда затворници там. Но преди всичко това е изключително човечен филм, непринуден и с много чувство за хумор, в центъра на който е една обикновена жена, майка на три деца, която, убедена в невинността на големия си син, се бори и преодолява неимоверни трудности за неговото освобождаване. А актрисата от турски произход Мелтем Каптан стана носител на Сребърна мечка за най-добра актриса. Диапазонът в нейното изпълнение – драма, комизъм, трагика и амплитудите в поведението ѝ – наивност, доверчивост, упоритост, отчаяние, но преди всичко вяра, не само в невинността на сина си, но и в това, че все пак доброто ще победи, спечелиха симпатиите, дори без да е пресилено, преклонението на публиката – трогателен, пречистващ филм, предизвикващ смях, сълзи и позитивизъм.
РОБА ОТ КАМЪНИ (МЕКСИКО/АРЖЕНТИНА, РЕЖИСЬОР АНДРЕАС ДРЕЗЕН)
Докато само с болка и без никакво просветление е проникнат филмът „Роба от камъни“ (Robe of Gems) – Мексико, Аржентина, на режисьорката Наталия Лопес Галардо. Забележително е, че тази година журито връчи две свои награди: Сребърна мечка – Голяма награда на журито за „Филмът на романиста“ и Сребърна мечка – награда на журито за „Роба от камъни“. Бавният ритъм, дългите протяжни кадри, продължителното вглеждане в не/лицеприятни пейзажи, агресията на звука, още от самото начало създават атмосфера на несигурност и страх. Мексиканско семейство от столицата прекарва ваканцията си в наследствена вила в затънтено село, където като че ли времето е спряло. Бедни, отрудени и наплашени хора копаят камъни, ровят в бунището и изравят трупове. Постоянно изчезват хора. Сестрата на домашната прислужница Мария също е изчезнала безследно и никой нищо не знае за участта ѝ. Главната героиня Елизабет се опитва да разследва случая, но и тя е отвлечена, малтретирана и изхвърлена гола от бандитите. В селцето, а навярно и навсякъде в провинцията, господстват мафиоти, вилнеят банди, шири се корупция, а хората са наплашени и отчаяно примирени. Полицайка, противопоставила се на беззаконието и корупцията, е уволнена от подкупните си началници, а синът ѝ е подхвърлен убит. Семейството – наранено и травмирано – се завръща в града, но това съвсем не е Happy end...
Като изключим „Рабие Курназ...“, щастливият край е изключение за филмите от тазгодишното Берлинале. Всъщност зависи и от гледната точка. Така трагичният финал във филма от Китайската народна република „Да се завърнеш в Дуст“ (Return to Dust) или „Връщане към прахта“ на режисьора Ин Ру Чен Ян, може да се възприеме и с положителен знак. Един непретенциозен, но изключително добре направен филм, разказващ за двама несретници, които се женят по уговорка. Той е беден, тя е с увреждания, но в делника, в непосилния труд на селянина за оцеляване, привързаността им един към друг става все по-голяма – любов, много по-различна от клишетата в романите. Тиха, отдадена, скромна. Те заедно строят дом – ставаме свидетели на целия цикъл по производството на тухли в примитивни условия. Дълго наблюдаваме и работата по къра – оран, сеитба, жътва, вършитба, без това нито за момент да породи досада и отегчение. Това е техният живот, те го приемат безропотно, а и зрителят става съпричастен на участта им. Дори когато урбанизацията ги застига и са застрашени от бункерното удобство на бетонните панели, те не възроптават. Но когато тя умира, той тихомълком и напълно съзнателно я последва, без апломб и без предизвикателства. Аскетично и тихо, както е преминал целият им съвместен живот.
АЛКАРАС (ИТАЛИЯ, РЕЖИСЬОР КАРЛА СИМОН)
Семейството, животът в провинцията, трудът в селските региони е и тема на „Алкарас“ (Alcarras) – Испания, Италия, филмът, станал носител на Златна мечка, на режисьорката Карла Симон. В него са вплетени биографични елементи за живота в Каталунската провинция, говори се на местния диалект, а режисьорката е поканила за участие хора от околността, които са ѝ направили впечатление. Става дума за многолюдно семейство, което има прасковена плантация и се занимава със земеделие. Дори и децата, весели, безгрижни и щастливи, освен в игри, участват и в ежедневната работа. (детският актьорски ансамбъл специално бе отбелязан от журито). Докато в един момент патриархалната идилия е нарушена. Собственикът на земята иска да изкорени прасковените масиви, за да инсталира соларни панели. Хората са шокирани, че земята не е тяхна. Търсят договор за собственост, но дядото признава, че когато е сключил сделката с предишния собственик, само са си стиснали ръцете и са си дали мъжка дума. Отдавна отминали времена на „казана дума, хвърлен камък“. Новата ситуация се отразява на сплотеността и привързаността в семейството. Сестрата и съпругът ѝ са склонни да отстъпят и да се адаптират към новите условия. Останалите не искат да се предадат. Има масови протести срещу мизерното заплащане на селскостопанския труд. Има и традиционни селски празници. Има и марихуана между царевиците, която синът и вуйчото отглеждат, а бащата, без скандали, тихомълком изгаря. Във филма има любов, болка и надежда. Има истински живот на достойни хора. Но шумът от булдозерите е неумолим и изкореняването започва... Едва ли само на прасковената градина. Навремето героят на „Черешова градина“ (1979) на режисьора Иван Андонов и сценариста Николай Хайтов мечтаеше да засади черешова градина за доброто на селото. А ето че дойде време градините да се унищожават. Tова добро ли е за някого?
ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ НАРЕД (ФРАНЦИЯ/КАМБОДЖА, РЕЖИСЬОР РИКИ ПАН)
Ако не отговор, то поне размисъл и предупреждение предлага документално-анимационният филм „Всичко ще бъде наред“ (Everything Will Be Ok) – Франция, Камбоджа, на режисьора Рики Пан. Той и неговият сътрудник Сарит Манг бяха удостоени със Сребърна мечка за изключителни художествени постижения. Този катастрофичен, апокалиптичен хибриден филм-есе радикално и категорично разисква прегрешенията на човечеството. В далечна, а може би не толкова далечна епоха, планетата се управлява от животни – глинени анимационни персонажи – груби, примитивни и безпощадни, а човеците, също толкова недодялани, са роби. Диктатурата е в своя разцвет. Преврат след преврат сменят лидерите – глиган, маймуна и всякакви зверове. Хората са покорни и примирени. А на полиекран вървят документални кадри с причините, довели до този крах на човечеството. Войни, диктатори – Сталин, Хитлер, Мао, концлагери, милиони убити, глад, епидемии, пандемии. Безразсъдно, алчно и хищническо отношение на човека към животни и природа. Опити, експерименти, кланици, поголовно изсичане на гори. Катастрофата е все по-близка и необратима, но все пак... във филма има просветление. На финала човек с противогаз в оголената пустош дава първа помощ на бебе маймунче, за да го върне към живота, а мекият женски дикторски глас ни уверява, че всичко ще бъде наред.
Може би все още всичко би могло да бъде наред? Дали? Кой знае?
