КАТЕРИНА ЛАМБРИНОВА
Дебютният филм на младия унгарски режисьор Мате Кьоруши „Divas” (с премиера в документалния конкурс на фестивала в Сараево) проследява съдбата на три нестандартни момичета, попаднали в гимназия, която дава „втори шанс на проблемни младежи“. Зад перфектния им грим се крие завиден за крехката им възраст житейски опит. Може и да не знаят какво точно искат, но поне са на ясно какво не искат. Филм за челния сблъсък с реалността, за порастването, за свободното реене и за границите на мечтите, който ще бъде част от програмата на второто издание на Rhodope International Documentary Film Festival през юни.
Как срещна тези момичета и какво в тяхното приятелство и лични истории те накара да започнеш да снимаш документален филм за тях?
Случи се точно както го разказвам и във филма – трябваше да се дипломирам. Бях много притеснен, че ще се проваля, защото не откривам историята, която бих искал да разкажа и същевременно ме вълнуваше безкрайно много темата за порастването. Докато се лутах в мислите и тревогите си, съвсем случайно попаднах пред една специална гимназия в Будапеща – нещо като училище, което дава втори шанс и видях много интересни лица. Реших да организирам кастинг в училището и прекарах часове наред с различни тийнейджъри, които ми разказаха техните истории и проблеми. По някое време излязох да изпуша една цигара отвън, но понеже нямах запалка в себе си, започнах да се озъртам наоколо. Тогава забелязах три страшно различни една от друга момичета, които седяха една до друга. Поисках им запалка. Разбрах, че същата година им предстои да завършат и че те са „Дивите“ на училището. Спомням си много ясно, че се прибрах с широка усмивка, без дори да имам ясна представа каква би била историята, но усещах, че трябва да снимам филм точно за тези три тийнейджърки.
Как успя да ги убедиш да те допуснат до личното им пространство и да ги накараш да се чувстват достатъчно сигурни, за да споделят с теб личните си травми и надежди за бъдещето?
Да ги убедя да участват се оказа лесно, но да спечеля доверието им беше истински важната част. Те бяха развълнувани, че избрах тях, но не знаеха какво предстои. Ако трябва да съм честен – аз също не знаех с какво се захващам, решавайки да следвам живота не на един, а на три персонажа. Може би инстинктивно реших, че мога да ги разбера, защото съм най-големият брат от седем деца и имам три сестри на същата възраст като Дивите. Съществено беше, че влизах в този проект с чисто и отворено съзнание, не съм имал наставления от продуценти или ментори, и концентрацията и вниманието ми бяха насочени изцяло към героините. Всъщност въобще не планирах да направя пълнометражен филм, но постепенно потънах в тяхната история. Имаше няколко трудни момента по време на снимачния процес, но в крайна сметка всичко се случваше напълно спонтанно и естествено.
Колко време снимахте героите?
Филмът е заснет в продължение на шест-седем месеца, които прекарах с героините по време на последната им година в училище. След това, по време на работата по монтажа и срещите ми с различни ментори, стана ясно, че има нужда от някои специфични стилизирани моменти, които заснех в рамките на няколко дни допълнително.
Намесва ли се по някакъв начин в историята, така че да създадеш драматична филмова структура?
Наистина изключително много държа филмите ми да бъдат спонтанни и искрени. Мисля и планирам предварително, за да имам различни ходове, но когато снимам, не се намесвам невидимо. Ако го правя, то е ясно, не го крия. Наистина е твърде субективно, но лично аз не харесвам документално кино, което създава драматургични ходове и драматично напрежение чрез невидими намеси в разказа. Много съвременни документални филми губят своята автентичност и магия от усещането за документалност, заради режисираните в тях сцени. Ако искам да режисирам героите си, бих направил игрален филм и, разбира се, следвайки собствения си вкус и разбирания, бих използвал натуршчици, но с хонорари като актьори. В това документално кино, което харесвам, плащането на героите би разрушило тона в отношенията ни. Дори когато има видимо стилизирани сцени, те нямат претенцията да са част от реалността, използват се като визуални пасажи. За мен е важно героите ми да се чувстват комфортно, за да могат да са максимално откровени и отворени към снимачния процес.
Филмът е многопластов и добре балансиран. Как успя да запазиш баланса в разказа между историите на трите момичета? Какво искаше да покажеш във всяка една от тях?
Търсенето на този баланс в разказа беше най-трудната част в монтажния процес. Първо трябваше да открия есенцията в историите на всяка от моите героини. При Сани това беше най-лесно, защото, за съжаление, по време на снимките майка ѝ, с която имаха сложни отношения, почина. Но с другите момичета беше малко по-трудно. Трябваше да намерим начин да свържем техните собствени истории в един общ разказ, да намерим общото, за да открием баланс. Този процес по работата върху монтажните варианти отне около две години. Когато HBO се включиха, вече бях монтирал около година и половина. По това време някак успях да се абстрахирам от материала, гледах на него с нови очи и структурата се сглоби и напасна. Беше интензивен период, но много креативен.
Навярно най-трудният момент по време на снимки е била сцената с монолога на Сани след смъртта на майка ѝ?
Не точно тази сцена, а въобще цялото усещане, породено от трагедията. Не осъзнавах отговорността, която нося, до момента, в който не се случи това. Беше изключително тежък и противоречив момент за мен. Естествено, като режисьор първото което си помислих беше, че това е много важно за филма, но едновременно с това бях отвратен от тази мисъл, тъй като разбирах мъката и болката, които изпитва моята героиня. Чудех се как да реагирам и реших, че е най-добре да спра да снимам, докато Сани не прецени сама, че е готова за това. Исках тя да разбере, че снимането на този филм е далеч по-маловажно от това, което тя преживява. След няколко дни тя сама ме покани да снимам, докато се изнасяше от апартамента си. Тогава заснех най-важната, силна и разтърсваща сцена от филма.
Мислиш ли, че по време на снимките всички вие по някакъв начин се сблъскахте с порастването? Промени ли ви това време, тази близост?
Снимането на филма ни помогна да изградим една малка общност, която си помага. Всички пораснахме за тези няколко години, опитът ни научи на много неща. Научихме и много един от друг. Това беше голям урок – да разбереш другия, да видиш живота през неговата гледна точка. Междувременно започнах да преподавам кино и медии в гимназиален курс и предстои да направя специален курс в тяхното училище, което е много важно за мен.
„Divas“ е твоят дипломен филм от филмовата академия в Будапеща. Каква беше стратегията за него – кога започна да търсиш други финансови източни, за да го довършиш?
В началото нямахме абсолютно никаква стратегия – просто се опитвахме да станем видими и да подобрим филма. Всъщност нямахме и почти никакви продукционни средства в продължение на две години и половина. Включването на HBO ни даде глътка въздух и възможност да се концентрираме върху филма.
По време на монтажния период посещавате различни международни уъркшопи. Как те помогнаха на развитието на филма?
Тези уъркшопи бяха изключително ценни и полезни за нас. Бяха като още няколко години в университета. Анализите, съветите и препоръките, които получавахме, ни помогнаха да преосмислим разказа, да видим историята в различни варианти. Но също така тези участия ни направиха видими и спомогнаха да стигнем до HBO. Docu Rough Cut Boutique беше най-важната спирка за нас. Нямаше да гледате този филм, ако не беше помощта на този екип.
Кои бяха най-трудните решения по време на работата по филма?
Да избера екипа, с който да направя този филм. Работих с много неопитни и млади кинаджии, което на пръв поглед е рисковано, но всъщност се оказа правилното решение, защото създаде много силна, свободна и креативна атмосфера.
Кога се появи идеята да направиш себе си активен герой и разказвач в наратива на филма? Твоят образ, образът на режисьора, се появява в хибридна форма между реално присъствие и анимация. Защо избра такъв подход?
Тази идея се появи сравнително късно. Започнах да си мисля, че можем да опитаме да намерим ключ, чрез който да изградим моя герой. Това решение беше провокирано от драматургията на филма, най-вече от начина, по който е сниман и започнахме да търсим креативен и оригинален подход, за да го изпълним. Така се появи моят анимационен аватар.
Нуждаеш ли се непременно от личен мотив, за да започнеш работа по даден проект?
Нещото, което безспорно научих през последните няколко години е, че ако този филм не беше толкова важен за мен, сигурно щях да съм полудял по време на безкрайния постпродукционен период. Животът е прекалено кратък, а документалното кино отнема доста време, затова човек трябва добре да подбира темите, с които се захваща.
Kaкво мислиш за съвременното кино? Какво е необходимо, за да се получи смел и дълбок филм, който говори със силен собствен глас?
Съвременното кино е прекалено предсказуемо и твърде професионализирано. Ще ми се да се правят филми, които да не са рационализирани и премислени до крайност. Ще ми се да има повече искреност в киното, повече емоция, дори и ако това значи да има грешки.
Как реагираха момичетата и техните семейства, когато видяха готовия филм? Поддържате ли връзка?
Да, поддържаме връзка и си помагаме – те са част от моя живот. Наскоро имахме прожекции в Будапеща. Първоначално момичетата се притесняваха, но след това осъзнаха, че освен всички нас и филмът, сам по себе си, е пораснал и върви по своя път.
Във филма има много силен епизод, в който момичетата гласуват на парламентарни избори. Изглежда, че гласуването е много важно за младите хора в Унгария. За какво гласуват младите унгарци?
За свобода, критическо мислене, повече истински възможности и по-малко корупция.
Усеща ли се политически натиск в унгарската филмова индустрия в момента?
Да, ситуацията е ужасна в момента. Повечето професионалисти и световно известни автори не получават финансиране, докато посредствени режисьори получават големи субсидии.
Какви са възможностите и перспективите за младите режисьори в Унгария?
Мисля, че можете да доловите какви са перспективите от предишния ми отговор. Всеки от нас търси начин да се справя с живота. Като фриленсър често снимам видеа за независими театри. Щастлив съм, че имам възможност да преподавам. На финала на разговора стана горчиво, но това е реалността.
