МАРТ/2022

    С КРАКА В ЗЕМЯТА И ПОГЛЕД В НЕБЕСАТА


      СИЛВИЯ ЧОЛЕВА

     

    В последните години се питах къде изтля, къде се изгуби възторгът от свободата да се играе, да се експериментира в писането, да се провокира и бунтува, да се преосмисля литературното минало и подкопават авторитетите му, да се пише, „както се диша“ и от това да се родят силни книги и нови талантливи автори. 90-те отдавна си заминаха със своя весел хаос. Може би е било наивно, вероятно е наивно да се мисли, че е възможно този вид енергия да продължи да въздейства дълго, а не да избухне и после да тлее, докато изгасне днес съвсем. Дойдоха по-прагматични времена. 

    Един от най-силните, ако не и най-силният поет оттогава и до днес е Ани Илков. Поезията му продължава да въздейства магнетично, да привлича нови читатели с всяка нова негова книга. Както сам написа: „Ани Илков – никой – въздух, поле, необят“.

    „Известен е като реабилитатор и рехабилитатор на езика на Възраждането и европейския авангард, читател и почитател на Петър Берон, Раковски и Дилън Томас“, казва за него Александър Кьосев. Могат да се добавят още приноси и пристрастия на поета, но основното, с което се свързва името му, е енергията, страстта, новата поетика и работата с езика. С невероятната сила на таланта си той обнови, промени, взриви не само езика ни, а и писането. Стихотворенията му са дръзки, многозначни, изпълнени с безпощадност и нежност, с меланхолия и сарказъм, с отчаяние, дори с викове. Те носят мрачна вътрешна сила, съдържат някакво тайнство, недоизказаност, примесена с категоричност, а особеният им ритъм напомня джазова импровизация. 

    От 80-те насам Ани Илков преобърна представите за това какво е поезия и литература, за писането на поезия и посланията ѝ. Иван Теофилов казва: „Без съмнение Ани Илков беше явлението, дразнителят на чувствата, на желанието да се докоснем до нещо ново, различно, казано за първи път...“.

    274749831_355806763068983_4428633294800372428_n.png

    Ако се върнем назад до първите му книги, ще видим как оттогава и досега не спира да играе, да размесва в композицията на всяка следваща стихосбирка по-стари и по-нови стихотворения, подреждайки ги в нова структура и как те зазвучават различно и така откриваме в тях различни нюанси и смисли. Смесването на проза и поезия в книгите му е също част от тази музикалност на цялото, на произведението, което за него е една книга. Концептуалност е дума, която не изразява в цялост това му умение, то е по-широко и обхватно. В книгата си „Етимологики“, която има две издания – 1996 г. и 2016 г., той се обърна пръв към науката и свърза робот и човек в една „Vita Nuova“, където „из небето отровно/ти подскачаш свободно!“. 

    Писането на Ани Илков във всеки негов аспект ни дава възможност да се усъмним, да преосмислим нещата, да се опитаме да проумеем света. Макар стихотворенията и текстовете в книгите му с поезия да са насочени не „към сърцето“, а предимно „към ума“, ако такива разделения могат да се правят, да са ерудитски и с трудно доловими от обикновения читател пластове и подводни камъни, прикрити от привидна игривост, те притежават дълбокия белег, раната на любовта, която не престава да кърви, да обагря и обгаря. С времето тази кръв се сгъстява, сгъстяват се и прозренията на поета. Тази любов не може да бъде игнорирана, защото белязва книгите му от началото, та досега. Тя е в основата на взривяващата сила на писането му. Разбира се и смъртта, с която вървят ръка за ръка. Но не само.

    274165123_1400631993721251_2463625625241017235_n.jpg

    Богат е и регистърът на теми в поезията на Ани Илков, особено мощни са стихотворенията, които скандално рушат традиционни представи и по отношение на историята, и на литературата. Той преосмисли чрез поезията си не само Възраждането, но и исторически и политически събития. Остротата на иронията, дори подигравката засилва въздействието на вътрешния драматизъм в нея по начин, познат ни само от Константин Павлов. 

    Гражданската му позиция е остро изразена не само в поезията, но и в политическата публицистика, която той събра в тома „Похищението на България“. Страстното му перо се родее с Ботев, а прозорливостта, провидческия му дар стъписва, особено когато четем тези текстове сега. Именно сега, когато, докато пиша тези редове, се води война в Украйна. 

    Написаното дотук в такива мрачни за цивилизацията ни дни не изчерпва качествата и богатството на АниИлковата поезия, но и целта ми не е такава. По-скоро едно припомняне на широката публика за поета. Преди години Миглена Николчина написа: „Ани Илков беше геният, вдъхновението на 90-те години. За онези, които са следили литературните процеси от началото на промените, със сигурност е видимо, че Илков не просто извади на бял свят много силно собствено творчество, но и създаде много хора. Независимо дали те признават това днес, дали си го спомнят, дали искат да си го кажат, или не“. Няма да припомням как точно се отнесоха към него именно тези хора – който се интересува, може да намери информация. Но със сигурност литературните критици и до днес са длъжници на творчеството му.

    274609568_4993284467432371_4777834926535096791_n.jpg

    Връщам се към началото на текста – доста автори заглъхнаха през последните години, но въпреки превратностите на времето поезията на Ани Илков успя да запази и днес, 22 години от началото на ХХI век своята сила, своята енергия и дълбочина. Това става единствено с голямата поезия. Забил копита в земята, неговият козел е изпружил нагоре врат и гледа към небесата: 

     

    Аз – като млад – живеех до брадичката в тревите.
    Със слава името си не нахраних, ала ден след ден
    все по-надолу раснеха косите ми,
    все по-нагоре – на златната поезия лъчите.

    Баща ми, майка ми и мъртвите роднини,
    застанали до дъб или до круша,
    отказваха с любов да ме прегърнат,
    не искаха изобщо да ме слушат.
    – Защо – попитах – вие не искате от мен
    това, което бих могъл да върна?
    Аз бих подложил под краката ви и ризата от лен,
    и собствената си, остригана напролет, вълна.
    Река ли – бурята ще ритна – да гърми!
    Самата планина да проговори ще накарам!
    А вие все живеете във тъжните си дни
    и веселите хвърляте нахалост...

     

    Тъй раснех аз с поезията си – надолу
    по хълмовете изпреварих всички хора,
    дойдох до гроздобера пръв
    и моя врат, и моята невинност
    единствен дядо ми ги връзваше със вино –
    червено като жертвената кръв.

     

    Във онзи час, на есента под ножа
    „Недей – казах – дядо, мойта кожа
    в паницата на Трифон Зарезан ще стане златна.
    И своя внук, Козела, ти не можеш
    да стигнеш из високата трева,
    не вдигай ножа!“

     

    Какъв бе тоя опит във зорите на живота?

     

    В онази първа есен ли узнах:
    смъртта ще ми даде да пиша стихове! –
    и гроздовото зърно ще е точка,
    а лозовият лист ще бъде щит на щастието,
    кум на последната отсрочка...

     

    Изгубен бях сред сочната трева
    в костюм на жертвено животно против грях,
    но щом тревата тихо ожълтя,
    изскочих гол от свойта кожа

    и видях:

    поникваха ми твърди, зли рога,
    участвах във движението на сферите
    и – ковач на своята съдба,
    на път към пролетта, затънал в сняг,
    във зодията на Козирога се намерих.


     

    logo sbfd red s

    Контакти

    София 1504, България
    бул. "Дондуков" 67
    Телефон: +359 2 946 10 62
    e: kino@spisaniekino.com
    ЕКИП

     sbfd.down1