КИНОТО НА ИВАН ЧЕРКЕЛОВ

 

Автобиографичност/биографичност до степен на изповедност е един от най-ярките кинематографични кодове във филмите на Иван Черкелов. И заниманието със смъртта – от „Парчета любов“, където преживяването ѝ е изобразено с библейски цитат, през „Търкалящи се камъни“, където присъства натрапчиво – видимо (епизод в морга и селско погребение) и словесно (диалози на братята за покойната майка например), нелепото младежко убиване в „Раци“ и „Семейни реликви“ до предстоящия му филм, който проследява процеса на умирането/просветлението на възрастна жена. Понякога се мярва и любов. Това кино изследва човешката несъстоятелност и пропуснатите шансове за близост. Човърка с троен интензитет – на антропологичното отчаяние, на обезкуражаващия автентизъм и на високия естетизъм. Иван Черкелов показва бездната без пощада. През филмите му често изниква внушението, че колкото по-несъстоятелен е човекът, толкова по-величествена е природата. А най-важното според мен е, че авторът не изневерява на своя стил – интелектуално-експресивната тревожност с упование в индуистката философия. Сменя герои, интериори, екстериори, сменя жанрове и актьори, но не и стил. И заедно с оператора Рали Ралчев (в „Стъклени топчета“ е с Емил Христов), художника, актьорите и музиката, създава амбивалентна реалност: автентична и условна, вибрираща и монолитна, разпознаваема и специфично негова.

С „Парчета любов“ Иван Черкелов бръкна в душите на връстниците си – хипари и „безбожници”. На екрана бе извадена цялата методология на безотговорната нетърпимост. Със скалпел Иван Черкелов чегърта своите спомени и фантазии, за да извади на показ охлузената, омърлушена, но все пак жива физиономия на част от поколението ни. Възрастните крещяха, че такова кино няма; или ако го има, то е в края на 50-те и началото на 60-те във Франция. Ние, младите, наясно с Новата френска вълна, се кълняхме, че това е Филмът. Възрастните обвиниха „Парчета любов“ във фрагментарност. Младите разбрахме, че е минало времето на заблудите. След този филм, за който съм изписала сума ти страници, престана да ми пука за постижимостта на щастието. Болките – предизвестени и случайни, цигарите – недопушени и превърнати във фасове, вините – мними и драстични, ракията – бягство и ритуал, думите – гонени и разгонени, екстазите – постигнати и не… Сивите дни и сините нощи в „Парчета любов“ раздират удобната равнинност на обичайния български игрален филм и той самият започва да се чувства неудобно пред дръзкия новак. Досега никой не си е позволявал такава самоубийствена разголеност. Мълниеносното сваляне на „Парчета любов“ от екран бе логичната реакция на тогавашната цензура.

Дълго чакахме втория филм на Иван Черкелов. За известно време потъна в Кришна съзнание. Ако в „Парчета любов“ бе втренчен в моралните колизии на своите връстници чрез конвулсиите на херметичното групово живеене, в „Търкалящи се камъни“ (България/Франция) – филм за пътуването към Бога – идва ред на бащите. В него неудовлетворението на Иван Черкелов от човешкото несъвършенство напуска територията на рационалното – приютява го ирационалното, където биография и фикция, живот и изкуство се смесват в колаж от тълкувания. Дипломната работа на Иван Черкелов „Балада“ (1982) и „Парчета любов“ са фиксирани върху наранената от фалша наоколо нравственост на групата. В „Търкалящи се камъни“ Иван Черкелов стига до абсолютното капсулиране на героите спрямо обществото. Съзнавам, че това е свързано с целеустремеността на заниманието – пътя към Бога. Но, независимо че не мога да отделя поглед от екрана, усещам агресия. Ако съдя по филма, излиза, че най-ефикасното бягство, което можем да реализираме по пътя към духовността, е бягството към себе си. Във втория си филм Иван Черкелов въвежда фигурата на бащата (своя собствен, който играе баща на други) като проекция на прозренията си за смисъла – бащите са синове, синовете са бащи, а бащата на смисъла е Бог. Мелодията на Шрила Прабхупада на фона на приближаващия заплашително локомотив се носи като трансцедентално обещание за безкрайност. За разлика от „ахмашки“ сниманите „Балада“ и „Парчета любов“, визията на Рали Ралчев в „Търкалящи се камъни“ е извънредно живописна – до степен, че въздейства емоционално хипнотично и натоварва всекидневието с особено излъчване. В „Търкалящи се камъни“ Иван Черкелов се оттласква от хипарството, белязало „Балада“ и „Парчета любов“, но пък екранизира идеи на Кришна, свързвани с раждането на хипи движението. Това пренареждане на биографични влияния върху творчески идеи приближава филма до постмодерната естетика. И отново ще цитирам Светла Иванова от текста ѝ „Търкалящи се камъни. Разговор с Бога“ във в. „Култура“, бр. 50 от 1995: „Със своята отвореност „Търкалящи се камъни“ очевидно се измъква от европоцентричното притегляне на ясните, закръглени и, в крайна сметка, затворени мисловно-естетически конструкции. В работата си над този филм Иван Черкелов, изглежда, постъпва като онзи дзен-учител, който на въпроса „Какво е Буда?“ събул сандала си, сложил го на главата си и отминал“.

Новелният хибрид от фикция и документ „Обърната елха“ (2006, България/Германия, Специалната награда на журито в Карлови Вари и др.) завръща в киното ни мощния кинематографизъм (създаден е заедно с дебютанта в игралното кино Васил Живков – доказано талантлив документалист).

Общо взето, във всичките си филми Иван Черкелов се занимава с българското живеене през групата. Ако в „Балада“ и в „Парчета любов“ това са хипари, капсулирани от соца наоколо, в „Търкалящи се камъни“ са братята, търчащи подир Смисъла, в „Стъклени топчета“ (1999) са мумии, имитиращи живот, в „Обърната елха“ се прехвърля върху други социални групи, етноси, манталитети… Изглежда отстранен от заниманията с автобиографичността в предишните си филми, дори бих казала – от известното високомерие. И наистина се е получил филм-живот.

С цялата си дълбочина и абсурдност, „Обърната елха“ е много по-демократичен от предишните му филми. Всичките му компоненти ме водят в тази посока, но ми е много важен автентизмът на речта – циганите например си говорят и ги разбирам през мелодиката на езика им… И ми е леко, и се кефя – и на тях, и на пъстротата на общото ни живеене… „Обърната елха“ е напълно различен от другите филми на Черкелов – като структура, ситуации, герои, внушение. Прилича на предишното му кино само със заниманието с несретници. От различни „частици“, заедно с Васил Живков, те изваждат внушителен образ на живота, надскачат заниманието с националното съществуване. (…) Изобразителните решения са екстракт от едър кинематографизъм – колорит, ракурси, планове, портрети, среда… И музикално-звуковата партитура е внушителна.

Както е верен на любовта си към рока, през всичките години от излизането на „Парчета любов“ Иван Черкелов изглежда непоклатимо консервативен и последователен в заниманията си с една тема в авторското си кино – хаоса в душата на човека. В „Парчета любов“, „Търкалящи се камъни“, „Стъклени топчета“ (Специалната награда на журито от „Златна ракла“ 2000, Награда за женска роля на Жана Караиванова от „Златна роза“), „Обърната елха“, „Раци“ („Свети Георги“ за режисура от Москва и др.) и „Семейни реликви“ (специалната награда на журито от „Златна роза“) той се интересува от търсенето на Смисъла – и едро, и детайлно, и тревожно, и мъдро. Взрян надълбоко в света наоколо, във филмите си той сякаш въплъщава тезата на Камю за живота като „нечовешка игра между абсурда, смъртта и надеждата, които си разменят реплики“. Черкелов рови из времето с антропологична прецизност и създава своя реалност – магична и вибрираща, която не можеш да сбъркаш с никоя друга.

Изкушавам се да цитирам Иван Черкелов от наш разговор: „Повече или по-малко, опустошението е нормална черта на въпросния преход. Разбира се, когато това опустошение и тези руини се разглеждат в дълбоко човешки план, нещата изглеждат другояче – никой от нас не е очаквал и дори не си е представял, че ще ни се случи това, което ни се случи. Но и ние самите сме си виновни – особено за вътрешната опустошеност. Ако някой ми каже, че филмите ми са подобни един на друг, монотонни, говорят за едно и също, подобно на старата група Black Sabbath, бих казал, че тези филми, а и аз между тях, приличаме малко на църква на гробище. Тази църква не е като другите църкви – там няма сватби, няма кръщенета, няма празници, няма разнообразие. Поводът винаги е един и същ. Но не може и без такава църква“ (вж. в. „Култура“, бр. 1 от 2017).

Геновева Димитрова, вестник „Култура“, 06.12.2019

 

***

 

„Как си го запомнил?“, пита пианистът върналия се след десетилетия в чужбина приятел, докато свири на пиано мелодия от младостта им. „Не съм го запомнял, защото никога не съм го забравял“, отговаря Андрей, шейсетинагодишният протагонист и вероятно алтер его на режисьора Иван Черкелов в седмия му ексцентрично озаглавен игрален филм „Не влизай в пререкание с персонала на банята“. Лайтмотивът в него е завръщането. Физическо, към неузнаваемите днес места от детството. Метафизично, към отлетялото, разпаднало се на откъслечни спомени и ефимерни асоциации време; прелитащи през съзнанието образи на изчезнали завинаги предмети, символи, сцени от ежедневието, но отпечатали се в емоционалната памет. И разбира се, хора. Завръщане към мъртвите, но и към все още живите, с които общуването може и да се е пропукало през годините, ала връзките и общите корени не са прерязани.

(...)

Тъканта му е повече настроение, отколкото разказ, и операторската работа на Рали Ралчев, очертаваща фин паралел между меланхолията на есента и прощаването с живота, заедно със саундтрака от валс, рок и кючек, играят много по-съществена роля за цялостното възприятие, отколкото сценарият. Неравният наратив е капризен и нелогичен като изблиците на паметта. Като нетърсещ съвършенство във формата бял стих за миналото, самотата и крехкостта на контакта с другия, с най-близкия. За твърде късното осъзнаване, едва в преддверието на смъртта, кой заема централно място в живота ни и кой остава в ролята на персонал. Непоръбен и препъващ се стих, но пък искрен в желанието си да потъне във времето назад и да го разбере, без да го преподрежда.

(…)

С „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ Иван Черкелов затвърждава репутацията си на най-безкомпромисния автор от посттоталитарния период на българското кино. Безкомпромисен в избора на темите, които са винаги лично-екзистенциални, но и във формата, която никога не е лесносмилаема. Около филмите на Черкелов винаги се е вихрел дебатът за комуникативността на „най-масовото изкуство“, дълга на режисьора към зрителя (има ли такъв?) и докъде може да се простира авторската себевтораченост, особено когато сметката се плаща от държавния бюджет. Вероятно и този път единици зрители ще намерят път към екранните му умозрения. Което е жалко, защото въпреки драматургичните си проблеми „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ е автентично огледало на апатията като национална черта, на троснатото общуване и невъзможността да изкажем чувствата си пред тези, които обичаме. На затихващите функции в изоставената провинция, на тенденцията за бягство от настоящето в миналото, където животът изглежда да е имал повече стойност. В този смисъл филмът е едно есеистично огледало на разклатената ни идентичност и на живота днес през мечтанието ни за вчера. За който съумее да се огледа в него.

Мариана Христова, Българско Кино Общество, 26.10.2020

 

 За да прочетете целия сценарий, кликнете върху заглавната страница. ↓