ЛЮДМИЛА ДЯКОВА

 

Стивън Спилбърг бе удостоен с Почетната награда „Златна мечка“ за цялостно творчество на 73^-тото Берлинале: „Ако Берлинале 2023 г. означава ново начало, тогава не бихме могли да намерим по-добро начало от това, което предлага творчеството на Спилбърг“ – са категорични директорите на фестивала Мариете Рисенбек и Карло Чатриан. И наистина, ако може да се говори за ново начало на тазгодишния Берлински фестивал, то е в търсенето на разнообразие във филмите, не само в официалния конкурс, но и в останалите единайсет секции на фестивала: „Панорама“, „Берлинале специална гала“, „Срещи“, „Серии и тв сериали“, „Документално кино“, „Късометражно кино“, „Форум и разширен форум“, „Поколение и поколение 14+“, „Перспективи на немското кино“, „Берлинале класика“, „Ретроспектива“. Търсено е видово, жанрово, стилистично, геополитическо разнообразие и качествено кино, ориентирано към най-широка зрителска аудитория.

 БЛИЗКИ СРЕЩИ ОТ ТРЕТИЯ ВИД (1977, САЩ, РЕЖИСЬОР СТИВЪН СПИЛБЪРГ) 

Този фокус напълно отговаря и характеризира филмите на Спилбърг – зрелищно, фантастично, приключенско кино: „Дуел“, „Челюсти“, „Междузвездни войни“ (съвместно с Джордж Лукас), „Джурасик парк“, „Извънземното“, „Близки срещи от третия вид“, поредицата филми за Индиана Джоунс; социално-драматично: „Списъкът на Шиндлер“, „Спасяването на редник Райън“, „Пурпурен цвят“, „Амистад“, „Мюнхен“, „Линкълн“; анимационният пълнометражен филм „Приключенията на Тинтин. Тайната на еднорога“; мюзикълът „Уестсайска история“; автобиографичния „Семейство Фейбълман“. Според статистиките Спилбърг е най-успешният режисьор на всички времена. Високо ценен от критиката, боготворен от публиката.  Напълно заслужено на церемонията за връчване на наградата 1600 зрители дълго и бурно го аплодираха. Би могло да се каже, че Спилбърг се превърна в своеобразна емблема на тазгодишното Берлинале, поне по отношение на разнообразието от филми и „близки срещи...“ със зрителите. Берлинале е единственият толкова широко отворен за публика фестивал. Конкурсните филми се показват паралелно в няколко кина в града и залите винаги са пълни. Дори тази година откриха нов кинокомплекс Verti Musik Hall, който също работи на пълен капацитет.

Адекватен в тази посока е и плакатът на фестивала – стилизирани, условни и много различни зрителски лица – отново дело на художничката Клаудия Шрамке.

 РЕЖИСЬОРЪТ НИКОЛА ФИЛИБЕР СЪС ЗЛАТНА МЕЧКА ЗА НА АДАМАН  

Но за разлика от качествата на филмите на Спилбърг, в официалния конкурс, където се състезаваха деветнайсет творби, нивото им беше по-скромно. Според мен, освен с някои изключения, филмите бяха по-скоро редови. Да, разнообразни, пъстри, но без блясък. Затова съвсем основателно голямата награда „Златна мечка“ бе присъдена на документален филм – единствен в конкурса „На Адаман“ (Sur L’ Adamant) – Франция, Япония, на режисьора Никола Филибер. „На Адаман“ е дневен център, създаден от доброволци през 2010 г., с грижа за хора с ментални увреждания. Той се намира на понтонен кораб на Сена в сърцето на Париж. Посетителите му са различни – млади, по-възрастни, странни хора, психически лабилни. Всеки, бременен от своя си свят, но намерили на това място пристан, разбиране и усещане за общност. Дневните им занимания са психо и арт терапия и те ентусиазирано участват в тях. Екипът на филма  деликатно наблюдава тези хора, предразполага ги към откритост, следи техните занимания, а те готвят, предлагат кафе, свирят на различни инструменти, рисуват, танцуват, споделят въжделенията и страховете си с пълно доверие към хората, които ги обгрижват, а и към екипа, който ги снима.

 НА АДАМАН (2022, ФРАНЦИЯ, ЯПОНИЯ, РЕЖИСЬОР НИКОЛА ФИЛИБЕР) 

Говорят с познания за литература, изобразително изкуство, кино, музика, разбира се, и за мании и обсесии, а и за желание за близост. Анализират поведението си, картините, които рисуват – абстрактни, някои почти гениални. Между тях има и една българка – Надя, която на обща сбирка изпя куплет от българския химн и просълзи не само хората около себе си, но и зрителите в залата. Такъв ефект постигна и един мъж, добър музикант, на когото са предричали бляскаво бъдеще и са възлагали големи надежди, но съдбата е решила друго. Неговите песни: „Never say never“ и „Nobody knows“, определено предизвикват размисъл. Какво е нормалност и къде са, и има ли граници между тези паралелни светове? Всъщност кой е нормален? Силно въздействащи са финалните кадри, в които „пациентите“ се снимат взаимно с маска и без маска. Така алегорията между имагинерния и реалния свят напълно се размива и зрителят се чувства като един от тях, а това е и посланието на филма – емпатия, разбиране, съпричастност. Филмът напомня за „Георги и пеперудите“ на Андрей Паунов, но при Андрей има повече абсурд и чувство за хумор, докато „На Адаман“ е по-сантиментален в добрия смисъл на думата. След като гледах филма, си казах, че това трябва да бъде Златната мечка, което на фона на останалите заглавия беше предвидимо.

 20 000 ВИДОВЕ ПЧЕЛИ (2022, ИСПАНИЯ, РЕЖИСЬОР ЕСТИБАЛИЗ УРЕСОЛА СОЛАГУРЕН) 

Също бях убедена, а и говорихме за това с колеги, че Сребърна мечка за водеща, главна роля би трябвало да отиде при София Отеро от филма „20 000 видове пчели“ (20 000 Species of Bees) – Испания, на режисьорката Естибализ Уресола Солагурен. Оказа се, че и журито не е имало колебания за това. Филмът спечели и наградата на Филмовата гилдия, както и наградата на журито на читателите на в. „Morgenpost“. Историята е за осемгодишно момче, което се чувства и иска да бъде момиче. Майката е скулптор и през лятото отива с децата си при роднини в Испания. Тя усеща, че малкото ѝ дете не е като другите, но като човек с широки разбирания приема, че проблемът с идентификацията е въпрос на възраст и съзряване. Бабата категорично не може да приеме странното поведение на внучето си, но затова пък нейната сестра, също странна птица, разбира детето и се опитва да му помогне да намери себе си. Тя отглежда пчели и чрез тяхното разнообразие показва на момчето, че различността не е престъпление или порок. Има и комични недоразумения, когато в един магазин малкия облича, за ужас на продавачките, луксозна рокля, но в повествованието се преплитат и трагични нотки, когато пред икона на Мадоната детето заявява, че иска да умре като момиче. А когато изчезва в гората, започват да го викат и с името, което си е избрал – Луция. След драматични перипетии родителите приемат малкия такъв, какъвто е и само бабата остава безпощадна в своя консерватизъм. Малката София Отеро е изключителна в двойственото си превъплъщение и наградата ѝ беше напълно заслужена, без диктовката на джендър коректност.

 ОЦЕЛЯВАНЕТО НА ДОБРОТАТА (2022, АВСТРАЛИЯ, РЕЖИСЬОР РОЛФ ДЕ ХЕЕР) 

Затова пък прекалената политическа коректност, граничеща с подстрекателство, ме изуми в австралийския филм „Оцеляването на добротата“ (The survival of Kindness) на режисьора Ролф де Хеер. Още първият епизод е стресиращ. В мрачна обстановка група хора с противогази са на парти пред огромна торта, която с удоволствие разрязват. Потресението е пълно, когато камерата в близък план показва лакомството, а то е ни повече, ни по-малко „картина“ на опожарени, срутени къщи, на убити, кървящи тела на тъмнокожи хора.  Същата тази банда от противогази затваря тъмна жена в желязна клетка и я запокитва в безлюдна пустиня, за да умре. Камерата почти в реално време наблюдава агонизиращата под палещото слънце и нощния студ жена, докато незнайно как тя намира сили да разбие клетката и да тръгне да търси спасение. Пътешествието ѝ сред прокажени, обречени хора, непристъпни скали, руини и трупове е мъчително, но пък заснето прекрасно, докато тя намира противогаз и „дегизирана“, стига до „цивилизацията“. Противогазите отново безчинстват и убиват всеки, който е с по-тъмен цвят на кожата, а за да бъде внушението още по-силно, камерата акцентира детайли – руси коси, сини очи и бяла, почти розова кожа. Двама младежи – брат и сестра, забележете, латиноси помагат на героинята да избегне поредната гибелна разправа, но и тримата са заловени и превърнати в роби в призрачен завод сред пушеци и оглушителен шум, омотани в железни вериги. Като супергерой, тя пак успява да се спаси, за да поеме отново на път в тази апокалиптична, безумна антиутопия и да се върне в пустинята, в клетката, където достойно и омиротворено да умре. Изключително добре направен филм, с прекрасна актриса, метафоричен, но толкова тенденциозен, че чак извиква ужас. Да. Белият човек е причинил много злини, но поначало при определени обстоятелства Homosapiens е склонен към жестокост, дори се опиянява от нея, независимо какъв е цветът на кожата му. А да се лансира толкова тезисно и радикално расизъм, макар с обратен знак, ми се струва неприемливо, неморално, неетично... Затова бях силно изненадана, че точно този филм спечели наградата на ФИПРЕССИ.

 МУЗИКА (2022, ГЪРЦИЯ, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ, РЕЖИСЬОР АНГЕЛА ШАНЕЛЕК) 

Изненада ме и още една награда – Сребърна мечка за сценарий, която отиде при Ангела Шанелек – сценарист на гръцкия филм „Музика“. Обичам претенциозното, маниерно кино, но се обърках сред калейдоскоп от древногръцки митове и легенди, криминални зарисовки, социален патос и класическа и поп музика. Навярно проблемът е в мен, след като членът на журито – румънският режисьор Раду Жуде, чиито филми харесвам, много убедително, или пък прекалено убедително, формулира мотивите за наградата.

 ДИСКО БОЙ (2022, ФРАНЦИЯ, ИТАЛИЯ, БЕЛГИЯ, ПОЛША, РЕЖИСЬОР ДЖАКОМО АБРУЦЕЗЕ) 

Естетски като визия, но заиграващ се малко в повече с магическия реализъм, е френско-италианско-полско-белгийския филм „Disco Boy“ на режисьора Джакомо Абруцезе. Операторът Хелене Лоувар бе удостоена със Сребърна мечка – награда за особени заслуги в операторската пластика. Двама младежи от Беларус успяват през Полша да избягат във Франция, за да се присъединят към чуждестранния легион. По пътя единият загива, а другият успява да се включи в подготовката на наемниците и е изпратен с „другари  по оръжие“ на мисия в Нигерия. Там воюват най-различни банди и не е ясно кой с кого. Алексей – звездата на немското кино Франц Роговски – влиза в стълкновение с водача на бунтовниците, ранява го, но и се опитва, безуспешно, да го спаси. Тази среща със смъртта, гледката на опожарени села, отвлечени жени, отрезвява героя и налага трагичен отпечатък върху психиката му. Той се връща в Париж, но вече не е същият, а когато вижда любимата на загиналия нигериец като танцуваща бяла робиня, напълно превърта. Двамата се завихрят в неистов танц и тук се намесва просветлението на третото око – в случая игра с цветовете на очите им, което  е доста пресилено и нафантазирано, но иначе изобразителното решение на филма е перфектно. Портретите са плътни и релефни, тренировките в лагера са заснети динамично и сурово, в някои от епизодите ефектно са използвани  прийоми от видео игри, а танците се отличават с особена визуална фееричност.

 ПУРПУРНО НЕБЕ (2022, ГЕРМАНИЯ, РЕЖИСЬОР КРИСТИАН ПЕТЦОЛД) 

Вкус към магически реализъм проявява и немският режисьор Кристиан Петцолд в някои от филмите си като „Ундине“, показан на Берлинале 2021 г. С интерес очаквахме новия му филм „Пурпурно небе“ (Roter Himmel) – Германия, удостоен със Сребърна мечка – Голямата награда на журито. Привидно забавна история за двама младежи, които отиват да работят по творческите си проекти  – единият е фотограф, а другият начинаещ писател – във вила край морето. Но се оказва, че там вече има наемател – привлекателна млада жена, която продава сладолед на главната улица и нощем волно се забавлява с един спасител от плажа. Няма как, ситуацията трябва да се преглътне, но „писателят“ е високомерен и отчужден и не иска да се присъедини към оформилата се весела компания. Затова пък спасителят и другото момче завързват интимна връзка. А на младата жена е оказана честта да прочете ръкописа на писателя, преди издателят му да го посети. Девойката чистосърдечно признава, че написаното не ѝ харесва, но какво разбира от висока литература една продавачка на сладолед? Комичен е епизодът, когато издателят чете на глас романа и всичко в него звучи толкова нелепо, претенциозно и бутафорно, че извиква спонтанния зрителски смях. Естествено, че ръкописът е отхвърлен, но нещата съвсем не са такива, каквито изглеждат. Младата жена е студентка по литература и готви научен труд за Хайне. Издателят е впечатлен от нейните познания, а пишман писателят е посрамен. На фона на всичко това постоянно се чуват сирени на пожарни коли и предупреждения за бушуващи горски пожари и някак подсъзнателно се прокрадва предчувствие за трагичен обрат.  Двете момчета, които отиват да приберат закъсалата в гората кола, са връхлетени от бушуващия пожар и загиват, вкопчени един в друг. Тази гибел разтърсва младия писател и той се отърсва от претенциозната си превзетост и написва книга за онова, което реално се е случило. А се знае, че когато нещата идват отвътре и са емоционално преживени, резултатът най-често е добър, а и любовта чука на вратата. Добър филм, в който комично, драматично, трагично – елегантно се преплитат и разказът се следи с вълнение.

 ИНГЕБОРГ БАХМАН – ПЪТЕШЕСТВИЕ В ПУСТИНЯТА (2022, ГЕРМАНИЯ, ШВЕЙЦАРИЯ, АВСТРИЯ, РЕЖИСЬОР МАРГАРЕТЕ ФОН ТРОТА) 

Другият очакван немски филм бе „Ингеборг Бахман – пътешествие в пустинята“ (Ingeborg Bachmann – Reise in di Wuste), не само заради известната австрийска писателка и любовта ѝ с още по-известния швейцарски писател Макс Фриш, което е темата на филма, а и защото филмът е на Маргарете фон Трота, която наричат „водеща сила“ на движението ново немско кино. Достатъчно е да си припомним филмите ѝ: „Изгубената чест на Катарина Блум“ (1975), „Оловно време“ (1981), „Хана Аренд“ (2012). Преди доста години, пак на Берлинале, Рони Вагенщайн ме запозна в Маргарете фон Трота и Фолкер Шльондорф. Затова с гордост мога да се похваля, че съм се ръкувала с двама водачи на немското кино. По повод на героините си Маргарете фон Трота казва: „Моите героини не са само силни, във всяка силна жена има несигурност, уязвимост, съмнение“. Но това, което е особено впечатляващо при „Ингеборг Бахман“, освен че филмът е професионално, майсторски направен, е как режисьорката представя Ингеборг Бахман. Очарователна, талантлива, отворена към света, свободомислеща, влюбена, но и ранима млада жена. Тази трактовка показва една наистина еманципирана жена, но без следа от натрапчив, радикален феминизъм, каквито лозунги развяват съвременните феминистки.

 МИНАЛИ ЖИВОТИ (2022, САЩ, РЕЖИСЬОР СЕЛИН СОНГ) 

И докато сме на тема любов, ми се иска да откроя още два филма: „Минали животи“ (Past Lives) – САЩ, на режисьорката Селин Сонг за една неосъществена още от детството любов. Героите се срещат отново след двайсет и четири години – тя омъжена, а той свободен и все още влюбен в нея. Само погледите им издават влюбеност и копнеж, а спомените ги връщат назад във времето, когато са се разделили като деца, защото тя със семейството си емигрира в Канада, а той остава в Сеул. Срещат се отново след дванайсет години, но и тогава влечението им един към друг си остава копнежно. Не си спомням да съм гледала друг толкова любовен филм, в който да липсва всякаква физическа близост. Деликатен, фин, нюансиран – в стила на най-доброто корейско кино.

 ТОТЕМ (2022, МЕКСИКО, ДАНИЯ, ФРАНЦИЯ, РЕЖИСЬОР ЛИЛА АВИЛЕС) 

И още един любовен филм „Тотем“ (Totem) – Мексико, Дания на режисьорката Лила Авилес, който бе удостоен с Наградата на Екуменическото жури. В него на преден план е изведена любовта като екзистенциална категория. В голямо семейство се готвят за празник. Баби, дядовци, деца, внуци, роднини и приятели подготвят рождения ден на Тона  – млад художник. Най-нетърпелива да го види е дъщеричката му, но той е много болен и всъщност празникът е и ритуал на своеобразно сбогуване. Всеки иска да даде и да приеме колкото може повече обич!

А дали това не и посланието на 73^-тото Берлинале?