АНАСТАС ПУНЕВ

 

София Филм Фест става на 27 години, а „Тар“ на Тод Фийлд е най-добрият подарък не само за публиката на фестивала, а за киното въобще. Сред множеството възможни причини изпъква една: трудно е да опознаеш някое човешко същество толкова добре и толкова бързо, както Лидия Тар за два часа и половина.

Фалшивите туитър профили на нейно име само потвърждават създалото се объркване, че световноизвестната диригентка, изиграна от Кейт Бланшет, е реално съществуваща личност. Всъщност тази заблуда говори преди всичко колко е важно персонажите да не се развиват само в механиката на сценария, а като живи същества, които прекрояват този сценарий според неравния ритъм на живота си. Лидия Тар не е първият двусмислен герой, но е сред елитния кръг от герои, за които можем поне да се опитаме да разберем защо са двусмислени, без да ги обвиним или оправдаем.

 ТАР (2022, РЕЖИСЬОР ТОД ФИЙЛД) 

В първия час на филма Тар е съвършена до припадък – биографията ѝ отнема няколко минути да бъде прочетена, но отвъд нея има талант, ерудиция, популярност като на рок звезда, а на всичкото отгоре женска красота – недостъпна, но озаряваща. Величие от най-класически порядък, което обаче е демонстративно поставено в нашето некласическо време и постепенно започва да се прокрадва нотка на съмнение, а час по-късно нотката ще избухне в изумление от нейната тъмна страна, още по-отвратителна заради целия примесен гений. Посланието е ясно – време е да убием героите си.

Някои със сигурност ще се увлекат по „кликбейта“ около филма, лансиран от някои щатски критици, и по-специално заиграването с модерни теми като кенсъл културата, me too и т.н. По този повод самата Кейт Бланшет правилно отбелязва, че филмът започва с кадър от гледната точка на социалните мрежи, сякаш за да напомни, че изкривената комуникация лесно може да роди както фалшиви идоли, така и неразбиране на сложните процеси. Нещо повече – като убеден антимодернист Тод Фийлд тества кой ще се хване на тези капани, като иронично обръща клишето за токсичната мъжественост, претворявайки го чрез космополитната лесбийка Тар. Посланието отново е ясно – властта е навсякъде и властовите отношения са едни и същи откакто свят светува, независимо за какъв вид йерархия става дума.

 ТАР (2022, РЕЖИСЬОР ТОД ФИЙЛД) 

Отвъд посланията обаче това е филм за самата Тар, не за „жената в света на класическата музика“, „злата маестра“, „емоционалния вампир“ или друга произволно избрана троп. Във филма има забележително каталогизиране на факторите, които влияят на всеки, независимо колко велик творец е – дългите обедни разговори, кошмарите, внезапните шумове в гората, случките в училище… Всички те получават своето достойно място и помагат да се отървем от лесните заключения за сложния характер на Тар. Не по-малка заслуга има присъствието на Бланшет, която играе с всяка фибра на тялото си, но тази нейна почти неестествена свръхпроницателност е брутално осмяна, докато я наблюдаваме унизена от собствените си демони.

В крайна сметка, „Тар“ дава необичайна свобода на зрителя – дали да коментира по-общия контекст на филма или да съзерцава играта на Бланшет, дали да измисли свое обяснение за финалната му елипса (в главата на Тар ли се развива действието или не?), както и за това дали трябва да си представяме Лидия щастлива в странната ѝ съдба. Мащабите, с които работи Тод Фийлд обаче, са амбициозни по един толкова нетипичен за времето си начин, че „Тар“ е сред малкото нови филми, чието бъдеще като шедьовър е гарантирано отсега.

Другото фестивално бижу, което има по-изненадваща траектория от „Тар“, е „Под слънцето“ на Шарлот Уелс. Тук мащабите са привидно в обратната крайност. „Минимализъм“ е най-честият епитет за стила на филма, но задачата на Уелс е не по-малко ангажираща, особено за пълнометражен дебют, и е малко чудо как тя успява да говори на широка фестивална публика и да стигне дори до номинация за Оскар. „Под слънцето“ е един от най-правдивите портрети на паметта, а гледната точка на паметта не е логична и предвидима. Затова и филмът изпада в необясними засечки, но именно през тях постига споделеност, дори когато сюжетът не е толкова лесен за споделяне.

 ПОД СЛЪНЦЕТО (2022, РЕЖИСЬОР ШАРЛОТ УЕЛС) 

Действието на „Под слънцето“ се развива в началото на века в турски курорт, но от самото начало историята на Калъм и дъщеря му Софи (Пол Мескал и Франки Корио) не изглежда положена нито там и тогава, нито изцяло в настоящето, а някъде по средата. Именно това отношение към времето като нещо разпокъсано е най-подходящата основа за разгръщане на сложната тема за родителството, което винаги е изпълнено с изкривявания в спомените, крайна субективност, подценяване на незначителни моменти, които се оказва, че предопределят бъдещето.

Когато се запознаваме с двамата, Калъм изглежда видимо неподготвен да бъде баща, въпреки безспорната си любов към Софи и само може да гадаем дали ранното ѝ раждане е спомогнало за неговата депресия или не. От своя страна Софи дълбоко иска да го разбере, но като всички деца е жестока, без да може да го осъзнае. Тази невъзможност да стигнеш до най-близкия, когато е имал осезаема нужда от теб, се улавя най-добре, когато се гледа от дистанцията на времето. Ето защо изборът на режисьорката да пресъздаде техните спомени като серия от видеозаписи, гледана в бъдещето, е един от най-оригиналните подходи към паметта. Както при други филми, разчитащи на непоследователната оптика на главните си герои, „Под слънцето“ въздейства не само с онова, което показва, а дори още повече със скрития филм, който се случва извън кадър и съдържа всичко премълчано.

 ПОД СЛЪНЦЕТО (2022, РЕЖИСЬОР ШАРЛОТ УЕЛС) 

Въпреки субективността на паметта, във филма има нещо много реалистично, но това не е реализмът на изстраданата история, а по-скоро на малките детайли и дебелите пластове меланхолия, които превръщат цялото изживяване в много по-плътно от самата история. Не по-малко реалистично е, че през цялото време има очакване за разрив, за кулминация, която да доведе до развръзка тази къкреща атмосфера, но това не се случва. Подобно проникновение жертва цялата драматичност на киното, за да изрази невидимата драма на живота, в която няма внезапни трагични развития, а най-вече загуби, мълчания и спомени за нещо изплъзващо се. Затова и въпреки липсата на изобилна наративност „Под слънцето“ компенсира със силно заредени кадри, съдържащи в ДНК-то си години на тълкуване и отдалечаване от моментите на безвъзвратно изгубеното детство. Резултатът е, че интимните моменти стоят познати заради начина, по който всички се опитваме да стигнем до тях.

 

„Тар“ и „Под слънцето“ могат да бъдат гледани на София Филм Фест 2023.