РОСЕН СПАСОВ

 

Имах честта да бъда един от тримата членове на селекционната комисия за конкурса за български късометражен филм на МСФФ 2023. Заедно с режисьорите Елица Петкова и Орлин Менкаджиев имахме нелеката и много отговорна, но все пак приятна, задача да изберем 12^-те заглавия, които ще бъдат гледани от зрителите и оценявани от международното жури. Като дългогодишен почитател на фестивала, независимо дали като зрител или професионалист, съм се стремил да отделям нужното внимание както на международния, така и на късометражния конкурс. Сега като участник в селекционната комисия един от основните критерии беше (далеч не най-важният, разбира се) дали филмът би стоял добре именно в тази програма.

Бях изненадан от количеството – 50 предложени филма. Признавам, че не следя в детайли развитието на българското късометражно кино, но ми направиха впечатление големият спектър от теми и подходи на авторите, а и разнообразните източници на финансиране. Задоволителна част от филмите са технически грамотни и поддържат добро средно ниво. Това наблюдавам от години на националния фестивал „Златна роза“ и всеки път си мисля, че над постигнатото трябва да се надгражда. С удовлетворение и с чисто сърце мога да кажа, че надграждането е факт. В същото време имаше единични случаи, чиито автори би било добре да помислят в посока самооценка преди да кандидатстват. Гледахме „творби“, които изобщо не са за този престижен конкурс и биха били по-подходящи за специализирани форуми с по-тясна насоченост. В днешно време фестивалната стратегия и позиционирането на филма пред правилната публика е почти толкова важно, колкото и написването на самия сценарий. Когато говорим за прохождащи таланти, това трябва да бъде застъпено и в обучението им. Дотук с тази странична тема!

Ще споделя впечатленията си от нашата работа като селекционна комисия.

За осем от произведенията бяхме единодушни, че трябва да са в конкурсната програма! Това може да означава две неща: високо съответствие на вкусовете на членовете на селекционната комисия и/или отличителните качества на тези заглавия. Към тях добавихме четири произведения, които дълго обсъждахме. Ще започна с игралните филми: най-качествените от тях разнищват темата за човека, който няма какво да губи. Техните персонажи са притиснати от екстремни житейски обстоятелства и това е почти физически осезаемо за зрителя. Авторите съзнават, че това е клише, но боравят с него по уверен и безкомпромисен начин.

 

В „Дървояд“ режисьорът Кристиян Бозов уверено води актьорите през тази страхотна история за застаряването и края на живота. Фон на действието са безчинствата на дървената мафия и безхаберието на общността. Иван Савов е железен в последователността си и изгражда поредната си перфектна роля в българското кино. Финалът е изненадващ, тъй като зрителят е воден към съвсем друга, много по-предсказуема развръзка.  

„Добри намерения“ на Данаил Янчев обвързва действието с бежанската криза, разработена по необичаен начин от създателите на филма. В трактовката ѝ излиза на показ манипулацията на трафикантите, че техните шофьори вършат добро дело. На преден план е изведена драмата на младо семейство, в която главният персонаж – бъдещ баща, в името на семейството трябва да вземе решение, противоречащо на моралния му компас. В ролята е Георги Богданов – млад актьор, който ювелирно се справя със задачата си. Личи умната и премислена режисура. Стегнатата драматургична структура кулминира в тежък, но напълно правдоподобен финал, който повдига важен въпрос: колко ли човешки животи са погубени от трафикантите и техните шофьори? Двете произведения „Дървояд“ и „Добри намерения“ са продуцирани от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Операторската работа е безупречна, използвано е клаустрофобично 4:3 съотношение на картината, което допълва осезаемото чувство за безизходица. И двата филма са с почти еднакво времетраене – 22-23 минути, за което успяват ясно и целенасочено да натрупат проблемите и конфликтите и след това да изведат финала на историята.  

„August 13^th“ е история за порастването, а от финалните надписи разбираме, че филмът е базиран на реална травматична случка в миналото. Чисто авторско кино, разглеждащо темата за насилието в тийнейджърските години и безсмислието на уличния живот, както и нездравата семейна среда. Историята се разгръща бавно, дори е възможно зрителят първоначално да се замисли за какво изобщо става въпрос, но постепенно набира скорост и в последните минути вече е смазваща. Този важен филм притежава стабилно изградена структура и безкомпромисност в изпълнението на всички нива – сценарий и режисура (Венцислав Сариев), операторска работа (Димитър Тенев), монтаж (Димитър Якимов) и музика (Евгени Енчев – Гена). Неслучайно изписвам имената на екипа, ако все още не ги познавате, запомнете ги! Впечатляващ е и звездният кастинг на актьорите, избрани да пресъздадат зрелите персонажи – хората, отгледали проблемните младежи. Сред тях са Захари Бахаров, Весела Бабинова, Меглена Караламбова и Велислав Павлов. Някои се появяват за секунди. Това показва, че българските актьори, независимо от какъв ранг са, имат готовност да подадат ръка, особено когато проектът е достатъчно качествен и смислен.

В контекста на традиционно силно актьорско присъствие, във порастването „Vox Populi“ (реж. Тянита Ганчева) ставаме свидетели на пореден майсторски клас на Светлана Янчева. Филмът показва кухнята на театъра и перипетиите на една нереализирана актриса в нетипично за творческия дух пространство. Поставянето на действието в малък град, по-точно в Ловеч и околността му, е ценна находка на авторите, тъй като подсилва фабулата. Тя се завърта около принудителното избиване на прасетата за предотвратяване на зараза. Първата сцена в селото е програмна – тя пресъздава атмосферата на един постапокалиптичен свят. Царят хаос и суматоха. В крайна сметка всички разбират драмата с опазването на прасето – от ловците до артистите. Тя е в пълен контраст с хармонията на финала, който дори успява да направи коментар на театралния афиш. По вълнуващ начин авторите преплитат темата за физическото оцеляване с необходимостта от духовност. Кое е по-важно? Всеки ще трябва да даде отговор за себе си.  

„Четири достоверни истории за една абсурдна вечер“ (реж. Георги Димитров) също смесва битова ситуация с духовни (или по-точно философски) ценности – този път изкуството е заменено с любовта и съвместното живеене. Създателите на филма избират забавен, ироничен подход и докато пиша тези редове осъзнавам, че това е единственото произведение в селекцията, което може да бъде окачествено като комедия. Филмът добре работи в заложените забавни елементи и за това немалко допринасят актьорите, които с точна дозировка се движат на ръба на преиграването. За този резултат заслуга имат още точния кастинг и режисурата. Драматургичната конструкция на историята е в стил „Рашомон“, което е любопитен и необичаен подход в късометражното кино. В този случай предизвикателството е да се поберат четири гледни точки в 25 минути. Заслуга за крайния резултат има и правилният ритъм на монтажа.

Изброените дотук заглавия са изпълнени с действие и драматургични ситуации, които водят своите персонажи до понякога неочакван, но все пак логичен финал.

В този смисъл „Изложбата“ на Ивелина Алексиева стои като контрапункт. Тиха и интровертна, много артистична творба, която изключително разчита на емоцията и атмосферата. А те са изградени само за 17 минути на базата на три равностойни опорни точки, обиграни майсторски от режисурата. Първата е героинята на Ирмена Чичикова, чийто интимен, вътрешен свят бива предаден почти и единствено само с очи, с нюансите на погледа. Нейната неуловима „игра“ влияе силно върху зрителските възприятия. В комбинация с перфектно подбраните природни локации в Гърция, тягостното чувство на тъга и вселенска безизходица, което смъртта на близък човек предизвиква, се мултиплицира почти до нетърпимост. За да се постигне всичко това особена заслуга има камерата. С тази задача се справя Росен Савков, който създава живописна картина от всеки кадър. При този превес на визуалното, в своето начало „Изложбата“ изглежда изпразнен от съдържание, но постепенно това се променя и до финала балансът е възстановен, за да превърне филма в миниатюрно произведение на изкуството, каквито всъщност са избраните за конкурса анимационни филми.

Признавам, че като филмов критик не съм достатъчно компетентен в анимационното кино. Не го следя отблизо и го възприемам почти единствено на интуитивно ниво. Затова бях изненадан от големия брой анимационни заглавия, кое от кое по-интересно и предизвикателно. Техните автори използват разнообразни методи, техники и изразни средства, за да стигнат до зрителя. Да се направи избор беше изключително трудно и си помислих колко хубаво би било, когато филмите са повече, да има отделен анимационен конкурс. Финалистите са четири.

„Следа“ на Аспарух Петров е оригинално визуално пътешествие през вътрешния и външния свят на главния персонаж – писател в творческа криза. Изобретателен и хипнотизиращ филм, който приковава вниманието. Показателно е колко рефлексивна може да бъде анимацията. Подобен като усещане е „Обезличаване“ на Спартак Йорданов. Режисьорът използва различна анимационна техника в добрите традиции на българската анимационна школа. По дух прилича и напомня на „Веселякът“ (1987, реж. Анри Кулев). Тук е мястото да отбележа, че звуковият дизайн на всички предложени анимационни филми (селектирани или не) е на много високо ниво. Той е органична част от историята и допринася пълноценно за нейното възприемане.

Това важи с пълна сила и за „Седем смъртни гряха“ (режисьори Димитър Димитров, Милко Лазаров). Филмът е по мотиви от Достоевски и компилира няколко негови програмни творби, озвучени с класически музикални произведения. Форма и съдържание са в абсолютен синхрон. Символи и философски послания се преплитат в едно изтъкано от изящност произведение. Но сложната му за възприемане структура би могла да бъде недостатък при срещата на филма с публика.

В това отношение на другата плоскост е „Cornucopia“ (или „Рогът на изобилието“). Режисьорите Ани Антонова и Димитър Овчаров използват богатото си въображение, за да покажат част от историята на човешката цивилизация само в рамките на осем минути. В един кадър пред зрителя се раздвижват пещерни рисунки, древни йероглифи и сцени от античната митология. Платното е въртящ се глинен съд. От финален надпис научаваме, че вдъхновението за творбата е керамична находка от земите на днешен Иран, смятана за първата анимация в света. Допуснати сме и в кухнята на филма – студио за керамични съдове. Кадър, който позиционира произведението между анимацията и документа.

Стигаме и до документалното кино, което за мое съжаление нямаше нито количествено, нито качествено представителство. Все пак две заглавия се откроиха като равностойни претенденти за вниманието на зрители и жури.

„Може и нищо общо да няма“ разказва три истории. Направен е в рамките на работилница за документално кино и върху всеки от сюжетите работи различен екип от млади хора. Персонажите са корав човек – бивш бомбаджия, останал без ръце, но настоящ фотограф; рапър-мултиинструменталист-актьор; и възрастна двойка, орисана от дългата си съдба да бъде заедно. При тези обстоятелства „може и нищо общо да няма“ между тях и да звучи невероятно, разказът да е кохерентен, но режисьор е Светослав Драганов. Червената нишка на трите истории е откровеността на персонажите. В документалното кино е изключително важно да спечелиш доверието им, за да бъдат максимално отворени и да разкажат своите съкровени истории пред вцепеняващия обектив. Това е най-голямото постижение на филма и е добър урок за участниците в работилницата. Това е и майсторството на техния ръководител. Казва го и един от участниците във филма: „Много е добър диалогът с този младеж Драганов“. Всеки от персонажите притежава необичаен характер и е особено важно авторите да имат нюх за това. Още един урок, който е отличителна черта във филмографията на Драганов.

До съкровените истории и светогледа на своите персонажи достига и хореографът Коста Каракашян – режисьор на „Surrender“. В изключително стегнат ритъм се запознаваме с четирима танцьори, които творят в различен стил. Камерата влиза в ролята на изповедник, показвайки тяхното изкуство. Чрез него разбираме мислите, възгледите, мечтите и цялостната им чувствителност към света. Филмът е атрактивен, без да търси сензация и е хитър, без да се надсмива над обектите си. По артистичен и безупречно технически, изпипан начин синтезира звук, картина, светлина. Без да е плакатен и да назидава, утвърждава най-обикновените хуманни ценности и трябва да се види от повече зрители.

Това се отнася и до останалите заглавия от селекцията, и се надявам всички те да бъдат отличени с най-голямата награда – висока гледаемост от публиката. В тази връзка имаше филми, които за голямо съжаление трябваше да останат извън селекцията, но съм сигурен, че ще намерят път към зрителя. Ще изброя в азбучен ред заглавията на тези от тях, които си струва да видите, ако ви попаднат на друг форум:   

„Любовта, без която не можем“ (реж. Господин Неделчев – Дидо, анимационен)  

„Между мен и теб“ (реж. Илина Перянова, игрален)

„Парти бус“ (реж. Диляна Данева, игрален)                   

„По-силни от думите“ (реж. Слава Дойчева, Кеворк Асланян, Жоро Пеев, Розалия Димитрова, Цветозар Цонев, игрален, антология)

„Разговори с моя непознат“ (реж. Лора Маркова, игрален)

„Witchfairy“ (реж. Седрик Игод, Дейвид ван де Вейер, анимационен)

„Х“ (реж. Петър Груев, експериментален)