ДИАНА ПОПОВА
ЗА РЕТРОСПЕКТИВНАТА ИЗЛОЖБА НА РУМЕН ГАШАРОВ
Крилата „душа“ на гарафа за вода прелита над кран за чешма, захвърлен край магистрала, водеща към блокови комплекси на градски покрайнини. Тази загадъчна картина гледах дълго в ретроспективната изложба „Румен Гашаров. Бруто-нето“ (СГХГ, 7 декември 2022 – 12 февруари 2023). „Летящата гарафа“ (1977) сякаш събира всичко характерно за творчеството на художника: обикновеното, което е необикновено, прозаичното, което е поетично, материалното, което е символично, четливото, което е размисъл, а най-вече хумора, който е… съчувствие.
ЛЕТЯЩАТА ГАРАФА (1977)
Виждала съм и преди тази картина. Както и много от другите, представяни през годините в различни изложби. Разказвах на Станислава Николова – от екипа на СГХГ, направила юбилейната изложба, как в някогашните ОХИ Румен Гашаров беше „странна птица“: произведенията му се открояваха ярко, разпознаваеми от пръв поглед, излизаха от тогавашния мейнстрийм и сякаш беше най-лесно приплъзването по плоскостта на хумора в тях, пропускайки включително и неговите нюанси. А дори само те са сякаш безкрайно много в неговите образни разкази.
СЛУЖЕБЕН БАНКЕТ (1984)
Художникът разказва за града и за хората в него. В различните им битности и отношения, в социалните и интимните моменти, през работата и мечтите им, през пейзажите, които обитават, и предметите, с които се заобикалят. В това отношение изложбата в СГХГ бе много добре подредена: по теми и жанрове, даващи възможност за съпоставка, като проследяват същевременно развитието на изразните средства в стила на художника. Така в началото на експозицията са групирани социално-критични картини от 1970-те години: представят служебен банкет, служебно заседание, служебен асансьор, в които хората са безлични и безръки манекени, но пък предметите са ясно указани – и гарафата за вода е тържествено възцарена върху зелен шкаф с надпис „Каса“. До тях е „Писар“ (1973) – малък очилат човечец, който едва удържа огромния обемен молив, с който работи в миниатюрната си стаичка-клетка. Вграждането на реални обекти и елементи в картините е един от похватите на художника, с които често подсилва въздействието и така създава видими или едва доловими напрежения в образните си разкази.
ЯВНАТА ВЕЧЕРЯ (1989)
От другата страна е „Откриване на обекта“ (1973) – с официалните лица, сдържано (само)доволни, с работниците, чистосърдечно (по)ласкани, зад първите – панелни блокове и надпис „ДСК“, зад другите – пушещи комини, а в пушеците им – цветя (!). И разбира се, гарафата за вода е тук, тържествено положена на масата. Непосредствено до тази картина е триптихът „Погребение“ (1995) – свидетелство за мутренските времена: с еднотипните безлични мъже с черни очила, носещи ковчега в централната част, а скръбта на близките е изместена в страничните крила, явявайки се маловажна за такова значимо обществено и държавно събитие…
ОТКРИВАНЕ НА ОБЕКТА (1973)
ПОГРЕБЕНИЕ (1995)
По-нататък в изложбата е „Спирка по пътя“ (1966) – работник държи под мишница половинка хляб, очевидно чака автобус, зад него в пейзажа са три индустриални тръби, две жални стръкчета растения, всичко е потопено в скучна бежово-сива гама… А пред него – бяло конче на колелца с червено седло и юзда. Дали е детски спомен, или го е понесъл като подарък на детето си, можем да гадаем, като допълваме картината със собствените си разкази.
СПИРКА ПО ПЪТЯ (1966)
А те са за живота, разбира се, в който пътуваме буквално и преносно, в ежедневието си и във времето, във всички времена, в сменящи се социални и политически системи, в променящи се отношения, които само понякога забелязваме. Художникът го е направил вместо нас. „Час пик“ (1979) е една от любимите ми картини на Румен Гашаров: обичайната тогава груба блъсканица в натъпкан трамвай, и едно детенце, лепнато до прозореца, което съзерцава в очакване света навън и все още не е въвлечено в битовата проза вътре. По-нататък с порастването детското мечтание остава като блян за красота някъде там – в идиличен пейзаж с платноходка на стената в „Стрелбище III“ (1980), като плакат за филм в мизерно приземие в „Да танцуваме сиртаки“ (1983), като гоблен с елен и принцеса в работното ателие на „Обущар“ (1986)…
И като ковьорчета къде ли не: те присъстват като фон в разпасаната нега на фигурите в лятна жега в „Следобед“ (1987), като цветя с надпис зад голо младо момиче, което трепетно чете писмо в „Не ме забравяй“ (1980), в „Интериор с ковьорче“ (1986), което виси над печка с въглища – типична гледка в селските къщи някога, в които ковьорчето имаше практичната цел да предпазва стената от мазните пръски от тенджерите, така че идиличните сцени бяха по правило лекьосани.
НЕ МЕ ЗАБРАВЯЙ (1980)
СЛЕДОБЕД (1987)
Ковьорчетата са кич, знаем това, и може би по тази причина хуморът в картините на Румен Гашаров се приемаше еднопланово – като ирония, като подигравка, като любимото на соца „бичуване на обществените недъзи“. А деликатността му точно в тези картини оставаше сякаш незабелязана, или пък преднамерено изтиквана на заден план. Мисля си как те днес отразяват някогашния живот на обикновения човек, на всеки от нас, които сме живели в онова време. Регистрират града, бита, ежедневието в него, обстановките: например „Канцеларски интериор“ (1979) – с неизменната гарафа за вода сред папки, отчети и протоколи, или „Кухненски интериор“ (1979) – с обичайните покупки на масата (яйца, половинка хляб, олио „Нива“, плик с мляко „Младост“, пакет с надпис „Сол“). Картините отразяват и личния ни живот – там, където са радостите ни, любовите ни, красотата в отношенията, съкровените моменти насаме със себе си, неподвластни на външен натиск, бил той идеологически, политически, икономически. Това са сцени като „Майка с дете“ (1969), „Мансарда“ (1967), „На балкона“ (1981), „Неделя следобед“ (1981) и още много други.
Иска ми се да разкажа за всяка от тях, но няма как. Всяка картина на Румен Гашаров сама по себе си е разказ, и то дълъг. С детайлите, с надписите, които добавят още и още свидетелства към художествения образ на съответното време.
Но да се върна към „Летящата гарафа“. В изложбата бяха представени и рисунки на Румен Гашаров, свързани с представените картини. Две от тях са подготвителни за точно тази картина. В едната кранът за вода е захвърлен на пътя в неопределено пространство с облаци в небето. В другата зад крана на пътя лежи човешка фигура. В завършената картина я няма, появяват се лампи край магистралата, панелни блокове в далечината, а над всичко това лети мистериозната гарафа.
Питам се дали искам да знам откъде и защо се появява тя. Всъщност не, не искам, нека си остане загадка…
