СИЛВИЯ ЧОЛЕВА
Първоначално мислех да озаглавя този текст „Между две мълчания с Иван Цанев“ по аналогия с неговата книга „Между два разговора с И. Ц.“ и по Коста Павловото стихотворение:
ИВАН ЦАНЕВ СЕ УСМИХНА
На 18.XI.91 г. между 17:33 и 17:34 ч.
Вцепененото цвете Иван Цанев.
Оживява чрез усмивката само.
(Първа за днешния ден.)
Но се чува пукот.
Пукот, пукот, пукот –
който разчупва гипса върху лицето му.
И тихо стенание,
като виновен призив,
към разпиляните мъртви отломъци.
После си казах, че е по-подходящ акцентът върху 80-годишния му юбилей. Помня 70-тата годишнина в Камерна зала на Народния театър, когато тя беше отбелязана подобаващо с литературно четене, макар и помрачено от ненавременната смърт на съпругата му, поетесата Малина Томова. Сега пандемичното време осуети представянето на последната му издадена книга „Археологически разкопки“.
Това обаче не пречи да отбележим предстоящата годишнина с четене на Иван Цаневите стихотворения и не само от тази нова книга. Защото забелязвам, че уж се знаят имената на големите ни поети, но сякаш тяхната поезия не е достатъчно позната извън литературните кръгове, не се чете и препрочита, може би с изключение на най-известните им творби. Ако това се правеше, ако те се четяха и творчеството им се познаваше, със сигурност голяма част от хората щяха да ги припознаят като любими и да разберат колко актуално е творчеството им днес. Както става с голямата поезия.
Такава е поезията на Иван Цанев – един от най-талантливите ни съвременни поети. Талантът му е забелязан още в началото на творческия му път със стихосбирката „Седмица“. През годините на социализма той беше определян като „тих“ поет, за разлика от шума на „априлското“ поколение. Това определение маргинализираше авторите на т. нар. „тиха лирика“. Да страни от бързия успех и да публикува рядко, това бе решението на Иван Цанев, но то се превърна в мълчаливо присъствие, в тишина, която бе и негова защитна обвивка, акт на несъгласие. Но каква оглушителна тишина имаше в неговото мълчание... Както писа той, „колкото и да слухти литературоведчикът, до днес не е разчел съставките на тишината“. Иван Цанев избра за себе си тази позиция:
„По-малко говори,
по-малко говори
и ако можеш –
истината само!“
Избра да пише и преработва и досега своите стихотворения, далеч от шума на тълпите. Във врявата, която настъпи след 90-те, той хем стоеше отстрани на тогавашния литературен „карнавал“, хем беше вътрешно ангажиран с „отварянето“ на поезията ни към експерименти и изследване на нови полета. „Тази поезия отстоява правото ни на избор – пише Едвин Сугарев – и го отстоява като абсолютно право, принадлежащо на човека при всякакви обстоятелства – точно както го отстояват – но в много различен контекст – и други поети от тези мрачни времена – като Борис Христов и Константин Павлов например. Самият Иван Цанев е направил този избор – и цялата му поезия е негова метафора.“
Всъщност Иван Цанев успя да пренесе с достойнство и най-доброто от българската литературна традиция, творчески да го осмисли и „осъвремени“ чрез собствената си поезия, да го предаде на новите поколения поети. Белези на писането му са широката култура, свръхпрецизността към стиха, философската дълбочина и екзистенциална натовареност, както и специфичният горчив сарказъм и висока степен на ирония. Това прави стихотворенията му толкова многопластови и въздействащи, че четенето не приключва със самата творба, а отзвучава дълго.
В книгата „Археологически разкопки“, освен своя „преизбран“ подбор, Иван Цанев е сложил и цикъл „Посветени сонети“, а накрая – „Откъслечна хроника на четенето“ – избрани откъси от текстове за неговата поезия. В един от тези откъси Марин Бодаков отбелязва тъкмо специфичната „извънредно повишена междутекстовост – обръщения, посвещения, тайни и явни позовавания на други автори, бележки под линия...“, характерна за Иван Цаневото писане. Парадоксът на поета – да мълчи, да бъде в тишина, а в същото време активно да разговаря и полемизира през поезията със свои приятели – поети, писатели, интелектуалци. Впрочем всяка негова книга е прецизно конструирана като подбор и подредба, дълбоко премислена като цялост и послание. „Археологически разкопки“ не прави изключение. Напротив, на прага на своята 80-та година максималистът Иван Цанев е избрал какво точно да ни каже и как да четем тишините му.
„Поет на своя кръст. Тъжен щурец. Мъдър виолист“ го нарича унгарския поет Дьорд Сонди. Което ме връща към първата ми среща с него в далечната 1978...
Работех като стажант в един вестник и колега, като разбра, че пиша стихотоворения, предложи да ме запознае с Иван Цанев. Отидохме в кафенето на писателите на „Ангел Кънчев“ 5, където на една маса до витрината седеше сам слаб човек с шапка на главата. Гледах го с респект и се притеснявах. Здрависахме се, седнахме, постояхме, разменихме няколко думи и аз си тръгнах. След години в разговор разбрах, че естествено не помни тази среща. Аз обаче я помня. Помня тази самотна фигура на масата, с кръстосани крака, нахлупена шапка и леко обърнала гръб към другите маси в кафенето, с поглед навън през стъклото на големия прозорец. Вече след години в общуванията ми с поета пренасях този мълчалив печат на първата ни среща, запазих възхитата от поезията му, посветих му и стихотворение... Сред любимите и популярни, които е избрал да съдържа тази книга – „Дърво на хълма“, „Към щуреца“, „Пролетна вода“, „Епитафия на пчелата“, „Ветровито време“, „Археологически разкопки“, „Неделен земетръс“, „Роденият поет“, за мен се открояват „Водопад“ и „Фрагмент“. Позволявам си да завърша с последното:
Тъй сляпо в прелестната си игра,
детето стъпка мравката случайно –
животът крие в своите недра
безцелна смърт,
подобно нежна тайна.
И посред пеперуди и цветя,
между извивките на песен птича –
съвсем необяснима за света,
една сълза по бузата се стича.
Честит юбилей на черноработника на поезията Иван Цанев!
