ВЕРА НАЙДЕНОВА
Веднага ще кажа, че не ги противопоставям като сложно на просто, висше на низше. Те са две взаимодействащи си и допълващи се дейности, обвързани с живота на литературата и изкуството, тук за краткост наричани арткритика и артжурналистика. Когато обединяващата ги формула „и това – и другото“ се смени от разделителната „или това – или другото“, в отношенията им се поражда криза. Това се случва и днес, но до назоваването на конкретните белези в ситуацията ще стигнем, след като, макар и бегло, минем през историята.
В началото на ХІХ в., сравнявайки ситуацията в Русия с тази в някои западноевропейски страни, Александър Сергеевич Пушкин пише: „Ние имаме литература, но критика още не.“ Споменава наличието на журналистика, но обвинява пишещите в некомпетентност. Изискванията му към критическата професия са изключително високи и макар да не изчерпват съвременната характеристика, насочват към сърцевината ѝ. Струва си да ги припомним: „Критиката – казва поетът – е наука за откриване на красотата и недостатъците в изкуството и литературата. Тя се основава върху съвършеното знание за правилата, от които се ръководят художникът и писателят в своето произведение, върху дълбоко познаване на образците и активно наблюдение върху съвременните забележителни явления. Да не говорим за безпристрастието – който в критиката се ръководи от каквото и да е друго, освен от чистата любов към изкуството, той се принизява до тълпата, робски управляема от користни подбуди.“ (А. С. Пушкин, Собрание сочинений, том 6, М., 1976, с. 280-281.)
Такова определение може да прогони всяко съмнение в това дали арткритиката е професия. А актуалността на казаното за безпристрастието, т.е. за морала, е неоспоримо. Но тук се насочваме най-вече към отношенията критика – журналистика. През втората половина на ХІХ и първата на ХХ в. те се развиват интензивно и живеят в мирно съжителство. Едната има призванието и задължението да анализира и оценява явленията и процесите, другата – да информира за фактите и събитията. Дори най-младото от изкуствата, киното, успява да си ги създаде с ускорен ритъм. Може и да има известни разлики, но историците на литературата и на всеки от отраслите в изкуството биха могли да отбележат, че златната епоха на критиката, а и продуктивният ѝ баланс с журналистиката, е средата на века. Кинокритиката обаче е най-търсена и полезна през 60-те и 70-те години, когато обяснява затрудняващото зрителя новаторство на „големите автори“ – Фелини, Антониони, Пазолини, Бергман…
През последните десетилетия на ХХ в. започват да се появяват тревожни сигнали. В статия с красноречивото заглавие „Смъртта на критика?“, писана през 2009 г. и публикувана неотдавна от в. „К“ (бр. 21, 2019), авторът Майкъл Лапойнт цитира свои колеги, единият от които през 1994 г. казва: „Това са най-лошите времена за литературната критика.“ Посочен е и фактът, че осемдесет процента от културните критици в американските вестници и списания през ХХІ в. са уволнени. Неотдавна известният режисьор Мартин Скорсезе изрази тревогата си от това, че силното въздействие на критиката върху американското кино от предишните времена значително е намаляло. Авторитетен френски критик констатира: „Крясъкът на масмедиите заглуши гласа на сериозната критика.“ Наш изтъкнат театрал публично сподели, че вече единици са тези, които пишат критика, останалото е новинарство. И т.н.
Това са все свидетелства, че през последните десетилетия берем плодовете от електронизацията, от експанзията на средствата за масова комуникация, от обръщането на литературата и изкуството към потребителя („масовия човек“) и породената от това демократизация на формите им, които вече не се нуждаят от сложни естетически анализи, а на тяхно място се вселява нейно величество Информацията.
Проблематиката е сложна и многопосочна. С риск от известно опростяване, ще я представим в три профила, чрез три опозиции. Първата е „писмена критика – аудиовизуална критика“ (така напоследък ги разделят големите кинофестивали). За техните отлики още през 60-те години на миналия век предупреждава канадският културолог Маршал Маклуън, с широко известния постулат: „Медията е съобщението.“ Днес все още се чуват твърдения, че писменото изказване е по природа по-аналитично от устното, че то е, което провокира по-дълбок диалог между мисълта и художественото произведение, но в същото време пространството му в медиите прогресивно отстъпва място на устното. Вторият профил се ситуира върху отношението професионална – любителска критика. Професионалната отдавна вече се практикува не само в печатните, а и в електронните медии, и макар тук също донякъде да важи формулата за различното, което „средството внася в посланието“ (по Маклуън), отликите, за които може да става дума, са далеч по-малки от онези, които я разграничават от любителските мнения и оценки, споделяни в социалните мрежи. Не бива обаче да се забравя, че те са момент от големия актив на днешното време – интерсубективната комуникация. Както и прозрението на великия физик Нилс Бор, че в любителството има креативна сила.
А ето го и по-едрото, в някакъв смисъл обобщаващо противоречие: арткритика – артжурналистика. Тук е задължително да отбележим, че освен по-мащабните задачи да наблюдава промените, тенденциите, процесите, в жанровата система на критика влизат и по-малокалибрените форми като рецензията, обзорната статия. Журналистическата жанрова система също не се изчерпва с фиксирането на факта или събитийния репортаж. При съответно желание, а най-вече при наличието на компетентност, преминаването в територията на критиката е напълно възможно. При това, в съответната степен, винаги се проявява присъщият на всяко творчество личностен ангажимент. Всъщност проблемът май е не толкова в това, че днес журнализмът иззема мястото на аналитичната критика, а най-вече в това, че истинският журнализъм се замества от тиражирането на безлична, течаща по всички медийни артерии, една и съща агенционна информация. С нея най-често се спасяват хората, които макар и да притежават някакви журналистически навици, случайно, поради липса на по-строги кадрови критерии, са попаднали в културните отдели на медиите. Да не говорим за фактическите грешки, които допускат. Особено печално е, когато тази информация се тиражира от уж утвърдени критици.
Очертаният процес е обективен. Всяка национална култура сама решава как да го предпази от разрушителните крайности. Преди време попитах студентка от една малка латиноамериканска страна „Какво значи „бананова република“? Зная, че това иронично определение се отнася най-вече за земеделието, но тя се досети, че ме интересува културата и ми отговори: „Представете си, че филмите идват с информацията, с рекламата си и… с „критиката“ – никаква вътрешна рефлексия и оценка, пълно отсъствие в страната на специализирана преса…“
Много ми се иска да вярвам, че няма да стигнем дотам.
