ЛИЗА БОЕВА
С Глеб учихме заедно в университета в Петербург през първата година на следването. У тях се събирахме една малка компания: имаше място за танци, майка му ни готвеше чат-пат… Ала на втората година родителите на Глеб се преместиха в Москва и там той се цани за портиер в някаква галерия. Понякога с компанията (3-4 човека) се качвахме на нощния влак и му отивахме на гости за уикенда. Галерията, в която работеше, се оказа домът на някой си Нащокин в центъра на града (Воротниковский переулок № 12). Глеб ни разказа, че този Нащокин бил столична знаменитост, картоиграч, денди. Често му гостувал Пушкин (Нащокин бил близък приятел на Пушкин и дори кръстник на един от синовете му). Та, при едно от гостуванията си Пушкин отбелязал, че домът е някак пуст, няма достатъчно жители. Посетители – да, но постоянно живеещи – не… И тогава Нащокин поръчал да бъдат изготвени миниатюрни копия: на самия него, на знаменити хора от разни епохи (реални и измислени)… Имало копие и на Пушкин. Миниатюрна фигурка на Пушкин. Вечерта преди дуела с Дантес – разказваше ни Глеб – Нащокин видял, че фигурката на Пушкин е паднала. Разбила се на парчета.
– Искате ли – огледа ни заговорнически Глеб – да направим свои миниатюрни копия и да ги поставим тук?
– Как да ги направим? – учудихме се ние.
Както са направени тези. От глина, сетне гланцирани… Толкова много са фигурите (навярно над 20), че никой не би забелязал, че са добавени още няколко. А и те стоят най-често затворени в един шкаф, да не мислите, че ги разхождат из залите…
В началото всички се съгласихме. Във влака на връщане само за това говорихме: кой с какви дрехи да бъде изобразен, в каква поза… Ала когато след седмица се върнахме в Москва и узнахме, че Глеб е намерил майстор, който (без да знае причината) се е наел да направи фигурките, ние се изплашихме. Прекалено истинско, прекалено макабрено…
Отказа се един, след седмица – втори. Накрая майсторът направи само две фигурки – на Глеб и моята. И Глеб ги постави някъде сред останалите в дома на пройдохата Нащокин. Всичко това се случи през 2000 година.
***
Мина време, компанията ни се разпръсна, ала с Глеб едновременно се потопихме в киното и продължихме често да общуваме (предимно по скайп). През май 2010 той ми каза, че в същия този дом на Нащокин ще се проведе изложба с рисунки и колажи на деветдесетгодишния Тонино Гуера, подготвена от самия него (и двамата бяхме големи почитатели на Гуера, бяхме присъствали на негови визити в Москва, Глеб знаеше сума ти стихове на Гуера, наизуст, на италиански, без да знае италиански). Майката на Глеб бе приятелка с Лора (Елеонора Яблочкина) – съпругата на Тонино Гуера, рускиня.
Трябваше да съм в Москва за откриването на изложбата, ала нещо се оплете с визата и пристигнах няколко дни преди закриването (към края на юни ще да е било). Исках да чуя думите на Тонино Гуера при откриването, предполагах, че ще декламира свои стихове (той най-често ги четеше от намачкани листове)… За моя голяма радост в деня, когато посетих изложбата, Тонино Гуера със съпругата си също бе там, обкръжен от много хора. Сред тях бе и майката на Глеб, която, щом ме видя, му каза:
„Ето, това е втората фигурка!“
Веднага разбрах за каква фигурка иде реч. Бузите ми пламнаха от срам: не че се бяхме клели да мълчим до гроб, но някак от само себе си се разбираше, че за тая щуротия с миниатюрните копия няма да споменаваме никому никога. А Глеб не само че беше казал на майка си, а кой знае още колко хора знаеха… Докато всички тези мисли жужаха в главата и ушите ми бучаха, Тонино Гуера, Лора и майката на Глеб се бяха приближили към мен. Изведнъж с удивление осъзнах, че Тонино Гуера ми казва нещо, а Лора превежда:
– … Та, ако някога решите, непременно ни елате на гости в Пенабили. Ще ви чакаме с радост…
Мисля, че нищо не казах. Те продължиха нататък, обкръжени от жужаща тълпа приятели, поклонници, журналисти…
***
Веднага, щом се върнах у дома в София, започнах да кроя планове за Пенабили. Но мина година – защитавах докторат, мина втора – защитавах защитата… На 21 март 2012 г. Тонино Гуера почина.
През 2016 най-сетне заминах за Пенабили. Бях убедена, че Лора Гуера не ме помни. Затова се изумих, когато се съгласи да бъде наш водач.
Снимките са направени от мен или Ицко Финци. Фотографиите не са много, защото ми бе неудобно да снимам, докато тя говори, а и си водех бележки.
Ето разказа на Лора Гуера, реконструиран по бележките ми:
Днес предметите сякаш нямат стойност. Обезценени са. Купуваш едно, само след месец го подменяш с по-нов модел… Вещите, казват съвременните хора, пречат. Завземат пространството. А Тонино обичаше вещите. Те разказват чудни истории, стига да има кой да слуша… Вижте това!
(Лора ни показва сандък, пълен с керамични и ламаринени номера – все № 110).
11 години живяхме с Тонино в Рим на пиацале Клодио, а Федерико Фелини и Джулиета Мазина – на улица Маргута № 110. Тонино и Федерико непрестанно подменяха номера на дома и така побъркваха и съседите, и вестникарите... Най-често Федерико първи започваше силно да недоволства: „Ама кой пак е направил тази простотия?! Леле ако го хвана…“ Присъединяваха се съседки-кокошки, по някое време бабичките дори направили почасов график за денонощно следене на злосторника… Тази квартира, за съжаление, сетне бе продадена от наследниците на Джулиета Мазина. Днес на фасадата е поставена малка паметна керамична плочка, съвсем скромна, без гръмки надписи. Това е добре. Ала няма кой да я открадне и подмени, за да стане игра…
След Рим дойдохме тук, в Пенабили. Тонино купи тази стара селска къща с голяма печка и настоя навсякъде из двора да сложим купички за храна. Сега тук се мотаят над двайсет котки. Винаги е имало котки. Но за Тонино бе важно друго: има или няма котки, винаги да има купички с прясна храна. Той сам правеше тези купички от глина и щом изпълни градината, започна да ги поставя из цялото градче. Днес навсякъде в Пенабили ще видите котки и тия шарени купички. Ако се случи да зърнете празна купичка, обърнете я и погледнете дъното: там той с пирон по глината изписваше буквата L. Заради Луна…
Ето историята: съюзниците приближавали техния град и семейството на Тонино се скрило в близката гора. Ала изведнъж Тонино (тогава двайсет и петгодишен) се сетил, че котката Луна е останала без храна. Върнал се тихомълком в градчето, нахранил я и изведнъж пред него изскочил съсед:
– Вземи, вземи тези листовки! Веднага трябва да ги предадеш на Марио в магазинчето за тютюн!
Тонино взел листовките и тъкмо отварял вратата на входа, когато в челото му опряло дулото на автомат. Немците натоварили Тонино в камион с останалите арестувани и потеглили към концлагера. Спрели на някакво място, свалили ги и започнало претърсване. Ако фашистите откриели тези листовки у него, със сигурност веднага биха го убили, на място. Ала се случило чудо: малко преди да преровят джобовете му, в небето преминал вертолет. Фашистите решили, че това са американци и от страх залегнали на земята. Тонино успял да подаде листовките на преминаваща наблизо селянка и да ѝ прошепне веднага всичко да изгори. Година по-късно, когато излязъл от лагера, той намерил своята спасителка. Не ѝ казал и дума, ала тя веднага го познала. Попитал я:
– С какво мога да Ви помогна? Нека с нещо да помогна!
А тя отвърнала:
– Ето мокър хляб, нахранете, моля, котките.
(Лора ни повежда към просторната кухня)
За Тонино имаше голямо значение къде ще поставим масата за хранене. Непременно трябваше да е до прозореца и непременно пред прозореца трябваше да засадим праскова. Ето защо…
Тонино е най-малкият от единайсет деца в бедно семейство. Те често оставали гладни, такива били годините… В двора пред прозореца на кухнята имало праскова. Било есен, денят бил мрачен и ветровит. Майката сервирала оскъдната вечеря и викнала всички на масата, но когато влезли в кухнята, заварили цялата покривка обсипана с пожълтели листа. Вятърът духнал, отвял листата на прасковата, те нахлули през отворения прозорец и изпъстрили трапезата.
Не си казали и дума, ала никой не смеел да посегне към чиниите: и родителите, и децата останали слисани пред тази красота.
Затова Тонино се радваше на всяко листо от прасковата, довеяно от вятъра на нашата кухненска маса…
А ето, вижте (Лора Гуера показва към пода): вратата на кухнята Тонино подпря с паве. Това паве той носи от Тбилиси. Случило се следното на първата му среща с Параджанов. Параджанов му казал: „Виж, аз сега точно не мога да ти обърна много внимание, защото трябва да ида да се сбогувам с близки приятели. Ако искаш – ела с мен.“ Тонино тръгнал с него и не след дълго се озовали на пуста улица, където се правел ремонт. Трябвало да подменят паветата с асфалт. Тонино се оглеждал за приятелите на Параджанов, но никой не се задавал. Тогава погледнал към Параджанов и видял, че онзи е коленичил и си говори… с паветата. Сбогувал се с тях. Пипал камък по камък, някои взимал и притискал към гърдите си. Подал едно от паветата на Тонино и рекъл: „Ето ти приятел вечен. Да го пазиш!“
А това (Лора Гуера отваря вратичките на един дървен шкаф) е сервиз за хранене, изготвен по поръчка на Тонино. Ние винаги се храним с тези чинии. Ако се счупи някоя, той отново поръчва от същите… Ето защо. В концлагера вечер Тонино разказвал истории, декламирал свои стихове, измислял сюжети… Веднъж го помолили да разкаже за храната. И той започнал: „Ето така у дома се готви паста. Взимаме брашно, наливаме вода, щипка сол, яйца, месим…“ – и той всичко показва, сякаш има реални продукти в ръцете си. „Нарязваме на тънки ивици тестото, сипваме вода да заври…“ – и всички чакат да заври невидимата вода. Сетне той потапя там ивиците тесто, затопля доматения сос, а когато всичко е готово, подканя слушащите да подадат несъществуващите си чинии. И те скланят глави над въображаемата си гозба, и ядат, и е така тихо и тъжно, безнадеждно тъжно… Докато изведнъж един от тях не надигнал глава:
– Тонино, може ли допълнително?
И тогава всички се разсмели. Станало весело. И започнали да протягат напред чиниите си и да добавят пармезан и люти чушлета… Чиниите им били големи колкото длан и дълбоки колкото присвита длан.
Чинии точно с такива размери Тонино държеше да имаме у дома.
***
(Поглеждам през прозореца. Отвъд прасковата се разстила безкрайна гледка. Къщата е на върха на един хълм.)
Нашият дом трябва да е така високо – казваше Тонино, че да чуваме кихавиците на Бог.
***
(Влизаме в хола. Там на стената до вратата са окачени няколко телефона, от старите, с шайба по средата).
Тези телефони са от хотелската стая, в която бил настанен Тонино в Щатите. Годината е 69-та, с Антониони снимат „Забриски пойнт“. Изведнъж една нощ иззвънял единият от телефоните. Сънeният Тонино докато стигне до слушалката, от другата страна вече затворили. Легнал си, унесъл се и след малко – пак се звъни. И отново – докато стигне до слушалката, от другата страна вече били затворили. Това се повторило и на следващата вечер, но звъннал друг от телефоните. Съвсем за кратко – толкова, че Тонино да не успее да вдигне слушалката навреме. На третата вечер решил да чака. Ала никой не се обадил. И тогава той сам набрал произволен номер и на развален английски повел разговор. Случил на нощна птица, та дълго побърборили. На следващата нощ – пак. Набрал произволен номер, от другата страна някой самотник вдигнал и говорили до сутринта…
Денем снимали „Забриски пойнт“, а нощем започвала друга история… Когато напускал хотела, Тонино помолил да вземе онези телефони, от които е провел най-интересните разговори. Дали му ги…
***
(Лора ни повежда из Пенабили. Оказва се, че Тонино Гуера е превърнал не само своя дом, но и цялото градче в чуден музей: по стените поставя керамични плочи със стихове, картини, скулптори, икони…)
Тонино бе атеист. Ала харесваше всичко, свързано с религиозните обичаи и папството. Веднъж в Рим тръгнал да пресича между колите в час пик. Те ненадейно тръгнали и една кола минала на косъм от него. Тонино извинително свил рамене към водача и що да види: зад волана бил самият папа римски. Папата му се усмихнал и го благословил. А сетне отпрашил напред в натовареното движение.
(Стигаме до една река).
Тонино се провъзгласи за президент на това място. И утвърди своя конституция, която гласи: „В края на мандата президентът трябва да изпие чаша вода от тази река.“ За да изпие чаша вода, реката трябва да е чиста. И Тонино направи всичко възможно да прочисти реката: тича по администрации, изпраща проби, отстранява неправомерни канализационни тръби… Беше достоен президент, дал честна дума.
(Достигаме градина с полегат двор)
Това е Градината на забравените плодове. От средновековни и ренесансови манускрипти Тонино научаваше за редки сортове дървета. Той издирваше семена, сетне ги засаждаше, грижеше се за всяко стабълце. Знаеше историята на тези дървета: с какви легенди са свързани, с какви предания, с какви съдби… Сега, след смъртта му, дворът пустее. Дръвчетата линеят... Ето, той поставяше надписи, за да се знае сортът. Но по-важна бе историята, която отвеждаше пет-шест-седемстотин години назад.
Всички скулптори тук са дело на Тонино. Това са Джулиета Мазина и Федерико Фелини. Това е слънчев часовник, стрелката е роза. Точно в 12 часа се образуват техните профили: пред нас отново са те, говорят си, гледат се. Розата винаги цъфти и техните срещи винаги предстоят…
***
На сбогуване Лора ни даде някакви рекламни картички с рисунки на Тонино Гуера и неочаквано рече:
Е, Лиза, виждате, ние също имаме нашите малки фигурки. Домът ни никога не е пуст. Дори и да ни няма, ние пак сме там. Но вещите имат смисъл само, ако има кой да разказва техните истории…
***
Това е моят сумбурен разказ на Тонино Гуера и някои от неговите удивителни вещи. Не разказвам за филмите, за сценариите, за работата му с Фелини, Де Сика, Антониони, Тарковски, Ангелополус… Гуера има най-престижните световни филмови награди, ала аз нито една статуетка не видях, нито за един медал не ни разказа негова съпруга повече от четири десетилетия Лора Гуера.
* Не споменавам фамилията на Глеб, защото родителите му са известни дипломати. Глеб почина преди няколко години.
