ДИМИТЪР КАБАИВАНОВ
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА ПРЕД КИНОКРИТИКАТА В БЪЛГАРИЯ (1989-2021)
Интересът на Росен Спасов към периодичните киноиздания в България започва още от студентските му години, продължава с успешната му защита на докторска дисертация в Института за изследване на изкуствата към БАН (2016) – „Периодични печатни издания за кино в България (1913-1944). Хронология и типология“ и така до наши дни, когато ни представя книгата си „Целулоид, целулоза и облаци. Трансмедийни предизвикателства пред кинокритиката в България (1989-2021)“.
Независимо от променящите се реалности, резултат от новите технологии и днешната доминация на интернет за контакт с публиките – нуждата от адекватно систематизиране на кинопресата, изиграла съществена роля в българския кинопроцес, не намалява. Както отбелязва и авторът – „Поради главоломното развитие на новите технологии се променят писането и говоренето за кино – като форма и съдържание, но това важи и за всички останали сфери на писаното слово в хуманитаристиката, културата и изкуството. Езикът и навиците се променят в журналистиката, социологията, философията, психологията и т.н. Трансформират се и начините на възприятие и чувствителността към комуникираните съобщения. Зрителите и читателите вече са потребители на съдържание.“
В книгата си авторът се стреми да очертае по-важните обекти в българското медийно пространство, да предложи структуриране и систематизация на свои субективно избрани примери. Разглежданият период (1989-2021) в България се характеризира с икономическа и духовна криза, в която политическите събития доминират в общественото съзнание и изместват културния живот. Така е и при печатните издания, където по различни причини малко от тях обръщат сериозно внимание на изкуствата и в частност на седмото – киното. Като цяло в това „бурно” време културните теми не са приоритет на страниците на пресата.
В това море от информация Росен Спасов открива печатни медии, на страниците на които темите за кино намират своето място. Особено в началото на изследвания период българското кино почти тотално отсъства както от афиша, така и от страниците на печата. Затова както сам отбелязва авторът в книгата си – „Тук попадат всекидневници, лайфстайл, „жълти“, културни гайдове, културни притурки и др. За повече от двайсет години през българския пазар на печатни медии преминават много от тях, като жизненият път на голяма част е недостатъчно сериозен, за да им се обръща по-специално внимание от споменаването на имената им.“
Последователно и аналитично са разгледани в книгата специализираните киноиздания – списанията „Кино“ (от 1991 г. до днес), „Филмови новини“ (1955-1968-1993), „Филм“ (1993-2001, наследник на „Филмови новини“), „Филм-мания“ (2001-2002, наследник на списание „Филм“), „Интеркино“ (1991-1993), „Кино и време“ (1972-1988, наследник на „Кино и време“), „Екран“ (1996-2009), „Кинохит“ (1998-2000). Особено ценна (за читатели и специалисти) е хронологичната таблица – списък на специализираните печатни периодични издания за киното в България за този период (1989-2021).
Освен това в книгата се разглеждат и всекидневниците, културните гайдове, фестивалните каталози и бюлетини, каталозите, издавани от видеоразпространителите и видеотеките, годишници и сборници. Отделено е особено внимание и на политематични издания, в които киното често намира място – списание „ЛИК“ (1965-2013), вестник „Култура“ (1957-2018), „L`Europeo“ (2008-2019), „Капитал LIGHT“, „Vice“, „Егоист“, „Esquire“.
Отбелязвал съм преди време в свои изследвания, че живеем във време на изключително интензивни връзки на различни нива. Разменя се и продава не само информация, а и оценки и възгледи за света, който ни обкръжава. Росен Спасов разглежда в книгата си и съвременната динамика на медийната среда и мястото на кинокритиката в настоящ и бъдещ контекст, където новите технологии и медии непрекъснато отправят предизвикателства към професията и неизбежно променят нейния облик и „много често професионалният кинокритик е бил под заплаха от изхвърляне на неговата длъжност като непотребна за съвременния зрител“. В епохата на интернет се променя функцията на критиката да бъде единствен коментатор на филмите, защото мрежата предоставя възможност за симултанен и широко достъпен коментар и демократизиране, като авторът дава различните мнения за и против това.
Разгледани и анализирани са основните категории сайтове за кино, както и въпросът с интертекстуалните връзки (хиперлинкове) към филми, текстове и други културни обекти. Акцентът тук е върху електронни страници за кино на български език, блогове за кино и институционални сайтове. Обърнато е също внимание и на политематичните, професионално поддържани сайтове за култура и изкуство, които включват отдел за кино и онлайн рецензии.
Като приложение към книгата има редица интервюта с изтъкнати български кинокритици, както и азбучни показалци (на имена, на печатни издания, на електронни страници, на филмови заглавия, което е особено полезно).
Предвид всичко това препоръчвам на читатели и специалисти книгата на Росен Спасов „Целулоид, целулоза и облаци. Трансмедийни предизвикателства пред кинокритиката в България (1989-2021)“, защото изследва всички тези теми в дълбочина.
МАЙСТОРИТЕ И ГОЛЯМОТО КИНO
За мен е удоволствие да представя на бъдещите читатели новата книга на Олга Маркова, в която тя в солиден обем (624 страници) събира своите портрети-интервюта, някои от които познати от предишните ѝ три книги. Тази своеобразна киноенциклопедия на творци ни дава възможност да се запознаем отблизо с големите имена на световното кино, да вникнем в съдбите и в творчеството им. Защото това не са стандартни интервюта, а творчески разговори и портрети на кинематографисти, осъществявани в продължение на четвърт век.
Както отбелязва Олга Маркова преди време – „От своите срещи с големите творци научих нещо много простичко – те правят филмите си, за да се развиват и да научават повече за всичко и за света, а не с претенцията да учат другите. Смисълът на глобалния свят е в личностното и творческо многообразие.“
Към авторката често е отправян въпросът за подбора на кинотворците, включени в книгата ѝ „Майсторите и Голямото кино“, на което тя отговаря – „Както с таланта, така и с проблематиката, която разглежда, творецът се оказва връстник на всички времена. Тогава другите го признават за Майстор и неговото кино назовават Голямо. Така се създават кумири. Всяко поколение има свои кумири, които му помагат да порасне. Затова от изключителна важност за духовността на човечеството е изборът на кумирите...“
Ще се спра само на някои от портретите-интервюта в книгата, които показват разнообразието и прецизната ѝ селекция.
Тед Кочев – Завръщане към корените – този възлов режисьор в американското кино с български корени (роден и израснал в Канада), който посещава България след 55 години, си спомня: „Извън къщи живеехме като англичани, а у дома бяхме българи“ – нещо, което го е обогатило като личност и творец още от детството му. И въпреки респектиращата си филмография и възраст, споделя една дългогодишна мечта – „Много бих искал да реализирам кинотворба в България за историята на моето семейство, защото тя е типична за огромната емиграция в началото на ХХ век. От четири десетилетия съм обзет от идеята да снимам филм за цар Борис, който по време на Втората световна война изиграва важна роля за спасяването на българските евреи (въпреки абсурдната ситуация на страната като сателит на Германия) и да го покажа в Холивуд.“
Интересът на авторката към литературната основа на киното е известен отдавна. Затова и разговорът ѝ с Биле Аугуст – „Солидната литература – залог за успеха на доброто кино“ – започва с книгата, по която е направен известният му филм „Пеле Завоевателят“. Той и днес, близо трийсет години от създаването му, звучи актуално с поредната емигрантска вълна, заливаща Европа – „Съдбата на емигрантите винаги ме е вълнувала, тъй като е особено драматична. Става дума за комплексна тема, която фокусира редица паралелни подтеми за психологическата природа и екзистенциалните нагласи на човека в екстремни обстоятелства. Тъкмо тогава се проявява истинската му същност. А едва ли има нещо по-важно за изкуството. На тази цел подчинявам и работата си с актьорите.“
При Нури Билге Джейлан – „Непрестанно пътуване към неизвестното... И към Истината“ – разговорът отново се връща към литературата и по-точно към Чеховската атмосфера във филма му „Имало едно време в Анадола“, както и в цялото му творчество. Режисьорът признава – „Този писател явно най-много продължава да ми влияе и то предимно в „прочита“ на всяко изкуство. А гледната точка е твърде важна. Именно изкуството ни учи кое да подберем и как да оценяваме. Чехов обгръща с историите си всички сфери на живота. В новия си филм, съзнателно или не, се позовавам отново на различни истории, вече осмислени от този писател на всички времена. Той ме съпътства навсякъде. Подобно на него, във всичките си филми се опитвам да изследвам човешката природа.“ Срещите-разговори на Олга Маркова са осъществени предимно на филмови фестивали и други форуми у нас и по света. При това тя при всяка възможност се старае да свърже събеседника си с България и да потърси мнението му за нея.
Иржи Менцел – „Запазената марка“, с когото тя разговаря след връчването в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ на титлата „Доктор Хонорис кауза“ споделя какво го спасява от депресията и от усещането за безнадеждност в съвременният свят. „Чувството за ирония и самоирония. Често си повтарям израза: „Да се нервираш, означава да страдаш за грешките на другите.“ За това умря моят приятел Рангел Вълчанов, мир на праха му.“ И добавя – „У нас има неписан закон, който гласи: Критикът винаги трябва да докаже, че е по-умен от „глупака“, заснел филма...“
Кшищоф Зануси – „Рафинираният интелигент“, определя много точно състоянието на съвременното консумативно общество. „Човек е духовно същество, но земята, материята непрекъснато го притегля към себе си. Хората все повече и повече се радват на материалните неща, които бликат отвсякъде, пропагандирани с артилерията на реклами, клипове, афиши..., не могат да им устоят. А духовността изисква усилие, което те предпочитат да не правят. Така постепенно удобството измества мисловността. Естествено, това състояние трябва да се промени. В противен случай сме обречени на връщане към примитивното.“ А когато става въпрос за привързаността му към България, която посещава многократно, отговаря с присъщата му ирония. „Може би тя се крие в липсата на обща граница. Най-трудно е да обичаме съседите си.“ И после добавя: „Няма начин да не изпитвам чувство на съпричастност към страната ви, която съм посещавал повече от десет пъти. Дълга и богата е връзката ми с нея. Нашите народи са свързани и в историческо, и в културно отношение. Освен това тук имам много приятели и студенти.“
Наред с творците от Европа, Холивуд и Азия, в книгата са представени и някои от руските кинематографисти. Тя е едно своеобразно „срещане“ на Изтока със Запада (затова и не е случаен изборът на издателството „Изток-Запад“).
С Никита Михалков – „Авторитет, неподлежащ на съмнение“ – разговорът се води скоро след излизането на противоречиво приетия му филм „Изпепелени от слънцето 2“, който той защитава с доста общи фрази и лозунги. „Непрестанно мислим ЗАЩО живеем. А не мислим КАК да живеем. Това е огромен проблем за нацията ни. Все по-често си проправя път и злорадството: свикнахме да приемаме чуждото поражение за наша победа. Това е безумие. Старая се да бъда над него.“ И продължава в този дух – „Сега почти до гуша сме затънали в блатото. И само ние можем да се спасим от него. Нашата интелигенция трябва да вземе властта. Тя е съвестта на нацията, нейният иконостас. Останалото, както казва Шекспир, е мълчание. Изкуството се създава за Човека и в името на Човека. То е призвано да спаси у хората вярата, надеждата и любовта. Без тях животът губи смисъл.“
При Олга Маркова има чувство на носталгия по отминалото време на Голямото кино и Майсторите му. Това проличава особено в разговора ѝ с Дейвид Линч – „Да уловиш голямата риба с експериментаторски дух, граничещ с ексцентрика“ – „Тази вселена се изчерпва в задъхания свят, в който тоталната информация, политическата спекулация с тази информация, изчерпва до дъно основната философска мисъл на века. А режисьорската професия е предимно философска. Човек не може да тръгне към нещо, без да е наясно със себе си и с посланието, което иска да отправи към зрителя.“
И за да завърша по-оптимистично този кратък преглед на част от портретите-интервюта от книгата на Олга Маркова, ще цитирам Карлос Саура – „В аурата на Саура“, който определя какво е за него киното – „Най-всеобхватното изкуство, тоталното изкуство. Гениалното изобретение на света. То върви успоредно с живота. Затова човек оставя много неща назад във времето и не живее със спомените. Киното наистина е Елдорадо.“
Книгата „Майсторите и Голямото кино“ е написана леко и четивно. По своеобразен начин е „вкусна“ за консумация, а и не е задължително да се чете линеарно. Читателят може просто да я отвори (не само за справка) и да влезе в контакт с кинотворците, представени в нея.
