АНAСТАС ПУНЕВ

 

През ноември „Февруари“ на Камен Калев ще бъде по столичните екрани, а ограниченият достъп до киносалоните е една иронично добра новина, защото филмът приканва към интимно и съзерцателно преживяване без тълпи от хора наоколо. Дори и леко унасяне от приспивното му темпо не би се отразило негативно, защото това е кино, отговарящо на мисълта на Абас Киаростами, че е по-добре един филм да те приспи, отколкото да те вземе за заложник.

  ФЕВРУАРИ (2021, РЕЖСИЬОР КАМЕН КАЛЕВ)  

Парадоксът на „Февруари“ е, че неговата смелост идва от сдържаността му. Сдържаност на неизменния фокус върху отшелническия живот на Петър, изигран в три различни възрасти от Лъчезар Димитров, Кольо Добрев и Иван Налбантов и вдъхновен от дядото на Камен Калев. А смелостта се откроява в зададената сложна задача да се улови най-трудното, но затова и най-изкушаващо в киното – самото време. Дори там, където мълчанието е прекомерно и натежава, филмът въвежда едно собствено времетраене, което надделява над филмовото, тъй като не робува на неговите правила и крайни срокове, но най-вече на необходимостта от кулминация. Ако има ултимативен антикулминационен филм, това е „Февруари“.

Петър е онзи глас, който никога няма да чуем – не само защото не чуваме да казва почти нищо, но защото е истински аутсайдер, чийто житейски избор изглежда толкова далечен, че сякаш нещо не му е наред (както го убеждават и малцината, с които се среща на екран). Пред него избледнява аутсайдерското при емоционално разтърсения или дори жертвата на глобална несправедливост, защото те поне имат истории, които да ги превърнат в мъченици. Петър от своя страна разполага само с необяснимата хармония на самотата си – напълно безконфликтна и дори нечовешка. Или поне тя е необяснима за обичайните медиуми, но не и за киното. Калев разказва не веднъж за енигматичната усмивка на дядо си, когато го питал как се чувства да живее абсолютно изоставен сред животните по цял ден и „Февруари“ е ехото на тази усмивка.

Деликатните режисьорски кадри, изработени едновременно с много труд и интуиция, можеха да бъдат ползвани като реклама на този причудлив свят и контрапункт на съвременния свят, но остеритетът е удържан докрай и съвременността не се мярка по никакъв начин. И така е редно, защото всяка естетизация би поставила удобна дистанция спрямо другостта на жизнения цикъл без нито един връх. Само в режисираното забавено темпо този етос може да бъде изразен автентично, без да има и намек за оценка, независимо каква. В сравнение с последните два филма на Камен Калев може само да приветстваме тази нова посока в неговите творчески търсения.

ХИЩНИЦИ В МРАКА (2016, РЕЖИСЬОР ТОМ ФОРД)

За онези, които ще предпочетат домашните преживявания, препоръката е „Хищници в мрака“ на Том Форд. Подобно на дебюта му „Самотен мъж“, и „Хищници в мрака“ може да бъде сбъркан със свръхлустросано упражнение по стил без човешко лице (лесно обяснимо с по-познатото занимание на режисьора като моден дизайнер), но в действителност е много повече. Или най-малкото е учудващо как толкова формалистичен филм може да съдържа в себе си грандиозни количества литература.

Литературата, а в по-общ план разказването на истории, е в центъра на „Хищници в мрака“. Историята на неуспешния брак на Едуард (Джейк Джиленхал) и Сюзън (Ейми Адамс) е преразказана фикционално в книгата на Едуард (озаглавена също „Хищници в мрака“), която той изпраща мистериозно на Сюзън след раздялата им. И ако това не е достатъчно мета, историята в книгата се разиграва паралелно с историята на нейното четене от страна на Сюзън и отражението върху новия ѝ живот като галерист на съвременно изкуство в Лос Анджелис. Избраният формат поставя под съмнение надеждността на разказвача, но не и ефекта на думите на Едуард върху героинята. На още по-високо ниво историята, описана в книгата на Едуард, поглъща, но и отчуждава със зрелищността си по същия начин, по който двамата съпрузи са се отдалечили един от друг. Отстраненият поглед, през разказването на чужда съдба, се оказва най-доброто обяснение за провала на един брак.

Свързващата нишка между всички тези паралелни фабули е изкуството. Началният кадър показва инсталация от месести голи жени като символ на умората и безцелността на съвременното изкуство, а след това разбираме, че определящо за разрива между двамата е, че Сюзън не е вярвала в писателската кариера на Едуард. Затова за нея няма по-удачно наказание от „Хищници в мрака“ – книгата, в която жената на въображаемото алтер его на бившия ѝ съпруг – Тони Хейстингс (изигран отново от Джейк Джиленхал) е изнасилена по особено жесток начин.

Въображението на Едуард се оказва единственото възможно спасение от демоните на неговия предишен живот и в този смисъл филмът е апология на създаването на алтернативни разкази, но и на жанровостта изобщо – докато животът на Сюзън може да бъде определен като реплика на някой европейски филм от 60-те, уж въображаемата история е сто процента тексаска и се придържа към конвенциите на трилъра. Въпреки че на структурно ниво „Хищници в мрака“ изглежда усложнен и самоцелен, в действителност филмът може да се чете като пределно ясна история за отмъщение, макар и отмъщението да е поднесено нетрадиционно. Докато други педантично изградени и двусмислени филми могат да загубят жизнеността си в лабиринта, който създават, този успява да запази праволинейността си. Образът на тази праволинейност, завита в дизайнерски станиол, е една друга инсталация на съвременното изкуство – думата Revenge, разтеглена на няколко реда в галерията на Сюзън, като на последния ред стои едно-единствено самотно „E“. Точно като отмъщението във филма.

 

И накрая – едно съвсем различно събитие, което ще се проведе в началото на месеца в Дом на киното. „София, моя любов“ е филм-омнибус, който представя сбор от десет кратки филма на ученици от различни столични гимназии. Проектът е реализиран в екипна работа с ментори като Милко Лазаров, Петър Вълчанов, Кристина Грозева, Николай Тодоров, Димитър Сарджев, Христо Симеонов, Любомир Младенов, Светослав Драганов, Ваня Иванова, Калоян Божилов и други и може да се очаква, че резултатът е професионално завършен. Амбицията на авторите е филмчетата да съдържат по-скоро емоционален, а не строго документален разказ за София. По-важното е, че тази инициатива на Съюза на българските филмови дейци цели да насърчи интереса на децата към киното и да възроди киноклубовете в гимназиите, а това наистина е една добра новина.

 

„Февруари“ може да бъде гледан по кината през ноември.

„Хищници в мрака“ може да бъде гледан на HBO GO.

„София, моя любов“ може да бъде гледан на 02 ноември от 19:00 ч. в Дом на киното.