НОЕМВРИ/2021

    НОВОТО БЪЛГАРСКО ИГРАЛНО КИНО: „ЗЛАТНА РОЗА“ 2021


    НОВОТО В НАЙ-НОВИТЕ БЪЛГАРСКИ ФИЛМИ

      ИНГЕБОРГ БРАТОЕВА-ДАРАКЧИЕВА

     

    Колко ново е най-новото българско кино? Всяка година фестивалът „Златна роза“ поставя този въпрос. Наградите дават само някои от възможните отговори.

    Сътрудничеството на продуцента Евтим Милошев, режисьора Павел Веснаков и актьора Юлиан Вергов не е ново. Тримата са основни фигури за хитовия сериал „Откраднат живот“, но новият им пълнометражен филм „Уроци по немски“ представя това сътрудничество в съвсем различна светлина. Филмът е драматично психологическо изследване, което се развива на няколко нива. На първо е разказ за сбогуване преди емиграция. На второ – портрет на един неудачник. На още по-дълбоко – равносметка за един пропилян живот. И най-сетне – отчаяно пътуване в търсене на любов. Филм за любовта, без която не можем.

    Уроци по немски 01

      УРОЦИ ПО НЕМСКИ (2021, РЖИСЬОР ПАВЕЛ ВЕСНАКОВ)  

    Павел Веснаков, дебютант в пълнометражното кино, с Награда за режисура на фестивала, е сценарист и режисьор. Сценаристът Веснаков разказва проста история, която се развива за 24 часа: неудачникът Никола обикаля членовете на семейството си, за да се сбогува с тях преди да замине на гурбет в Германия. Режисьорът Веснаков майсторски разплита скъсаните нишки на живота му. Той завърта зрителя в кръг – в обиколките на Никола из пространствата, обитавани от най-близките му хора. 

    В стила на Румънската нова вълна, камерата на Орлин Руевски следва героя в гръб. Върху този гръб зрителят е свободен да проектира собствените си чувства, уязвимост и лутане. Няма музика. От екрана се чуват само естествени звуци и човешка реч. Лайтмотив са натрапливите повторения на дните на седмицата на немски език, произнасяни от учебен диск. Звуците на чуждата реч всъщност огласят натрапливото желание на героя да избяга от своето минало, от проваления си живот.

    Най-добрият български филм за 2021, според личната ми класация, „Уроци по немски“, разисква проблема за емиграцията екзистенциално. Навечерието на заминаването е разказано като отчаяно търсене на любов и близост. Бягството на Никола е символично и социалното е сведено до фон. Фокусът е върху вътрешната драма, върху усещането на героя за празнота. Такова извеждане на личността на аутсайдера на преден план, без затъване в социалната му непълноценност, е ново за българското кино.

    Юлиан Вергов (Награда за най-добра мъжка роля) тук поднася най-доброто си изпълнение досега, пак според личната ми класация. Режисьорът го затваря в клаустрофобични пространства почти през цялото филмово време. Вергов ги оживява със състояния и емоции в огромен диапазон. От физическа експанзия до мълчалива сдържаност и от демонстративна мъжественост до отчаяна уязвимост. Въпреки натрапливото присъствие на маргинали на нашия екран, за пръв път през последните трийсет години в новото българско кино най-после се появява истински сложен образ на аутсайдер.

    Рибена кост 2

      РИБЕНА КОСТ (2021, РEЖИСЬОР ДРАГОМИР ШОЛЕВ)  

    Деян Донков, Иво в „Рибена кост“ (Награда на СБФД) на Драгомир Шолев, е другият познат непознат актьор в нов български филм. Донков изиграва концесионера на плажа без типичните за другите му филми чар и сексапил. Противно на клишето, неговият Иво не е мутра. По-скоро е малкият човек, избягал от корумпираната действителност в илюзорна природна идилия на морския бряг. Поредният мъртъв делфин засяда в скромното му битие, като рибена кост в гърлото.

    Драгомир Шолев реди на екрана пъзел от фрагменти от едно разпаднало се общество. Светът на филма му е хаотичен, а стилът на разказа – анекдотичен. И тук сценаристът-режисьор е разположил действието в рамките на 24 часа. Подчертаната фрагментарност на сюжета е предизвикателството към единството на действие. Историята се разгръща между тези два полюса. Резултатът – чувство за автентичност, внушавано и от субективната камера на Ненад Бороевич (Награда за операторско майсторство).

    Връзката с Румънската нова вълна отново е очевидна. И поради ангажимента на румънската копродуцентка Ада Соломон (Европейска филмова награда за най-добър копродуцент, 2013). Шолев отдавна работи „по румънски“ – в „Подслон“ (2010) заедно с румънския сценарист Разван Радулеску, а в „Прасето“ (2019), заедно с българския си колега Мартин Илиев. Гарантира творческата си неповторимост чрез изобретяването на уникален стил за всеки отделен филм. Различните истории сякаш се саморазказват на екрана, както си искат, а режисьорът просто следва естественото им развитие.

    В избора на актьори Шолев винаги търси предизвикателства. В „Подслон“ избра Ирена Христоскова да играе момче, десетилетие преди Американската филмова академия да наложи трансджендър квоти. В „Рибена кост“ е обединил актьорски екип от професионалисти и непрофесионалисти, които взаимодействат органично. Целенасочената му режисьорска работа е довела до удивително единен стил на изпълнение и усещане за истинност. Справил се е блестящо – разнородните му типажи се оказват истински открития (Сузи Радичкова).

    Негативен пример за подобен опит да се работи едновременно с професионалисти и натуршчици е „Жените наистина плачат“ на Мила Минева и Весела Казакова. От една страна, Биляна Казакова и Йосиф Сърчаджиев разчитат на професионализъм. От друга – непрофесионалните актриси играят хаотично и неравно. Доказалата майсторството си Весела Казакова балансира между двете групи, без да успее в качеството си на режисьор да създаде истински ансамбъл. Актьорското присъствие клони към колективна истерия, от която се изстрелва Мария Бакалова. Потопена в образа, овладяна, но спонтанна и променяща изражението си само с едно потрепване на ресници, Бакалова блести над целия сборен актьорски състав, както подобава на истинска звезда. Героинята ѝ преминава от състояние на щастливо влюбена млада жена към драмата на изоставена, заразéна със СПИН любовница на женен мъж, при това бисексуален. Тук мъжете наистина трябва да се разплачат. Убедителността, с която Бакалова изиграва преекспонирания образ на женското страдание, спасява филма от пълна декларативност и предпоставеност.

    Наградата за най-добра женска роля обаче получи друга актриса, съвсем младата Александра Костова за ролята на Петя Монова в „Петя на моята Петя“ на Александър Косев (Награда за дебютен пълнометражен филм). Самата Александра дебютира преди пет години в „Маймуна“ на Димитър Коцев – Шошо (2016). Още тогава покори зрителите със своята спонтанност. Днес, освен чистосърдечие и непосредственост, младата актриса демонстрира и силен социален рефлекс, актьорска проницателност и психологически интегритет на образа, който изгражда.

     
     
    Петя на моята Петя 1
      ПЕТЯ НА МОЯТА ПЕТЯ (2021, РEЖИСЬОР АЛЕКСАНДЪР КОСЕВ)  

    „Петя на моята Петя“ е сложен филм. Развива се в два времеви пласта – съвременен и исторически (70-те години на ХХ век). Личността и трагичната съдба на поетесата Петя Дубарова, самоубила се на 17 години през 1979 г., са „прочетени“ от съвременно момиче, което също носи името Петя. Когато нашата съвременница, отчаяна от предателствата и равнодушието на възрастните, също решава да се самоубие, двете се срещат на границата между живота и смъртта. Социална критика, психологизъм и мистика.

    Александър Косев разказва съвременната история умело. И той не е истински дебютант – режисирал е епизоди от „Откраднат живот“ и от още десетина български сериали. Опитът му личи в умението да постави силни социални акценти и да изведе историята до логичната ѝ развръзка, поддържайки вниманието на зрителя. Наградите на Александра Костова и Юлиан Вергов и дипломът на Албена Павлова за актьорско постижение са признание и за неговото умение да води актьорите.

    Поетесата Петя Дубарова обаче присъства във филма като напълно схематичен персонаж, скована, декларативна и скучна. Образът ѝ е толкова схематичен, че буди недоумение, откъде се е взело преклонението на съвременните герои пред нея. И е трудно да повярваме, че филмът „е вдъхновен от поезията и личността ѝ“. Нещо повече, осмелявам се да твърдя, че филмът би спечелил, ако Дубарова изобщо не се появява на екрана. Очевидно, мистиката не е силната страна на режисьора.

    Известният документалист Андрей Паунов се оказа най-големият мистик на новото българско кино. Игралният му дебют „Януари“ (Специална награда на журито и Награда на Гилдия "Критика") е вдъхновен от пиесата на Йордан Радичков. Метафората на хората, които вълчото време превръща във вълци, е едно от най-големите открития на Радичков през 70-те години на миналия век (1975). Паунов амбициозно и стилно разказва притчата в контекста на новото кино, изчиствайки сюжета от фолклорни елементи. И заедно с британски сценарист и португалски оператор прави филм, адресиран към глобална публика.

    Жанрът е психологически трилър, който изследва мистерията на злото. Мощното актьорско присъствие на Самуел Финци, Йосиф Сърчаджиев, Захари Бахаров и Леонид Йовчев е разположено в скован от студ, сумрачен свят, създаден от камерата на Вашко Виана. Зад призрачната атмосфера на филма прозира големят „призрак на комунизма“. Препратките към миналото обаче са много пестеливи, изведени до символи. Това е филм, който като всяка притча не може и не бива да се „чете буквално“.

    Силен символизъм движи и „В сърцето на машината“ на Мартин Макариев (Голямата награда „Златна роза“). Бял гълъб, традиционен символ на Духа, е попаднал между колелетата на страховита машина. Място на действието – завод „Кремиковци“, време на действието – края на 70-те, действащи лица – криминални затворници, включително един със смъртна присъда, и техните пазачи. Само мъже. Отново Юлиан Вергов, като садистичния капитан Векилски. В партньорство с Христо Шопов, Ивайло Христов, Башар Рахал и македонския актьор Игор Ангелов (осъденият на смърт с прякор Сатъра). 

    Символизъм в жанров филм за Макариев не е изненада. През 2013 г. той направи първия български хорър „Вила Роза“, където главен герой е Съвестта. Сега ужасът е битие на затворниците. Пробуждането на съвестта им е основа на драматизма. Ситуирането на действието по време на социализма поражда още от първия кадър множество метафори на диктатурата. На сюжетно ниво тази епоха придава достоверност на смъртното наказание, каквото вече няма у нас.

    Клишетата на американските затворнически филми, включително герой със смъртна присъда, определят драматургията. Те препращат към познати хитове като „Изкуплението Шоушенк“, „Зелената миля“ и т.н., и създават натрапливо чувство за вторичност. Липсата на баланс между авторската идея и следването на жанровите закони, превърнати в клишета, е най-големият проблем на филма. Безспорната му стойност обаче е предопределна от духовното му послание. Изкуплението, увенчано от метафора на опрощението – нежно докосване от Духа.

    Зад постиженията на най-новото българско кино стоят професионализъм и творческа зрелост. Новото поколение режисьори работи активно, трупайки професионализъм. Дебютантите в пълнометражното ни кино всъщност изобщо не са дебютанти. Те са утвърдени професионалисти – в най-успешните български сериали, в документалистиката, в рекламата. Постоянното им участие в производствения процес поддържа уменията им и рефлексите им за контакт с публиката. Практикуването на занаята им дава увереност и зрелост, за да осъществят успешно авторските си търсения. А зрелостта задължава.

    logo sbfd red s

     

    RAGE AGAINST THE MACHINE

      БОРЯНА МАТЕЕВА

     

    След прожекциите на група филми от „Златна роза“ 2021 в съзнанието ми изникна името на една рок-група от 90-те „Rage Against The Machine“[1]. Не съм ѝ фен, слушала съм бегло музиката ѝ – убийствено агресивна, дисхармонична, неистова, с остри социални послания. Но това словосъчетание – „ярост срещу машината“ – свърза в главата ми тези филми в някаква обща редица. Може да ми е повлияло и заглавието „В сърцето на машината“ на Мартин Макариев... Затова искам да изясня какво обединява, колкото и да е необичайно през 2021 г., тези филми. Да, това е гневът, яростта, неприемането, отричането. Героите им са бесни на нещо, не приемат живота си, нямат вътрешна сигурност. Ядосани са на системата, на обществото, на себе си. Това са същества в режим на криза от всякакво естество – социална, икономическа, политическа, психологическа. Авторите ги разполагат в различни епохи и декор, в различни жанрове и стилове, но винаги и навсякъде те са неудовлетворени и напрегнати. След пакета „черни“ (но не в смисъла на film noir) филми от преди няколко години, сега се появяват филмите на гнева – социален, но и автодеструктивен, обърнат еднакво навън и навътре към индивида и съдбата му. И не назад, а към настоящето.

    Уроци по немски 2

      УРОЦИ ПО НЕМСКИ (2021, РЖИСЬОР ПАВЕЛ ВЕСНАКОВ)  

    Най-безкомпромисен, напрегнат, но и завършен в художествено отношение за мен е „Уроци по немски“, дебют на Павел Веснаков. Тук този иначе радикално настроен режисьор, когото познаваме от суровите му, до ръба на поносимото късометражи („Влакове“, „Парафиненият принц“, „Чест“) е една идея по-мек и не стига до крайности, но пак държи зрителя от началото до финала в нещо като транс. Филмът е решен в ритъма на свръх невротичното поведение на героя си, който прелива от гняв – срещу институциите, срещу характера си, срещу съдбата си. Заклещен в мизерния си бит, между невзрачно минало и бледа надежда за по-добро бъдеще в емиграция, той няма реален изход и мечтата за работа в Германия (откъдето и натрапчивите аудио уроци по немски в раздрънканата му кола) му се изплъзва. Фабула и режисура работят синхронно на много нива – психологическо, социално, екзистенциално, засрещат се и се усилват взаимно. Решението за камера от ръка и импровизационен, документален стил дава суров визуален еквивалент на стресовото състояние на героя. Желязната режисьорска ръка се усеща и в избора, и във воденето на Юлиан Вергов, който тук е обратното на секссимвол – амплоато, носило му успех досега. Неузнаваем, смачкан и обикновен, с бръсната глава, с напрегнато до пароксизъм изражение, той е въплъщение на гневния съвременен мъж от крайните квартали, похабил живота си, но запазил някъде дълбоко живеца на достойнството. При цялата агресивност на визията внушението на финала е катарзисно. Блудният син се е завърнал и получава бащината прошка. Библейска притча, поднесена в суров ърбън стил. Една прегръдка показва, че изходът е единствено в близостта, в свързването с другите, с близките. Огънят на гнева за кратко е потушен.

     zx952y526 4254236

      ЖЕНИТЕ НАИСТИНА ПЛАЧАТ (2021, РEЖИСЬОРИ - МИНА МИЛЕВА И ВЕСЕЛА КАЗАКОВА)  

    Друг филм, който пламти от гняв и напрежение, е „Жените наистина плачат“ на Мина Милева и Весела Казакова. Историята на три поколения жени от едно семейство, белязани фатално от домашно насилие от страна на бащата/дядото, е разказана също в подчертано документален стил, но без психологическа дълбочина и нюанси. Някак еднопланово, едноизмерно. Множеството тежки травми – остра постродилна депресия на млада майка и мачовско поведение от страна на бащата, заразяване на младо момиче със СПИН от женения ѝ приятел, полицейско насилие на демонстрация за Истанбулската конвенция, брутален секстормоз на работното място са случки, заредени с ярост срещу системата и обстоятелствата, която избива в шумни външни жестове и действия. Поради това изначалният драматизъм, дори трагизъм на героините и ситуациите трудно достигат емоционално съпричастие. „Жените наистина плачат“ в днешния български контекст звучи като манифест на феминизма и джендър идеологията – плакатно и категорично. Непримиримостта срещу остарели според авторките патриархални модели е основен мотор, чийто шум заглушава реалните човешки драми. Два момента ме докоснаха – майката на перваза, готова да полети в нищото и да изостави бебето си, и сестрата, която на финала в работните си дрехи, делнично и непатетичнзо, се обръща към Бог с молитва да спаси сестра ѝ от страшната болест. Значи, нещо в тези жени не на ръба, а отвъд нервна криза, се е преобърнало. Гневът все пак може да бъде преодолян, когато се уповаваме на висшата сила в нас.

     

    В сърцето на машината 3

      В СЪРЦЕТО НА МАШИНАТА (2021, РЕЖИСЬОР МАРТИН МАКАРИЕВ)  

    Може би най-гневно за гнева говори „В сърцето на машината“ на Мартин Макариев, защото е затворнически филм, решен по законите на американските филми от този жанр. Тук режисьорът на откровено комерсиалните „Диви и щастливи“ и „Привличане“ стъпва с амбиция в друг жанр, но това не е ново за него. Да припомним, че дебютът му „Вила Роза“ беше първият „филм на ужасите“ в българското кино и той беше издържан елегантно в своята категория. Спрямо „Привличане“ пък новият му филм е направо шедьовър, сякаш правен от някой друг режисьор. „В сърцето на машината“ е мъжки филм, разказващ за реални събития, случили се в края на 70-те, по времето на зрелия социализъм. Група затворници с тежки присъди, извеждани за работа в Кремиковци, се опълчват на системата и вземат заложници заради една птица, озовала се незнайно как сред чарковете на голяма машина. От този момент реалистичните, но стилизирани разказ и изображение преминават на друга плоскост. За да спасят „пилето“, което измиват до бяло от машинното масло, затворниците са готови да жертват живота си и няколко от тях умират. Проблемът е, че този втори алегоричен пласт ни е многократно обясняван, визуално и словесно натрапван. А и символът на белия гълъб (от духа Божий до Пикасо) не е откривателство и когато се преекспонира, да не би някой да не е разбрал...  Явно режисьорът е искал на всяка цена неговите зрители да стигнат до посланието и в това е и важността на филма – приобщаване на масовата, по принцип непретенциозна аудитория към значими теми и вечни морални ценности като човешкото достойнство, покаянието, изкуплението, приятелството, справедливостта, честта. Ожесточението на затворниците е разбираемо, дори на места то се издига до метафора на бунт срещу политическата система и идеологемите ѝ, със соцплакатите по стените, с фашизоидното поведение на надзиратели и милиционерски началници. За разлика от други затворнически филми (например разтърсващия с реализма си бразилско-аржентински „Карандиру“ по истински случай, известен като „клането от 1992“, където след бунт войската избива 102 затворници) филмът завършва почти оптимистично. И оцелелите, и застреляните затворници стигат до своя катарзис и вътрешно освобождение. Птицата триумфира над машината, разбита, за да литне тя на свобода. Често в киното затворът е символ на системата и в него задържаните са дори по-свободни, отколкото навън. И могат да бъдат въпреки всичко „диви и щастливи“. Изборът на Александър Сано, звезда на своето поколение с имиджа на „лошо момче“, също работи ефикасно в тази посока.

    „Бунтът, съпротивата има много лица. С годините разбрах, че невинаги тези, които са се държали театрално радикално и гръмогласно, са истинските бунтари. Истинският бунт може да бъде съвсем различен. Да не влизаш в глутници, да се съпротивляваш на налагани стереотипи, да откажеш, да не ставаш част от режисирани истерии, да заставаш на губещата страна“ – тези думи на Георги Господинов могат да се отнесат и за друг филм, в който бушува бунт и ярост – „Петя на моята Петя“ – дебют на Александър Косев. Тук имаме избухване на тийнейджърска енергия –  срещу родителите и училищните порядки, срещу лицемерието на възрастните, срещу себе си – вечното несъгласие на младите срещу статуквото. Седемнайсетгодишната Петя, във вдъхновеното изпълнение на Александра Костова, стига почти до самоубийство. Ако това беше просто историята на една буйна девойка в непримирим конфликт с установения ред, щеше да е по-безпроблемно да възприемем този филм. Тук обаче като подземен поток клокочат гневът, бунтът и стиховете на рано отишлата си Петя Дубарова, култова личност за поколения, съживена от авторите. И става сложно, защото въображаемият диалог между момичето и поетесата е показан в прекалено реалистична гама, на моменти смущаващо-схематично... Ефектен драматургичен ход, който обаче някак си ограбва вътрешните, невидими пространства на поезията. Голямата поетеса „спасява“ от отвъдното Петя от XXI в., но импулсът на мощната ѝ, дълбоко лична, поезия потъва в действието и стига до нас само външно-илюстративно, в отделни изписани на екрана цитати. На мен поне ми убягва духът ѝ. Във всеки случай, като днешна проекция и паралел, филмът запознава днешните млади със „случая Петя Дубарова“ и с нейната безкомпромисност. Затова може да внуши борбени и добри модели на поведение за непримиримост с баналността и конформизма, за критичен дух.

    Изцяло движен от гнева срещу жестокия патриархален и патерналистичен морал е и героят от „Засукан свят“ на Мариус Куркински. Той цял живот незаслужено е преследван от стигмата, че е заченат преди брака на родителите си, но това му дава амбиция и сили да иска да докаже, че с нищо не е по-лош от другите. Създаден по разказ на Хайтов, „Засукан свят“ се оттласква от етнографската красивост и остава потопен в една битова и природна среда извън конкретно историческо време, някъде назад в историята, между реалното и приказното. Така се издига до философска притча за нескончаемите обрати и диалектиката на живота, за непознаваемостта на света, за нуждата от смиреност, но и от активност пред обстоятелствата. Въпреки някои моменти на театралност.

    Съвсем от друго естество е яростта на бившите рокаджии от „Голата истина за група „Жигули“ на Виктор Божинов. В тази завладяваща музикална комедия е побрана тъжната истина за целия ни преход  – с разпаднатите общности и ценности, с продаването на таланта, за да оцелееш, с емиграцията и горчивите ѝ плодове, с непрестанните компромиси. През перипетиите на събирането отново на една бивша рок-група от 90-те откриваме и фундаменталния сблъсък чалга-рок, който вече се материализира и в политическа реалност. Усещаме и копнежите по високо изкуство, по възстановяване на приятелства и връзки, въпреки кризите и сътресенията. Като минава с прелестна лекота между сериозното и смешното, високото и ниското, съчетавайки емоцията на музиката и текстовете (на специално написани песни), с цветист диалог и стремителен ритъм, филмът се доближава до онова златно сечение, където е мечтаната пресечна точка между авторско и зрителско кино. И може би именно затова се радва на небивал успех – с най-голям бокс офис от 1990 година насам. Застаряващите членовете на въображаемата група „Жигули“ изревават неистово гнева си от сцената и така ни казват, че не всичко е загубено и не всички сме се загубили в прехода. Смисълът и хоризонтът са в творчеството, в раздаването, в свързването с другите.  

    За разлика от „Голата истина....“ гневът в „Рибена кост“ на Драгомир Шолев е някак приглушен и делничен, но здраво бучи подмолно. Един пореден умрял делфин на брега на морето, никога не го виждаме в цялост, е причина да се възбуди абсурдно разследване, което не довежда до никъде. Един занемарен къмпинг, сърдити млади хора, унил летен плаж, метафора на цялото ни битие, раздирано в дълбочина от морални, етични и екологични проблеми и от институционални абсурди. Безрадостна картина на застой, в която, макар и да има проблясъци на критичност, няма енергия за бунт и съпротива. Най-силната метафора е гробището за делфини в непосредствена близост до къмпинга с каравани – място по принцип за почивка и лятно веселие. Мозаечната структура, включваща отделни истории, преливащи една в друга, допринася за усещането на разпокъсаност, несвързаност, незавършеност, празнота. Рамката с възрастните Адам и Ева в началото и края е препратка за надвиснала еко и социална катастрофа. Тя тласка разказа на друго ниво, но в съзнанието на зрителя остава да доминира прозаичната част, с множеството битови зарисовки и герои.

    Силна неудовлетвореност, главно от от себе си, но и от сбъркания обществен ред, се усеща и в игралния дебют на доказалия се документалист Светослав Драганов „Смирен“, в който той разчиства сметки с минали свои съмнения относно границите на етичността в киното. Историята на четирийсетгодишен режисьор-документалист, застанал на някакъв житейски предел и личностна криза, е откровено автобиографична и нейната автентичност печели зрителя. Филмът е решен в суров документален стил (с безфокуси, треперене на камерата, случайни композиции и т.н.). И тази буквално документална стихия, колкото и авторът да се опитва да обуздае с игрални методи, взема тотално връх. Бягството, съзнателно и премислено, от игралните клишета, е стигнало до своята противоположност и това би отблъснало много зрители. Фабулата на места се разпада, липсва спойка между епизодите, неравен е ритъмът в навързването им. Въпреки това някои моменти, като неочаквания монолог на сина-монах с признанието му, че е гей, внасят истинска емоция. Самата идея кинаджията и въобще човекът на изкуството да остава смирен пред своите „обекти“, да ги изследва с безусловно уважение и искреност, е стойностна и силна.  

    Изненада за мен беше липсата на гняв и ярост във филма „Не те харесвам“ на Борислав Костов, при всички тематично-сюжетни предпоставки за това. Но тази липса не е премислен художествен ход... Филмът разказва историята на сирийски бежанец, попаднал в български затвор по фалшиво обвинение и в последствие освободен, благодарение на приятелството си по килия с дребен и колоритен мафиотски бос. Затворническият бит е показан неизразително, а враждебността към мигрантите се разбива в една нереалистична, зализана и сладникава среда (преди да попадне зад решетките, сириецът се прехранва почтено като клоун). На финала благото момче, мечтало някога за Германия и отишло все пак дотам да види как е, се връща в България. Сериозният и парлив сюжет с мигрантите е представен наивно и звучи едва ли не поръчково – не сме ксенофоби, добри хора сме все пак... Но документалните кадри от сирийската война, някои от които заснети с риск и лично от автора, носят онази автентичност, която препраща към истинските измерения на проблема.

    Необуздан по детски гняв, а всъщност зов за близост, топлота и семейство има и у малкия герой от Дом за изоставени деца в комедията „Чичо Коледа“ на Ивайло Пенчев. Тази поривиста детска непримиримост с трагизма на живота става мотор на действието в този пар екселанс „коледен филм“, в който става серия от чудеса. Но тук наивността е условие, без което не може.

    Януари 1
      ЯНУАРИ (2021, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ ПАУНОВ)  

    Като говорим за гневност, открита или латентна, не може да не споменем и „Януари“ – игралният дебют на Андрей Паунов по прочутата пиеса на Радичков. Амбициозна и мощна творба, където всъщност няма явна ярост и ожесточение, а някакво смирение пред неизестното, страшното и необяснимото в съчетание с неизтребимото балканско любопитство. Тук искам да посоча само преместването на смисловия център – от битово-народностното начало при Радичков към екзистенциално-идеологическото (героите при Паунов нямат имена, кръчмата е станала пристройка към изоставена почивна станция от соца, звучи бодър шлагер на Емил Димитров и т.н.). Имаме оригинален и космополитен абсурдистки прочит, защитен с мощна визия (португалският оператор Вашко Виана, художничката Мария Паунова). Но този филм заслужава задълбочен анализ, който сигурно ще бъде направен. Стаеният гняв тук все пак го има и той се символизира от ритуалното трошене на орех в специално направено менгеме... Или в крясъците на гарвана в клетка, заменил клюнодървеца на Радичков.

    Единственият филм, в който нямаше гняв, е „Февруари“ на Камен Калев. Режисьорът като че ли е излял своето неудовлетворение в разтърсващия „Източни пиеси“ и социалния „С лице надолу“ и вече търси хармонията в общуване с природата, далеч от обществото, избягвайки големите сблъсъци. В този философско-психологически подход се открива мъдрост, а като добавим автобиографичния момент и съзерцателната нагласа, имаме бистро и чувствително кино. Жалко само, че ритъмът е някак равен и монотонен, независимо от запомнящото се актьорско присъствие на големия Иван Налбантов в последната му кинороля. „Февруари“ потапя зрителя в режим на медитация и почитателите на високото арткино ще оценят екзистенциалната му дълбочина. Смисълът на битието, внушава Камен Калев, се разкрива в единението с природните сили. Те са по-могъщи от човека и той трябва не да ги подчинява, а да им се отдаде, за да бъде щастлив. Като разгръща повествованието в три епохи, режисурата интерпретира една вечна идея в духа на най-авангардните парадигми на времето.

    Колкото и опосредствано да ни изглежда, наличието на ярост и гняв в днешните български филми е духовен отклик на голямата социална картина, която се просмуква в сюжетите и визията им. Обществото ни ври и кипи от кризи, неудовлетвореност и критичност. Това го прави невротично, но и жилаво. Затова са много важни тези, които успяват да ни го покажат, да донесат малко просветление и утешение. И те го направиха, повече или по-малко бистро и артистично, а понякога – неумело. „Талантливият човек ти дава кураж, че светът ще продължи да се върти, че още има смисъл“ – беше писал някъде Георги Господинов. Какво повече.

    [1] Rage Against The Machine е американска група за алтернативен рок, съществувала между 1992 и 2000 г. Музиката ѝ е смесица от рап и метъл, с политическа насоченост на текстовете. Според Уикипедия RATM правят едно от най-важните стилови сливания на 90-те: срещат музиката на черните бунтари (фънк и хип-хоп) с тази на белите (хеви метал, хард-рок и пънк-рок). RATM се превръщат в една от най-известните групи-бойци за социалната кауза по света.

    logo sbfd red s

     

     КРАЯТ НА СВЕТА, АБСУРД И КИНО

      ГЕНОВЕВА ДИМИТРОВА

     

    На 39-ия Фестивал на българския игрален филм „Златна роза“ във Варна международното жури и критиците изгледахме в пълнометражния конкурс дванайсет филма, подкрепени от ИА Национален филмов център, който по това време отпразнува и своя 30-годишен юбилей. Радостно е, че те бяха различни и актуални. Както обикновено се случва с българското кино напоследък, и развлекателните, и арт филмите артикулират отчетливо, социално ангажирано и понякога вълнуващо трагикомичната специфика на прехода и промените в човешките и обществените нагласи. В режисьорските стилове откривам и ирония, и меланхолия, и носталгия, и отчуждение, и търсене на контакт с публиката, и елиминирането ѝ. Ще се концентрирам върху два от филмите, които се занимават в различен концептуален ключ с края на света – дълготрайна световна тенденция, белязана от „Бялата лента“ (2009) на Михаел Ханеке, „Елена“ (2011) на Андрей Звягинцев, „Меланхолия“ (2011) на Ларс фон Триер, „Торинският кон“ (2011) на Бела Тар, „Дървото на живота“ (2011) на Терънс Малик, „Фауст“ (2011) на Александър Сокуров, „Кожата, в която живея“ (2011) на Педро Алмодовар, „Ага" (2018) на Милко Лазаров, „Мъртвите не умират“ (2019) на Джим Джармуш... Имам предвид международните копродукции „Рибена кост“ (2021, България/Румъния) на Драгомир Шолев (Награда за операторско майсторство на Ненад Бороевич и награда на СБФД) и „Януари“ (2021, България/Португалия/Люксембург) на Андрей Паунов (Специална награда на журито и Награда на гилдия „Критика“ към СБФД). И двата филма боравят с естетиката на абсурда – „Рибена кост“ чрез мозаечното наслагване на нелепи ситуации, структурирани като документално наблюдение, „Януари“ – чрез ярка постановъчна фикционалност. Както е известно, основният философски въпрос е този за смисъла на живота. И според Албер Камю, животът е „нечовешка игра, където абсурдът, надеждата и смъртта си разменят реплики... Големият въпрос е да узнаеш дали можеш да живееш със своите страсти, да узнаеш дали можеш да приемеш техния фундаментален закон – да изгарят сърцето и същевременно да го опияняват [...] Трябва да живееш в това положение на безсмислието... Търся какво ръководи участта, която смятам, че е моя, знам, че тя извиква мрака и невежеството, а ме уверяват, че това невежество обяснява всичко и че този мрак е моята светлина. Но никой не отговаря на моето желание и този възбуждащ лиризъм не може да прикрие парадокса.“ И двата филма, разсъждавайки върху въпроса за смисъла, постигат универсалност на внушението.

    Рибена кост 1

      РИБЕНА КОСТ (2021, РEЖИСЬОР ДРАГОМИР ШОЛЕВ)  

    Съвременен къмпинг по българското Черноморие. Възрастна нудистка двойка се разхожда по брега. Думите им са естествени и благи. Те са в хармония. Краят на нощта. На брега – мъртъв делфин. Камерата на Ненад Бороевич се стрелва в окото му и с вцепеняваща поезия ни показва пустотата на края. Три девойки хукват да алармират за случилото се. Разбуждат концесионера Иво (Деян Донков), който съжителства с бременна млада жена (Сузи Радичкова). Тя понася непосилен кръст към делфина. Иво информира институциите за случилото се. Настава суматоха. Междувременно средно статистическо провинциално семейство с две синчета се настанява на плажа, като съпругът простак непрестанно недоволства. Спира токът и младата бременна жена се чуди как да спаси инсулина си. Въпреки че се събират всякакви – от полицаи до статистици, от неопитни ветеринари до мним прокурор, а цигани наблюдават отстрани или машинално изпълняват нареждания – резултатът е нулев... Разделен на сегменти с вътрешни заглавия, привидно хаотичен, но всъщност доста концентриран, филмът диагностицира състоянието на общество, просмукано от страхове, предразсъдъци, некомпетентност, вкоравена апатия... Драгомир Шолев гради метафизичното напрежение чрез пунктуалното вглеждане в реакциите наоколо. Дори когато делфинът е забравен или пък става ясно, че не е убит, а е починал от пластмасова капачка. Ако в „Прасето“ (2019) чрез насилие над дете, неконтролируемо неистов ритъм и предимно едри планове артикулира опустошението, в „Рибена кост“ лансира диаметрално различна стратегия – на оголената, дълбока, вледеняваща простота насред абсурда. За първи път в киното ни е показан симпатичен концесионер на плаж. И невероятните типажи, изиграни от вълшебни познати и непознати актьори, както и от натуршчици, и живописната и устремена камера на Ненад Бороевич, и иронията, и крайморските шумове, и оскъдната музика са впрегнати безусловно в онагледяването на свършека на света – налице е изчерпаност на всякакъв жизнеутвърждаващ ресурс. Дрънчи кънтящата празнота на безутрието. Но на финала Драгомир Шолев с присъщата си доброта и с чувството си за хумор открехва вратичка надежда – токът идва. Във филма може да има неравности и излишни дължини, но е покъртителен. И още – задълбоченото национално наблюдение във вертикал и хоризонтал се издига до универсалност на внушението.

    jan 15

      ЯНУАРИ (2021, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ ПАУНОВ)  

    Още по-безумен е черно-белият „Януари“ по мотиви от легендарната пиеса на Йордан Радичков. Той е толкова мощен, че трудно може да се нарече дебют, но е факт – с него извънредно талантливият документалист Андрей Паунов влиза в игралното кино. Това не е изненада, защото е автор на стъписващата и международно прославена трилогия за българския преход „Георги и пеперудите“ (2004), „Проблемът с комарите и други истории“ (2007) и „Момчето, което беше цар“ (2011) с колоритни герои и ситуации. Негов патент е сюрреалистичната романна структура, където се намесват действителност и абсурд, манталитет и смях. И съвсем естествено в хаотично време като нашето „Януари“ е колоритно и завладяващо артикулиране на края на света.

    Чудата машина чупи орехи. Тя е своеобразната рамка на филма. Януари е. Най-българският месец (по Радичков). Вилнее сняг. Мъж на средна възраст с винтяга (Самуел Финци) обхожда окаяна сграда. Навън е страховито бяло. В единствената затоплена стая брадат старец (Йосиф Сърчаджиев) все решава кръстословица и все не може да се сети кой е шлагерът с подсвиркване. В кафез подскача гарга и почуква с клюн. Пие ракия наравно с мъжете. Петър Моторов е излязъл рано сутринта. Търсят го близнаци, за да извадят снегорина с трактора му (Захари Бахаров и Светослав Стоянов, чието лице така и не виждаме, и гласа му не чуваме). Конят на Петър Моторов се връща с шейната и с овързан препариран вълк. Единият от близнаците, този с покритото лице, поема към гората. Конят с шейната пак се връща без него и с препариран вълк. Пристига поп (Леонид Йовчев). Бъбри, бъбри и изчезва. Съспенс. С мощни тъпанни удари идват група кукери. В стаята влиза един от тях – симпатяга със сребърно зъбче (Борислав Чучков). И те потъват в гората с коня и шейната... Петър Моторов е нашенският Годо. Ужасът все по-агресивно се настанява в притихналата стая...

    От многобройните герои на пиесата са останали четирима. От обилните думи – също малко. Клюводървецът (кълвач) пиенде е заменен с гарга. Има и епизодично куче. В омайно черно-бяло (на финала има само един възхитителен цветен епизод), с режеща музика, вилнеещ сняг, груба фактура, клокочещ абсурд и свръхконцентрирани актьори Андрей Паунов ни въвлича в микросвят, изпълнен със страх и безразличие, авантюризъм и вцепенение. Създал е магичен микс от мистериозен трилър и иронична притча. Извежда Радичковата абсурдност в заниманието с българската народопсихология и особеностите на националния характер до универсалност на внушението. Разбира се, за могъщото въздействие на филма решителна роля играе експанзивната визия на португалеца Вашко Виана – лица, интериори, екстериори, видения, детайли създават неутешимо гибелна атмосфера. В екстремната и артистична постмодерна структура на стилизираното отчаяние в „Януари“ се вместват реминисценции от разни филми, сред които се прокрадват стиловете на Стенли Кубрик, Бела Тар, Куентин Тарантино, но Андрей Паунов владее положението... Като маркери на епохата се мяркат две пионерчета или портрет на Маркс, но най-изумително ироничният е „Нашият сигнал“ на Емил Димитров (шлагерът с подсвиркване), след като чуваме в негово изпълнение на френски и „Джулия“. За разлика от „Рибена кост“, в „Януари“ няма милост, няма спасение. Но пък филмът е толкова чародеен, че след прожекцията исках да започне отново.

    И се сещам за Йожен Йонеско, който твърди: „Да осъзнаеш ужасното и да му се надсмееш, означава, че си станал негов господар... Логиката се разкрива в алогичността на абсурда, който започваме да усещаме. Сам по себе си смехът не признава никакво табу, защото именно той лежи в основата на новите табута, които отхвърлят старите. Истинската природа на нещата, истината като свята философска величина, може да ни бъде разкрита единствено от фантазията, която е далеч по-реална от всички реални обекти.“

    logo sbfd red s

     

     ЖАНРОВИ МОДЕЛИ ВЪВ ВАРНА

      БОЖИДАР МАНОВ

     

    Възможността да се видят 12 пълнометражни филма и още 19 късометражни за 6 дни е добър повод за някои наблюдения върху жанровите модели в днешното ни игрално кино.

    Колкото и парадоксално да е, около жанра (не само в киното, а въобще) има постоянно объркване, неяснота и своеволно използване на термина. Разбира се, този текст съвсем не e място за (полу)теоретични или по-скоро есеистични разсъждения, но всеки е свидетел как дори в професионални разговори с участието на хора от областта на изкуствата цари пълно своеволие! Някои самоуверено назовават така различните изкуства!? Други го употребяват за видовете кино (документално, игрално, анимационно). А само малцина го отнасят към трудно формулираната специфика в художествения облик на всеки конкретен филм, която се обосновава исторически от устойчиво развити и практически наложени белези (правила, канони, конвенции), следвани и спазвани от автора (режисьора). Давам си сметка, че от тези общи думи проблемът не става по-ясен, но винаги трябва да се доверяваме и на интуицията – преди всичко на зрителите и на читателите. А объркването и трудността идва от няколкото значения на френската дума genre (род, вид, начин).

    И сега да забравим това досадно встъпление, защото поне филмите, за които ще стане дума са (или ще бъдат) гледани от мнозина и всеки може сам да се ориентира в текста. А пък и от безбройните публикации (най-вече в мрежата) много по-ясният и безспорно наложен термин жанрово кино е добре известен и може да му се доверим.

    Имаше ли жанрови филми в селекцията „Златна роза“ 2021? Поне за няколко от тях можем да бъдем категорични – да! Както при пълнометражните, така и сред късометражните заглавия.

    Жигули 1

      ГОЛАТА ИСТИНА ЗА ГРУПА ЖИГУЛИ (2021, РЕЖИСЬОР ВИКТОР БОЖИНОВ)  

    Жанровото кино във Варна бе защитено най-точно от две комедии, безспорно обречени на зрителски успех. „Голата истина за група Жигули“ (реж. Виктор Божинов) вече го доказа при масовото разпространение през изминалите месеци. За „Чичо Коледа“ (реж. Ивайло Пенчев) това предстои при планираното предколедно програмиране, ако черен вирус или пандемични мерки не му минат път. Дано филмът да има късмет, а зрителите да успеят да го видят. И двата филма имат зрителски шанс тъкмо като жанрови заглавия, защото не използват жанра компромисно, а с точна аритметика комбинират развлекателен сюжет с лесно четливи нравствени послания. Но не тегави и дидактични, а поднесени с добронамерена, честна усмивка и закачливо намигане от добрите актьори.

    В сърцето на машината 2

      В СЪРЦЕТО НА МАШИНАТА (2021, РЕЖИСЬОР МАРТИН МАКАРИЕВ) 

    А ето още един важен факт от Варна: сто процента жанров филм поднесе най-голямата изненада на фестивала! „В сърцето на машината“ е четвърти за режисьора Мартин Макариев и е чист затворнически трилър-екшън за бунта на сурови мъже с тежки присъди срещу надзирателите или казано по-общо – срещу наказателната система. Референциите в жанра са стотици от цялото световно кино: класика със затворнически бунт са например „Могилата“ (1965, реж. Сидни Лъмет), „Папийон“ (1973, реж. Франклин Шафнер), „Зад решетките“ (1989, реж. Джон Флин) и още много други. „В сърцето на машината“ е професионално добре направен, с точно сглобен сценарий, стандартна типология на характерите, добри актьори, адекватна камера, верен интериор, декори, костюми, грим и всички подобни „задължителни“ елементи от жанровата матрица. И тъкмо в тази успешно следвана рецепта с всеки кадър, епизод, сюжетен обрат, актьорска реакция, монтажен преход, реплика и т.н. „в сърцето на филма“ натрапчиво покълва и неотстъпно се изгражда клишето сто процента подражателен мейнстрийм! Както се казва, няма лошо и носи радост за зрителите. Но не и за аналите на националното ни кино, в които остава с най-престижната и авторитетна награда „Злата роза“? Защото тя не е просто класиране на първо място в някакво спортно състезание, а символен знак с много повече значения.

    Или пък един друг също амбициозен филм – „Жените наистина плачат“ (реж. Мина Милева, Весела Казакова). Той определено е замислен като активна (квази)публицистична драма, с ярък тематичен тезис (дори изведен в заглавието) и с желание за възможно най-широк зрителски адрес. Комбинацията от сюжетни стресове, психологически синкопи, конфликтни диалози, спонтанни словесни откровения (крясъци), актуални публични идеи, граждански активизъм (Истанбулска конвенция, протести, демонстрации и т.н.) се развива в общо времетраене 107 минути. А така филмът оставя натрапчиво усещане за тематичен валяк с актуален медиен тренд, който иска на всяка цена да декларира авторските тезиси. Но за съжаление, без прецизна грижа за тяхната убедителна художествена защита, която на първо място предполага мощна психологическа плътност на всички екранни персонажи във всяка сюжетна ситуация!

    И ето че по чисто тематична линия се натрапва спонтанно съпоставяне с късометражния филм „Мона Лиза“ (реж. Веселка Кунчева, награда на Гилдия "Критика"). Този малък, очевидно непретенциозен, филм само в 10 минути екранно време, със скромен бюджет и вероятно само няколко снимачни дни, успява да поднесе смислов обем на любопитно социално-психологическо наблюдение за статута на жената в нашето общество. Защото в едноактния сюжет има деликатно намигане към минали времена, загатнат е национален характер и традиции, на които би се зарадвал дори Иван Хаджийски („Бит и душевност на нашия народ“). А същевременно с обобщена лаконичност, но и с напълно ясно, четливо днешно разчитане, същото могат да видят съвременните зрители. И в добавка – щипка авторска, женска, хаплива (само)ирония! Да си припомним Волтер, който казва: „Постоянната сериозност е белег за посредственост“! Трите жени от филма (писателката Мария Станкова, режисьорката и съсценарист Веселка Кунчева, актрисата Милица Гладнишка) са се опазили точно от това!

    Налага се възможно (неизбежно) обобщение: жанрът не е спасителен пояс за режисьора или смокинов лист за слабостите на филма. Жанрът, когато е добре построен по утвърдени правила и канони, е само ключ, който авторите подават на зрителя, за да влезе във филма. Но само да влезе! После филмът и режисьорът трябва да оправдаят зрителското доверие и да не злоупотребяват с него.

    И още: жанрът (жанровият филм) не означава кавър версия, повторение на клишета или заимстване от утвърдени образци. Цитати може да има, талантливи режисьори дори могат да си позволят copy/paste от други изявени майстори. Подобни „заемки“ са част от правилата, каноните и конвенциите на жанра, но заредени с оригинално съдържание и талантливо осъществяване, със задължителна „добавена стойност“ от оригинална авторска боя!

    Затова късометражният „Божоле“ например (реж. Ирена Даскалова), който очевидно е амбициозно направен, с овладян киноразказ и сигурен почерк в класически жанр (сантиментална мелодрама), оставя усещането за непреодоляна, подражателна вторичност. Основните характеристики на жанра са спазени (сюжет, персонажи, актьорско поведение, диалози и др.), само че като в старомодна мелодрама, на която би се зарадвала може би Вики Баум с нейните романи отпреди Втората световна война.

    Затова си позволявам да повторя: жанрът не е спасителен пояс за режисьора или смокинов лист за слабостите на филма!

     logo sbfd red s

     

    ЖИВОТНИТЕ КАТО КИНОМЕТАФОРА

      ПЕТЯ АЛЕКСАНДРОВА

     

    Сред филмите на фестивала „Златна роза“ бих искала да обърна внимание на една обединяваща линия, която преминава през голяма част от заглавията и може би в своята различност, но и масовост, предвещава нова тенденция. Забелязах я още миналата година в „Страх“ на Ивайло Христов – вместо обиграване на типичните кучета пазачи в селото, на финала се появавя в цвят необичайната камила. Става дума за включването на представители от различни биологични видове с метафоричен смисъл. Възможно е да има завръщане към позабравения в българското кино притчов език на изразяване, което би обогатило стилистичното разнообразие на филмите. Неминуеми са аналогиите със знаковостта на дадено животно, птица или друга „гадинка“ във фолклора и приказките и авторите разчитат именно на тези асоциации, от които да се оттласнат. Ножицата на употребата на представители на фауната като метафора е толкова широка, че засега ще се спра на конкретни случаи в конкретни заглавия, в очакване да се натрупа достатъчно материал за обобщения.

    Сред домашните животни магарето определено доминира като филмов герой. От басните то се представя като упорито до инатливост, но яко и държеливо, макар без интелигентността и изискаността на коня. Определено се свързва с мъжкото начало и със селото, както е използвано в късометражния филм „Мона Лиза“ на Веселка Кунчева. Той върви отпред, качен на магарето, Тя крета отзад пеш, с тежкия си товар. Докато погледът не преобръща перспективата...

    Магаре 1

      МАГАРЕ (2021, РЕЖИСЬОР МАРТИН НЕГРЕВ)  

    В другия късометражен филм „Магаре“ на Мартин Негрев („Златна роза“ за късометражен игрален филм), то е главно действащо лице заедно със самотния старец (Красимир Доков) – опора и трудов партньор, но най-вече предан приятел, който вярно се завръща при починалия си стопанин. И в двата случая, като че ли то е и единственото имане на бедните си герои. Без него е невъзможен конфликтът и развитието на действието. Странно е, че тази знакова за бита и фолклора ни фигура не се използва и като образ от християнството, поне свързан с влизането на Христос в Йерусалим. Иначе магарето присъства в повечето филми, чието действие се развива в затънтено село, като знак за тежък и първичен начин на живот.

    Овцете са нещо като негов антипод – послушни и покорни, знак за богатство, защото дават и мляко, и месо, и вълна. Или поне така ги вижда Милю от „Засукан свят“ на Мариус Куркински по Николай Хайтов. Той се грижи за тях, а на неговия тъст му се свидят за зестра, обект са на търговия, но и на парлама при политически шпионаж.

    Обединяващото звено между двете животни е по-примитивният бит, който те представляват. И точно тук е предизвикателството във „Февруари“ на Камен Калев. Неговият герой в трите си възрасти неизменно ще е в плътен досег с тях – „дядо ми е овчар, баща ми е овчар... и аз ще бъда овчар“. Той от дете пълноценно общува с природата и живите твари, а те са всякакви – овце, коне, кучета, магаре (в последната част). Аз откроих за себе си гларусите във втората възраст, съчетали море, свобода, простор и неуловимост. Животните са част от светоусещането на героя за пълнотата на света около нас, носят му хармония и висш смисъл. Същевременно те, подобно на него, остават на дистанция от зрителя – мълчаливи, непроницаеми, загадъчни.

    Не е така с домашните любимци, които могат да се отглеждат и в апартаментни. В „Жените наистина плачат“ на Мина Милева и Весела Казакова котките са обект на почти истерична любов от страна на сестрите – те ги гримират, мачкат, гушкат, спасяват. Котката, това безпомощно, умилкващо се, гальовно и умилително създание дава шанс на героините да разкрият пред нас истинската си същност – силни, раздиращи емоции, не винаги градивно поведение. Просто пред животните те могат да бъдат напълно искрени.

    Кучето, като че ли в най-голяма степен, е свързано с човека господар, негов образ и подобие. Само че зрителят няма да види кучката на бащата в „Уроци по немски“ на Павел Веснаков (награда за режисура), която някой случайно е прегазил. Фабулата ще се засуче около отчаяните опити на Никола (в неузнаваемото изпълнение на Юлиан Вергов, награда за мъжка роля) да я спаси, карайки я мъртва в лечебницата, да открадне, да купи или да я подмени с чуждо животно. Все неадекватни реакции, обречени на неуспех – та кой стопанин не би познал своя любимец? Такова е цялостното объркано поведение на героя, все с благородни мотиви – ако може баща му да не научи за инцидента, да има някого до себе си, когато той е далече. В случая кучето е метафора на мъртвилото, физически бавно поглъщащо бащата, духовно отдавна завладяло сина. И все пак близостта между двамата плахо ще се прокрадне именно през отсъствието му. То е топлотата и привързаността. Оценявам вкуса на Веснаков при избора на куче – достатъчно голямо, за да предизвиква уважение; достатъчно неопределено като порода, за да се възприема универсално; достатъчно неугледно, за да съответства на възрастта, бита и душевното състояние на стопаните.

    Дори филмът „Брайтън 4“ на Леван Когуашвили се включва в тази картина: единственото останало в родната Грузия, което липсва на стария шампион по борба Кахи в САЩ, е неговото куче и мълчаливите им разходки.

    Януари 2

      ЯНУАРИ (2021, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ ПАУНОВ)  

    Няма как да подминем магичния свят на Йордан Радичков, населил текстовете си с твари, удобно разположени между суеверия и християнска символика. „Януари“ на Андрей Паунов (награда на Гилдия „Критика“, Специална награда на журито) е доста свободен и оригинален прочит на едноименната пиеса. Стилово местното е източено, което се отнася и до разместване във фауната. Заиграването започва с птицата, която пие от чаша: при Радичков тя е кълвач (клюводървец и още локални варианти), докато във филма героят на Йосиф Сърчаджев я нарича гарга. В приказките тя е умна, черна, загадъчна, непредсказуема. В съвременен контекст гарга се употребява често като универсално събирателно за всички от семейство вранови, което придава неопределеност – „някаква си птица“. Така получаваме ключ за изтегляне към универсалното и обобщеното във филма, в обратна посока на сочните езикови метафори при Радичков. Страшните, алчни и често глупави вълци от басните са просто препарирани (по пиеса замръзнали) и изглеждат смехотворно, особено при нарастването на броя им. Новодобавени са луксозните омари, съчетание на деликатес и щипеща непривлекателност. Те се отглеждат в подобие на ферма в хижата за поминък (няма село, няма традиция!). Сякаш активната фауна на филма естетизира иронията и пародията на Андрей Паунов.

    В сърцето на машината 1

      В СЪРЦЕТО НА МАШИНАТА (2021, РЕЖИСЬОР МАРТИН МАКАРИЕВ) 

    Стигаме и до големия печеливш, „Златна роза“ за пълнометражен филм – „В сърцето на машината“ на Мартин Макариев. Противоборство между затворници с тежки присъди и грехове, работещи в кремиковски цех в края на 70-те, и техните охранители-мъчители. Класически модел на жанра екшън в пандиза. Но за да надскочи шаблона, му трябва метафора – ярка и недвусмислена. И тя е птицата, която се е заклещила в машината, за чието освобождаване ще се води битката на силите – тя е сърцето не само на машината, но и на всички оковани в несвобода. Естествено, гълъб! Птицата, кръжала над главата на Дева Мария; свещената птица на Адонис и Бакхус, а със звезда на главата – свещената птица на Венера, олицетворяваща силните чувства и сладострастието; емблемата на Атина, символизираща живота, ако е с маслинена клонка в човката; според японците неоспоримия бог на войната; при древните евреи образ на изкуплението; в юдеохристиянската символика олицетворение на Светия Дух, на чистотата и скромността... Изброявам само част от наслоенията в матафоричната му употреба, да не забравяме и по-новите – на пощенски и сватбарски картички, но най-вече гълъбът на мира на Пикасо. Красота, изящество, полет! И задължително във филма е бял, нищо че практически греста на машината по перата му не може да се почисти така лесно с вода. Затова пък няма зрител, който да не е разбрал и да е останал равнодушен към тази символика.

    Нещо, което не може да се каже за сложния и нееднозначен образ на делфина в „Рибена кост“ на Драгомир Шолев (награда на СБФД). Първият капан е, че делфинът е бозайник, а не риба. В морското царство той е различният, с новата политкоректна терминология е Другия. Огромен, красив, свръхинтелигентен, социален, хем хищник, хем помагач на хората. Режисьорът е подходил оригинално – виждаме само части от животното, отделни фрагменти, които не се сглобяват. Първо окото (Окото на провидението, на бог Тор, на Аллах) – за възрастната двойка на плажа. И после множеството разклонения: миризмата за плажуващите, трупът за гробарите, вътрешностите за пишман ветеринарите, безтелесността за чиновниците... Всеки пълни с различно съдържание образа, което е истинското богатство на символа – онова, което не се разкрива на повърхността, многозначността, абстракцията. А делфинът си остава все така непроницаем и мистериозен. И ми се струва, че Драгомир Шолев в случая е постигнал висотата на Радичков в майсторството да мистифицира животно.

    Възможно е подобно навързване на метафори да е случайно на този фестивал. Но то отваря друга, не така директна посока на погледа към света, което би обогатило символиката в и на българското кино.

    logo sbfd red s

     

    ЗА ДЕБЮТИТЕ И ЗА ПУБЛИКАТА

      ОЛГА МАРКОВА

     

    След силна пълнометражна програма и няколко интересни дебюта на млади творци, с които запомнихме 38-ия фестивал „Златна роза“, новото издание на този традиционен –  единствен по рода си у нас –   форум за българско игрално кино, ни срещна с видимо поизмъчено, но мислещо и лутащо се, търсещо и откриващо филмово изкуство. Въпреки цялостната неразбория от години насам, в която е потънала нашата киноиндустрия, да не говорим за клаустрофобната обстановка в резултат на пандемията, от каталога ни гледат с надежда лицата на редица млади автори, които с талант и очевидно чувство за отговорност се втурват към сложни, същностни проблеми, вълнуващи цялото общество. Екранът именно на този фестивал предоставя възможност да видим и оценим първите им крачки и експерименти, както и по-зрелите им творби, зад които наднича бъдещето. За радост на всички ни, притиснати от дългата изолация, форумът успя да се проведе на живо, с активното участие на очакващата го варненска публика, която можа да стане съпричастна към проблемите и героите на филмите, реализирани с неистови усилия (често многократно преснимани!) през последната коварна година, както с подкрепата на НФЦ и под знака на тридесетия юбилей от неговото създаване, така и с частни средства.

    В конкурсната програма, съставена от дванайсет пълнометражни произведения, с лично пристрастни и същевременно задълбочени, обществено значими художествени постижения, се откроиха няколко дебюта. С ясна и изведена творческа концепция, с активна гражданска позиция и овладян професионализъм, авторите им пристъпват прага на седмото изкуство с трактовка на теми и проблеми, които не само познават, но и дълбоко ги вълнуват. Такъв е случаят с режисьора Андрей М. Паунов, който от години е мечтал да реализира филма „Януари“ по мотиви от едноименната пиеса на Йордан Радичков. Той очевидно си дава сметка, че това е един от най-сложните за екранен „прочит“ писатели, чието обилно, асоциативно и метафорично слово трябва да се излее в убедителна визуална образност и пестеливо, дори оскъдно действие. Както авторът разчита на равностоен читател, така и режисьорът очаква равностоен зрител-събеседник. Още повече, че цялата условност на ситуациите и героите, които населяват натуралистично-мистичната среда, не изисква поименно назоваване на персонажите. На екрана всичко се свежда до двама мъже (в изпълнение на Самуел Финци и Йосиф Сърчаджиев) и присъединилите се впоследствие още двама (Захари Бахаров и Леонид Йовчев), които се опитват да разгадаят една мистерия, докато постепенно самата тя ги поглъща. След успеха на документалната трилогия за абсурда на прехода, която включва „Георги и пеперудите“ (награден със „Сребърен вълк“ в Амстердам), „Проблемът с комарите и други истории“ и „Момчето, което беше цар“, следващият филм на Паунов „Да ходиш по вода“ откри МКФ Локарно (2018) и се разпространява в цял свят. Докато в тези творби Паунов се допираше до границата на игралното кино, сега на терена на самото игрално кино той се стреми да приземи универсалното внушение чрез максимална автентичност и достоверност, с които цялостната атмосфера да бъде стилизирана от лексиката на писателя. За постъпателното нагнетяване на атмосферата „в очакване на Годо“, и за деликатното извеждане на акцентите съществена роля играят както камерата на португалския оператор Вашко Виана, така и безупречният актьорски ансамбъл. И така, изграденият за четири седмици с изключителен артистизъм и черно-бяла стилизация филм, където се долавя позитивно влияние на унгарския майстор Бела Тар, бе удостоен със Специалната награда на журито, а също и с Приза на гилдия „Критика“ към СБФД, за нелеките усилия и експериментаторски дух за превръщане на словесното богатство на Радичков в графична визуална образност.

    Другият безспорно талантлив, многострадален авторски дебют в пълнометражното игрално кино е „Уроци по немски“ на Павел Г. Веснаков, завоювал Наградата за режисура за умело разкритата на екрана болезнена гледна точка към същността на човека. Филмът се очакваше с нетърпение след реалистичните късометражни творби на режисьора, проследяващи деградацията на обществото: „Влакове“ (2011), „Парафиненият принц“ (2012) и „Чест“ (2013), спечелил Голямата награда на МКФ в Клермон Феран, а филмът му „Зевс“ спечели Голямата награда на фестивала в Брест през 2015 г. Похвален е фактът, че въпреки реализирането на популярните сериали „Денят на бащата“, „Дяволското гърло“ и „Откраднат живот“, Веснаков се насочва към киното на Големия екран с разтърсваща, екзистенциална философска тема, погледната през съкровен, интимен ъгъл. Главният герой Никола, който работи като шофьор (в безупречното изпълнение на Юлиан Вергов, спечелил наградата за най-добър актьор на МКФ в Кайро миналата година, а сега бе удостоен със същия приз на национален терен), вътрешно преосмисля целия си предишен живот. Огромно е желанието му да обърне завинаги нерадостната страница и да започне отначало. Но дали това е възможно? Ето дилемата, пред която е изправен този трагичен герой, поставен в екстремни драматични обстоятелства. С пестеливо, деликатно проникновение и изключително професионално майсторство актьорът изнася докрай кръста на своя персонаж, без капка мелодраматизъм или поза; разкрива сложните му душевни колизии в разминаването между човешките мечти и тяхната реализация. Както споделя режисьорът: писал е сценария с мисъл за Юлиан Вергов в ролята. Главният герой – представител на голяма група българи, които са емигранти в собствената си държава – вероятно изпитва същото усещане за страх, неспокойствие и разпад, което е съпровождало самите автори на този силен проект по време на снимачния процес. Всъщност те снимат филма по всички онези места, които режисьорът е напуснал. В постигането на визуалната концепция на проблема за нарушеното човешко общуване, който би могъл да бъде решен само във връзката с други хора; в бягството от ксенофобията и отчаянието, от особено значение е сътрудничеството, абсолютното допълване на режисьор и оператор (Орлин Руевски). Очевидно двамата са чудесен тандем, близък в търсенията си до румънската Нова вълна. Тук обаче темата за емиграцията е погледната от по-различен, интровертен ракурс.

    Смирен 1

      СМИРЕН (2021, РЕЖИСЬОР СВЕТОСЛАВ ДРАГАНОВ)  

    Дълбоко личен, също изповедален като форма, е дебютът „Смирен“ на известния режисьор-документалист Светослав Драганов. Усвоил спецификата на документалното кино („Животът е прекрасен, нали?“, отличен с Голямата награда на Док Лайпциг – 2001 г.; „Веселите момчета“; „Млади сърца“ носител на Специалната награда на Prix Europa – 2003 г.; „Самодейци“, завоювал „Златен ритон“ през 2005 г.; „Живот почти прекрасен“, 2013 г.), творецът някак естествено се насочва към игралното кино с близка до самия него тема: съдбата на четирийсетгодишен режисьор на документални филми, който е разочарован, че не е успял да постигне мечтания успех. Загърбил собственото си семейство, той се старае да вложи цялата си енергия в нова творба, разкриваща прекъсната семейна връзка между героите. С този психологически паралел, както и със сдържаното, макар и малко суховато, актьорско изпълнение на Христо Петков в главната роля,  Драганов осмисля и авторската си концепция. „Голяма част от това, което играя, е режисьорът – твърди Хр. Петков – и голяма част от останалото съм аз.“ С добър екип, съчетаващ професионални актьори като Мария Статулова, Мирослава Гоговска, Атанас Бачорски, Сашка Братанова, Детелин Бенчев, които са оставени да играят самите себе си, и аматьори, филмът, осъществен с оскъден бюджет, въвежда зрителя в автентичната атмосфера на разпад на едно обикновено семейство. За съжаление филмът страда на места от прекалено интимничене и според мен някои от епизодите са излишни.

    Най-после актьорът Александър Косев успява да дебютира като режисьор с „Петя на моята Петя“. Опирайки се на литературния сценарий на Нели Димитрова и Валентина Ангелова, вдъхновен от лириката и личността на легендарната поетеса Петя Дубарова, филмът предлага по-различна художествена конструкция, в която не се разказва живота на поетесата, а се борави по-свободно с материала от нейните дневници. Именно те отключват деликатно и интелигентно сюжета на филма, който търси резонанс в съвремието. Такъв вид творби рядко се явяват на екран, а са твърде полезни за днешните млади хора, изпълнени повече с разочарования, отколкото с надежди. Така че не изненадват и двете награди, които журито му присъди: за най-добър дебют и за най-добра женска роля на Александра Костова, пресъздала проникновено образа на емоционалната, уязвима 17-годишна Петя, предадена от своите родителите и огорчена от несправедливостта в училище, която между живота и смъртта има сюрреалистична среща с идола си – самата поетеса. Конфликтът на подрастващия човек с конформизма и авторитаризма на деструктивната обществена система, способна да пречупи крилата му, убедително се разгръща на екрана.

    Мона Лиза 3

      МОНА ЛИЗА (2021, РЕЖИСЬОР ВЕСЕЛКА КУНЧЕВА) 

    Сред състезаващите се петнайсет късометражни игрални творби в конкурсната програма се откроиха два филма. За мен десетминутният  „Мона Лиза“ на Веселка Кунчева (режисьор на драматични, куклени и оперни спектакли, с множество отличия) оригинално и лаконично отстоява женското достойнство в един мъжки свят, погледнат от сатиричен ракурс. С минималистичен подход авторката предлага на зрителя тематично-смислова находка, за което бе удостоена с Наградата на критиката. По монотонния и сив прашен път на Живота неочаквано проблясва свежо откровение. И с него съвсем просто и непосредствено прозвучава философското послание: взрете се в най-близките хора край вас, без да ги подминавате, което е особено важно в нашето време на тотален разпад на човешките връзки и взаимоотношения.

      Магаре 2

      МАГАРЕ (2021, РЕЖИСЬОР МАРТИН НЕГРЕВ)  

    Другото произведение „Магаре“ – независима творба на млади хора, получила „Златна роза“ за най-добър късометражен филм – е изградено в традициите на българското документално кино. Режисьорът Мартин Негрев ни потопява в атмосферата на една изчистена, несретна история, типична за ежедневието на наши пенсионери от обезлюдени села. С удоволствие гледахме и други, макар и поудължени, филми от тази програма като „Хлад“ на Девина Василева; „Божоле“ на Ирена Даскалова; „Байкър“ на Александър Долумджийски.

    Изкушавам се да споделя и някои общи недостатъци на повечето от показаните филми: прекомерни, неоправдани драматургични дължини и повторения; реплики и цитати от популярни филмови образци; излишен шум и крясъци, прескачащи често границите на поносимите децибели, и битово-технически детайли, които затлачват адекватното зрителско възприятие.

    Независимо от това варненската публика се отнесе към филмите с интерес и толерантност и показа, че е фен на националното ни кино. Като неин любимец отново се открои Ивайло Пенчев. След радушния прием на предишните му творби „Корави старчета“, „Летовници“ и „Като за последно“, сега новата му трагикомедия „Чичо Коледа“, съпреживявана с аплодисменти, завоюва Наградата на зрителите. Най-новият филм на режисьора Виктор Божинов и оператора Антон Бакарски „Голата истина за група Жигули“ също привлече вниманието на аудиторията с автентичността на замисъла и каузата, с убедителното развитие на образите, поверени на известни актьори. При това той бе разпространен по екраните заедно с популярната „Годзила“, но не ѝ отстъпи и имаше по-голям брой зрители, а според статистиката е най-гледаният български филм досега.

    logo sbfd red s

    Контакти

    София 1504, България
    бул. "Дондуков" 67
    Телефон: +359 2 946 10 62
    e: kino@spisaniekino.com
    ЕКИП

     sbfd.down1