АНAСТАС ПУНЕВ  

 

Преди да започне Киномания, е време за Хелоуин, а тази година между 31 октомври и 5 ноември за първи път се организира хорър фестивал на име It’s Alive! Акцент от програмата на симпатичното събитие е „Носферату – призракът на нощта“ на Вернер Херцог с участието на Клаус Кински като граф Дракула. В синхрон с цялостно повишения интерес към Херцог, покрай скорошното излизане на мемоарите му и филма за него, „Носферату“ е представителен за това как един римейк може да бъде признателен към първоизточника и същевременно да носи уникалния отпечатък на своя автор.

За Херцог „Носферату“ на Фридрих Мурнау е най-великият германски филм, а неговата версия е освен всичко и опит за възстановяване на историческата справедливост. Tъй като Мурнау не е успял да придобие правата да екранизира „Дракула“, оригиналният „Носферату“ е преиначен като сюжет и имена на героите. Така повече от половин век по-късно вампирът се доближава повече до литературния мотив, на който филмът остава верен, но подобно на други филми на Херцог, в него има и покана за споделяне на всяко вдъхновение за немския режисьор – унесените планински пейзажи или гледките на изоставени кораби. Финалът на филма пък е едно от най-фините намигвания към творчеството на Брьогел.

 НОСФЕРАТУ (1922, РЕЖИСЬОР ФРИДРИХ МУРНАУ) 

Цялата медитативност на творбата съвсем не се отразява на „хоръра“, но той извира не толкова от съспенса, колкото от отчаянието, струящо от повечето кадри. Емблематичният цитат на Дракула, че има много по-страшни неща от смъртта, представя познатия герой във възможно най-окаяното му състояние: като затворник в едно тяло, неспособно да умре; като постоянен противник на времето, обречено да го побеждава всеки път и затова оприличено от самия него на бездна. И така, въпреки цялата му отвратителност, вампирът се присъединява към кохортата от съкрушени персонажи на Херцог, към които изпитваме едновременно съжаление, но и странно възхищение заради неравната им битка срещу съдбата.

 

 НОСФЕРАТУ (1922, РЕЖИСЬОР ФРИДРИХ МУРНАУ) 

Светът на „Носферату“ – в истинския живот разположен в малкия крайбрежен град Висмар – е застинал като красива картина, която предвещава ужас. Тази вселена е некомфортна не само заради липсата на хора, но и защото поставя ясна бразда между остарелия, но въпреки това безсмъртен вампир, и арогантната съвременност, в която приказките са заменени от науката, а размислите на граф Дракула звучат като патетични сентенции, излезли отдавна от контекст. Осъзнал неспособността да живее без любов, неговите опити да прелъсти Луси (Изабел Аджани) са финалният повик на едно иначе предимно уморено същество. Както във всеки добър хорър, дори привидният хепиенд не може да спаси от напрегнатото усещане, че мракът е навсякъде и няма решение за него.

Колкото до Киномания, наред с новите заглавия, за които може би ще стане дума по-нататък, фестивалът ще припомни „Амаркорд“ на Федерико Фелини точно половин век след премиерата му. Една от най-представителните визитни картички на Фелини, „Амаркорд“ е в някакъв смисъл кулминация на неговите търсения – тук едновременно присъстват крайната субективност на „8 ½“, експерименталният дух на „Рим“ и топлотата на „Пътят“ и „Нощите на Кабирия“.

 АМАРКОРД (1973, РЕЖИСЬОР ФЕДЕРИКО ФЕЛИНИ) 

„Амаркорд“ е от онези филми, при които пълната условност и дори игривост на повествованието само доближават до реализма на съществуването, а не обратното. Фрагментите, обединени около живота на едно момче в село близо до Римини (родния град на Фелини), са не просто отражение на неговите спомени, но се надпреварват в емоционална последователност на спомнянето. Не само мястото, но и времето е крайно автобиографично, защото годините са 30^-те и фашизмът е в пика си, но фашистите в „Амаркорд“ са най-вече клоуни, които не могат да бъдат взети насериозно, в пълен противовес със собствения им свръхсериозен култ към рационалното.

Малцина могат да си позволят да струпат толкова много персонажи, които да са „просто себе си“, без необходимост от фабула или дори елементарна психологизация. На Фелини обаче му се удава нещо, което при други би изглеждало като мързел или режисьорско его, защото е твърде лесно зрителят да разпознае нещо от персонажите за себе си, а и преплитането на личните истории и историческия контекст стои напълно логично. Но не само това – филмът изобилства от картини на неподправена красота, като споглеждането между децата и един голям красив паун в средата на снежния зимен ден, или на откровени абсурди, като отдалечаващия се грамаден кораб, поредна карикатура на фашистката грандомания.

 АМАРКОРД (1973, РЕЖИСЬОР ФЕДЕРИКО ФЕЛИНИ) 

Ако има една забележително постигната задача в „Амаркорд“, това е как един изключително лек за гледане филм е извънредно сложен като авторска позиция. Отношението на Фелини към неговите герои е изпъстрено едновременно с носталгия към предвоенна Италия, но и към собствената му младост; в него има изобилие от фантазия, която обаче никога не е самоцелна, а на места е крайно политическа и по-скоро служи като метафора. И въпреки тази сложност зад филма наднича изключителната искреност на жеста да се обясниш в любов към родното си място, сякаш Фелини е изчакал търпеливо цял живот да стане световноизвестен, за да може да изпрати това писмо в бутилка до целия свят. Без да прави гръмки твърдения, „Амаркорд“ защитава спектакъла и всеки друг вид обективирано въображение като жизнено необходими – дори ако става дума за елементарните ежедневни ритуали, на които ни прави свидетел филмът.

 

„Носферату – призракът на нощта“ може да бъде гледан на 4 ноември от 21:00 ч. в Дом на киното.

„Амаркорд“ може да бъде гледан на Киномания 2023.