САВИНА ПЕТКОВА 

 

Носител на специалната награда на журито от 80^-ия Международен кинофестивал във Венеция е Агнешка Холанд, знаменито име за не едно поколение в полското, а и в световното кино. Новият ѝ филм „Зелена граница“ е грандиозен, що се отнася до емоционалния му мащаб, и съвсем по мярка, според всеки познавач на филмографията на Холанд. Режисьорката винаги е правила филми с кауза, но „Зелена граница“ открито се противопоставя на официалния наратив на полското правителство и изобличава зверствата, извършвани по границата с Беларус спрямо идващите бежанци от Сирия и други държави от Далечния изток. В деня след премиерата на филма се срещнах с Агнешка Холанд в хотела ѝ и говорихме по темите, които са в центъра на общественото внимание, най-вече след продължителната кампания в подкрепа под надслов „Agnieszka Polland“ и отвореното писмо от името на кинообщността в навечерието на полската премиера на филма и на тогава все още предстоящите избори в държавата.

 АГНЕШКА ХОЛАНД, СНИМКА: © БОРЯНА ПАНДОВА 

Смело решение е човек да направи филм за съвсем съвременни събития, мнозина режисьори се боят да се заемат с това, но Вие – не. Как изобщо започвате при положение, че не е минало достатъчно време, за да се превърнат събитията в исторически документ?

Все по-трудно ще става на бъдещите поколения режисьори да правят филми за съвременната ситуация, особено филми реалистични и държащи на морално-етическия аспект, тъй като историята се движи с бясна скорост. Всичко се променя толкова бързо и нещата така се объркват, че става почти невъзможно да ги уловиш достоверно. Особено в процеса по направата на един филм, който например отнема поне три години, и си представям, че мнозина режисьори биха се отказали от тази амбиция. Има някои изключения например някои румънски филми, за които се сещам в момента. Но аз лично бях решила да направя филм по тази тема, още щом започна кризата по полската граница (2021), а от мигрантския въпрос се интересувам от поне 2014 г., оттогава все по-ясно се вижда колко е безсилно либерално-демократичното държавно устройство. Що се отнася до Полша, когато и моята държава стигна до тази криза, видях, че става дума за лаборатория за насилие и лъжи, и реших, че трябва да дам глас на тази история.

Още с премиерата на филма се чуха критични изказвания, например от полския министър на правосъдието, който си позволява да сравни „Зелена граница“ с нацистка пропаганда… 

Не стига, че още не са гледали филма, а се изказват като критици! Дойде ми като шамар, защото съм внучка на загинали в Холокоста и от осемнайсетгодишна се боря за Полша по протестите. И да чуя такава идиотщина, направо е обидно! Но да, не са гледали филма, нямат и нужда да го гледат, тъй като такава пропаганда се създава по матрица: черното наричат бяло, а бялото – черно, така и преследващите стават жертви, а жертвите – преследващи.

Коя е главната причина да изберете драматизирането пред документалния подход? Филмът борави с много тежки теми и представя на зрителите трудни морални дилеми. Какво трябваше да направите, за да бъде той автентичен?

Процесът включваше разговори със стотици хора: активисти, местни, и разбира се, бежанци. А и още в началото вече имаше голям медиен отзвук, а и някои независими чуждестранни медии разследваха какъв е пътят на бежанците от Сирия, Ирак, Кюрдистан, с различни полети и през различни летища до Минск, след това от Минск до полската граница. Тази част от пътуването вече беше отразявана. Но това, което се случи, е, че полското правителство отцепи района около границата – голям и широк участък. Не можехме да покажем в самия филм колко е голяма тази зона, но беше забранено за всички: за журналисти, за фотографи, за Червения кръст, за членове на опозицията дори, никой не можеше да стъпи. Тогава си казах: „Аз ще отида!“, но не буквално да стъпя там с камера и екип, а да пресъздам тази реалност, въоръжена с факти и въображение.

Трябва да Ви призная, че филмът ме разтърси. Като свърши, едва намерих сили да стана от седалката, толкова ужасен ми се струваше светът, дори не исках да съм част от него. Затова и се чудя, имаше ли място за някаква надежда в този проект?

Да, в няколко сцени искахме да покажем някаква заедност и съвместност, при цялата тегоба и тъмнина. И може би донякъде в образа на граничаря, който претърпява някаква промяна, дори и малка. Но като цяло все още вярвам в хората и тези активисти, с които работихме заедно, определено помогнаха за това.

А докато снимахте, как беше: обнадеждаващо или безнадеждно?

Снимките са работа, докато снимахме, не плакахме. Е, някои хора, да, например нашата фотографка на снимачната площадка, тя е активист-доброволец и дори спечели няколко международни награди за снимки от проекта ни. Та тя снимаше целия снимачен процес, нашите сценографии и всичко беше толкова реалистично, че се разплака. Предполагам става дума за някакъв тип повторна психологическа травма, щом доброволците са травматизирани, дори не смея нищо да кажа за самите бежанци. Но за да могат да помагат, доброволците трябва задължително да ходят на терапевт и да си взимат „почивки“, на всеки две седмици да си вземат две седмици „отпуск“, защото трябва да си пазят енергията и психичното здраве, за да бъдат полезни. Ако не го направиш, рискуваш да станеш маниакален. Да се фиксираш до такава степен върху усещането, че всеки момент някой може да те потърси за помощ, че да не можеш да спиш. Неслучайно мнозина получават нервен срив, други решават да напуснат държавата.

Филмът е решен в черно-бяло, какво стои зад този естетически избор?

Бих казала, че това е филм, направен за хора от различни култури. Тъй като посланието на цветовете, тяхната символика могат да варират, при черно-бялото изображение поне всички сме равни. Но честно казано, всеки режисьор обича черно-бялата естетика и си мечтае да прави черно-бели филми, дори днес. В случая това напълно пасна на идеята ни, тъй като помогна да запазим документалната визия и едновременно с това да добавим още един слой метафоричност към образа.

Не мога да не Ви попитам, като президент на Европейската филмова академия (EFA), каква е ролята на европейското кино в днешния политически климат?

От една страна, имаме голяма криза в политиката, а от друга – криза в киното. С появата на COVID всичко се срина, но сега може би бавно и постепенно нещата се наместват, има надежда. А също така стриймингът става все по-популярен и има все повече нови платформи, новото поколение има различна връзка с наративите и изобщо с идеята за визуалност и разказ. Но си мисля, че може би в момента правим повече, но посредствени филми, с надеждата да привлечем публика, но тези филми не са достатъчно смели или силни, дори провокативни. Може би е по-разумно да правим по-добри филми, колкото и да е трудно да ги финансираме…

В такъв случай те може да са евтини, малко на брой, но да са добри филми!