ГЕОРГИ ЦАНКОВ

Божидар Манов, „Хора с прякори. Тъжни разкази“, ИК „Колибри“, 2023.

„Животът хем утихва и бавно заспива, хем нещо все още живо и будно напомня, че има и друга красива магия в онова, дето ни се вижда някак просто и всекидневно. Ала не сме го разбрали както трябва. Щото то само ни се вижда някак просто и всекидневно, но инак е по-голямо от хората, дето не го разбират, и по-мъдро от делника, в който се случва. То е като невъзможен махленски джемсешън за самотна хармоника и тъжна флигорна. Такъв дует, дето го няма никъде другаде по света.“

Започвам моето есе за литературното събитие „Хора с прякори“ от Божидар Манов с финала на разказа „Ватмана“, защото в тези няколко изречения се съдържа тайната на духовното богатство, откриващо ни се в томчето изящна проза. Винаги съм обичал да слушам беседите на опитния тълкувател на вълшебни филмови сънища. Поразявало ме е финото му чувство за хумор и умението да напипва невероятно точно заплетените послания на визионерите, обновяващи „седмото изкуство“. Като почти шантав киноман осъзнавам, че големият екран ни дарява с хиляди животи, най-значимите от които мощно преобразяват понякога сивото, а понякога и тревожното ни всекидневие. Спомням си изречения от една от стотиците рецензии на проф. Божидар Манов. През лятото на 2021 г. от поредния фестивал в Кан, където винаги е сред желаните гости, той сподели в сайта „Площад „Славейков“ впечатленията си от филма „Отпускайки юмруци“ на младата режисьорка Кира Коваленко. Разказвайки за „потискащия каменист безплоден пейзаж, бедната битова среда и усещането за депресивна неизбежност“, критикът обобщава силното въздействие на филма така: „Типичен сюжет за самотни хора в забравен ъгъл на живота, но със свои морални възгледи и упоритост да отстояват непретенциозните си житейски принципи“. Определение, което категорично се отнася и за първия му авторски белетристичен том „Хора с прякори“.

Всъщност за белетристичен дебют при Божидар Манов не може да се говори. Неговите студии и рецензии, дори увлекателните му участия в масмедиите винаги са били структурирани като силно въздействащи разкази. Без да преразказва филмите, той успява да ни потопи в атмосферата на киносъбитията, да превърне и режисьорите, и операторите, и актьорите в герои на повече от спектакъл, на духовен празник, далеч по-значим от конкретното събитие. Няма да забравя колко се изкефих на изпълнената му с ирония статия „Имало едно време… Тарантино“, която пренасяше мислещите читатели далеч отвъд кървавата вакханалия в последната част на „Имало едно време в… Холивуд“, за да ги накара да се замислят за дълголетието или за мимолетността на посланията в изкуството, за модата и отхвърлянето или за превръщането ѝ в класика…

Тези размисли някак естествено ме провокираха, докато препрочитах за n-ти път „Хора с прякори“ и след всяка поредна нощ с Ербапа и с Кантонера, с Малката Фльорца и с Кучката, с Миндер Гугутка и с Ножовката отново и отново съпреживявах не само техните удивителни съдби, но и умението на автора да закодира в разказите си ненатрапчиво, но абсолютно достоверно сътресенията в участта на нацията. В малко повече от 150 страници Божидар Манов е успял да вплете 16 „тъжни“ човешки съдби, но не му вярвайте, че те „идват в съзнанието неочаквано, винаги неканени и все изненадващи“. Прочетете внимателно предговора към тома, от който ще научите немалко за съдбата на още един необикновен герой с пребогато потекло – а това е самият белетрист. Той ни среща с предците си, все люде с нетрадиционни биографии, и свързва детските си спомени от Строшена чешма в родното градче на баща му Цариброд с летата в гара Белово, при бабата по майчина линия, а след това с бедната уличка около стария Майчин дом в София… От тази своеобразна карта на родината – страдалница, изникват лицата и съдбите на чешити, белязали възмъжаването на някогашното момче, което в течение на почти шейсет години ги е пазило в несъзнаваното, за да изникнат те като живи в периода след прекаран тежък ковид – „натрошени спомени, залепени в произволна мозайка от избледнели случки, които времето подрежда както му хрумне, а аз се опитвам да ги облека в думи“.

„Хора с прякори“, поредното качествено издание на „Колибри“ с чудесната корица на художника Стефан Касъров, не е елегантна приумица на опитния анализатор на филми. Той признава, че е бродил из литературното село Югла на Георги Мишев, с герои от родното му място, преродени от могъщото му въображение. Подобни цикли разкази в новата ни литература има немалко – и Васил Попов, и Николай Хайтов, и Димитър Яръмов – списъкът може да бъде продължен още дълго, преоткриват чудаците от ранните си спомени, за да ни обогатят с „диви разкази“, в които ни срещат със съдбите на несретници: „всеки от тях безценен като човек, но уви, обезценен в подробностите и обстоятелствата на общата текуща залисия“. Голямото изкуство на Божидар Манов е именно в умението му да вплита убедително личното в „обстоятелствата на общата текуща залисия“, така че – като се замислим – всъщност четем не броеница от несвързани разкази, а роман-размисъл за „тъжните превратности“ на националната съдба. Помислете си каква мощ на визиите ще откриете в „Разпопения“ или в „Миндер Гугутка“ – вече виждам наградите и всеобщото възхищение на заснетите от големи режисьори филми по тези уж кратки разкази, а всъщност летописни платна за несретата и за историческите превратности. Само в детайлите на „Разпопения“ да се вгледаме – историята на рода Попови започва от хъшовските времена във Влашко, за да стигнем до размирните години, когато болшевиките изкарват нещастници в шумата, а после идва времето, когато оживелите от кланетата свещеници мрат по лагери, а пък децата им са изпратени трудоваци. Героят на разказа Радуш дири спасение в манастир, но дяволът подшушвал „греховни помисли“ на младия мъж, който не успял да укроти зова на плътта и заплаща изкушението с жестоко изкупление! Всичко има в този разказ – и знаменитата Манова ирония, и намигване към класиката, и най-вече: вплитане на разрушителните исторически събития в съдбата на рода Попови… А редовете, посветени на символизма на прякорите, са наистина силно въздействащи: „Защото знайно е, че точният прякор е повече от име! Той не следва човека като тескере или лична карта, а го изпреварва и постила пътека пред него, по която другите ще го срещнат и разпознаят, ще го прегърнат или подминат, ще му отворят порта или ще залостят току пред него комшулъка на всекидневието. Щото, щем или не щем, човек се ражда безимен, а после животът и делата, волни или неволни, му дават нещо повече от име – пришиват му прякор! А той е незаличим като самоличност, въздадена от съдбата – веднъж и завинаги“. Преписвам цитата и откривам, че всъщност отдавна не съм срещал такава хем красива, хем изпълнена с философски внушения реч. Цялата книга ни покорява със стиловото съвършенство, редуват се интимни събития, за момент си мислиш, че на героя ще се случи нещо хубаво, неповторимо, после потъваш заедно с него в изненадващата бездна на нещастието. Едни от хората с прякори обитават квартала около Строшена чешма, други се скитат по прашните софийски улици, но всички те са сякаш участници, звуци от джемсешън, какъвто досега не сте слушали.

Божидар Манов, макар да разказва предимно запечатали се в паметта му истории, умело ги „джазира“, тук-там дори ги обгръща в митични одеяния и те заживяват някакъв вълшебен, хем трагичен, хем изпълнен с човечност и дори с еротична тръпка живот. А докосването до историческите метаморфози винаги е ненатрапчиво, но и примамливо – не можеш да избягаш от реалността, дори когато съдбата на героите напомня за Йовковите митологеми. Четем за обратите в живота на Кантонера и внезапно изкача изречение, което намества случващото се в рамките на народностната ни предопределеност: „Хората помнели как през Втората война кметът бил закачил на бариерата знаме на Вермахта от разквартирувана в градчето немска военна част, а после, след Девети, партизаните окачили горе самия кмет и висял обесен три дни – тогава влакове не минавали и бариерата съвсем я забравили“. Подсещаме се за „Строго охранявани влакове“ на Храбъл и на Менцел, но същевременно гласът на Манов е самостойно оригинален. Неговата белетристика е ярък пример как ерудицията, професионалното съвършенство са срещат със своеобразието на характера, с емоционалния взрив в душата на автора и от това необикновено съчетание се ражда хем поетична, хем разтърсваща, хем философска проза. Изкушавам се да преразкажа някои от сложните съдби в „Хора с прякори“, но осъзнавам, че ще е по-добре, ако успея да спечеля любопитството на читателите и да ги подтикна сами да поемат по житейските пътеки на съученичките от някое си време Мара Клюцина и Мара Опълченката, които „приживе се мразят“, но някак съвсем естествено се превръщат в „част от паметта на махалата, от нейните трайни знаци и невидими нишани, предавани през дечурлигата от поколение на поколение“.

Безспорно проникновение се иска, за да откриеш в на пръв поглед сивите и нерадостни месеци и години на чудаците „трайни знаци и невидими нишани“, тъй както го е правил например нобелистът Иво Андрич, с чиито хроники разказите на Божидар Манов са напълно достойни за сравнение. Един от най-успешните разкази е „Миндер Гугутка“ – след всяка чаша ракия, изпита в кръчмата, героят разказва все по-страшни приказки – хем верни, хем невероятни. Читателят за миг решава, че едва ли на човек може да се случи нещо по-ужасяващо от това да го пребият с лопати в лагера и да го хвърлят от високо в кариерата, а след това разбира, че този мъченик ще отведе обичаната си съпруга и скъпото си дете с пикапа до заледения мост, а историята ще завърши с овъглен труп в опожарена църква… И докато вече не се съмняваш, че по-отвратителна съдба от тази няма как да съществува, Божидар Манов ти сервира направо готическия разказ „Среден род“, от който може да се измъкне безразличен само откровен социопат. Едно обречено на Онази с косата дете пита баща си: „Тате, нали умират старите хора – от мъжки и женски род. А аз, като умра, пак ли ще бъда от среден род?“ Можете ли да отговорите на такъв въпрос. Манов ви стреля от упор: „Вие кажете – щом четете книги, трябва да знаете“. Осъзнавам, че след неколкократните прочити на историите за „Хора с прякори“ изпитвам трудно обясними чувства: от една страна, чак ми става страшно каква чернилка е натрупал в спомените си писателят, но от друга – съпреживявам невероятното му „чувство за отговорност“, емпатията му към страдалците.

Божидар Манов не просто разказва, той майсторски се вмъква в душите на тия жени и мъже с прякори, сякаш изникнали от изпълненото с призраци подземие на вселената на Достоевски. Мисля си за героя от великолепния филм на Георги Дюлгеров „Авантаж“, когато чета „Ножовката“, макар пандизчията на Манов да е много различен от артистичния разбойник на изключителния Руси Чанев. „Ножовката“ преминава – само в рамките на десетина страници, през взаимно изключващи се състояния. Неговата одисея започва не от тежки престъпления, а от натрупана злоба на партийни секретари. В затвора открива магията на четенето и възможността да се промъкваш в текста, да променяш съдбите на героите. Собствената му съдба обаче рязко се променя заради изгарящото го чувство за справедливост, докато накрая самотата и безнадежността го довършват…

Та какво повече да обобщавам. Всичко си има в „Хора с прякори“ – и трескавото дирене на преображенията на душата, и осмислянето на чудатостта, но и вплитане на личните съдби на героите в мрежите на епохите. Затова възприемам „скромното томче“ като културно явление, още повече защото преливащата от страниците несрета, дори на моменти да предизвиква искрени сълзи в очите ни, не ни изпълва с тягостна безнадеждност. Оздравяващият от тежкия ковид автор се прощава с кошмарите в спомените си, той призовава всичките тези мъченици не за да ни внуши отчаяние, а за да ни припомни: „Никой не е роден за щастие, всички сме родени за живота“. Но от обърканите му сънища надничат и други колоритни образи – кръчмарят бай Минко, който вади с триметрово въже дървена тарга с бира от ледените води на реката; едрогърдата оперна певица Лили, която вечер се преоблича – за радост на хлапетата – пред отворения прозорец; Боби Коцкара с пич-мустачки, когото само ревматизмът го е спрял да гони фустите; синовете на дърводелеца бай Стефан, спортисти, които вкарват от чужбина в квартала първите шушляци, та дори и един транзистор… Така че съм повече от сигурен – „Амаркорд“ на Божидар Манов ще продължи, дали с подхвърлянето му за бъдещи „ведри разкази“, дали с друга изненада, но той вече няма как да се спаси от таланта си да превръща спомените в слова, да бъде и оператор, и режисьор, и продуцент на „онзи филм“, с който никой освен него не може да ни възнагради. За да приютите в душите си неговия талантлив и непредсказуем джемсешън, не е необходимо да купувате билети за джазов фестивал – хармониката на Стамен Лудия и тъжната флигорна на Ватмана атакуват сетивата ни и носят топлота, красота и обич – въпреки злите ветрове на съдбата и на историята.