БОЖИДАР АЛЕКСАНДРОВ

 

Висконти и Ман, Кубрик и Набоков, Куросава и Шекспир, Тарковски и Лем – когато киното се обърне към литературата за вдъхновение, често се раждат шедьоври. Именно тази идея е в сърцето на фестивала „Синелибри“, който вече девет пъти посвещава няколко есенни седмици на пресечната точка на две изкуства, коренно различни по форма, но много близки по съдържание. Цял фестивал, посветен на екранизации на литературни произведения, може и първоначално да изглежда странно („С какво толкова ще го запълнят“), но за пореден път „Синелибри“ доказа, че рецептата е работеща.

Още когато научих, че цялата Зала 1 на НДК е разпродадена за откриването, ми стана ясно, че интересът към фестивала тази година ще бъде голям. И имаше защо – в програмата бяха включени премиери на Вим Вендерс, Йоргос Лантимос, Роман Полански, няколко интересни български филма, прожекция на филм на Орсън Уелс, гости като Уилям Болдуин и Леа Тодоров… И макар че прожекцията на „Клети създания“ започна с леки спънки (част от декора не беше изнесен навреме и пречеше на прожекцията, което предизвика насмешливи възклицания сред публиката), впечатленията от филма, избран за откриването, бяха толкова добри, че засенчиха всякакви технически дреболии. Последният филм на Йоргос Лантимос, чиято премиера по кината все още предстои в цял свят, е прожектиран само на шепа фестивали преди „Синелибри“, така че интересът очаквано беше голям. И Лантимос отново доказа, че е един от най-интересните режисьори, работещи днес. Както в класическата история за Франкенщайн, и тук мотивът за учения, който си играе със законите на природата, за да създаде нов живот, е използван не само като интересен за сюжета троп, но и за да се разгледат сложни философски идеи. Лантимос, очевидно вдъхновен от романа на Мери Шели (включително от филмовата версия от 1931 г.), взима някои елементи от класиката и изцяло отхвърля други, за да създаде един наистина оригинален филм. Историята на Бела Бакстър, създадена под скалпела на екстравагантен хирург, е история за израстването, за превръщането на човек от „чиста дъска“ в личност и за цялата болка, която съпровожда този процес. За загубата на невинността, за постепенното осъзнаване, че светът е пълен с несправедливост и жестокост, за приемането на тези тежки истини, за желанието да подобриш, доколкото можеш, света. В „Клети създания“ се разглеждат, макар и мимоходом, важни философски идеи – просвещенския оптимизъм, че човекът и обществото могат винаги да се развиват към по-добро („It is the goal of all to progress, grow…“, казва Бела в една сцена), винаги силния скептицизъм, че човекът е зъл по природа, социалистическите утопии, убеждението на бащата на доктор Бактсър, че всяка жестокост е обоснована в името на науката…

 КЛЕТИ СЪЗДАНИЯ (2023, РЕЖИСЬОР ЙОРГОС ЛАНТИМУС) 

Траекторията, която изминава Бела, частично напомня библейската история на блудния син, макар и това да не е история за разкаяние – отново Йоргос взима една архетипна история, но само като наративен модел (детето напуска семейството, обикаля света, води разгулен живот и накрая се прибира), и отказва да приеме основното ѝ послание (тук пътуването не е грях, за който детето да се разкае, а еманципация). Филмът е поднесен с толкова остроумие и хумор, че някои зрители могат да пропуснат политическите му пластове. Но това е и филм за жена, която се бори за своята независимост, докато мъжете се опитват непрекъснато да я контролират и опитомят – в този смисъл той, без съмнение, е феминистки филм, но без онази назидателна нотка, която отблъсква мнозина от филми, носещи това определение.

Визуално филмът е силно повлиян от Фриц Ланг. Влиянието е не само върху кинематографичните изразни средства в очевидно експресионистичен стил, но и, което на мен особено ми хареса, върху сценографията, напомняща причудлив театрален декор, която бяга от всякакъв реализъм и напомня, че историята е фантастична и приказна. Уилям Дефо, Марк Юсеф и Марк Ръфало се справят страхотно с ролите си, но трябва да се открои играта на Ема Стоун, която според мнозина прави тук най-добрата си роля досега. Заслугата ѝ за артистичния успех на филма е огромна – тя изиграва Бела като един оксиморон: невинна куртизанка и коравосърдечна идеалистка. Бела Бакстър на Стоун е своенравно дете в тялото на жена – точно такава, каквато е и визията в сценария на Тони Макнамара.

 ПРОЦЕСЪT (2023, РЕЖИСЬОР ОРСЪН УЕЛС) 

Събитието, което лично аз очаквах с най-голямо нетърпение от целия фестивал, беше прожекцията на „Процесът“ на Орсън Уелс от 1962 г. Всяка възможност да видиш хубав стар филм на голям екран е истински киномански празник. Подобни прожекции за съжаление не са чести в София, така че очаквано залата на Дома на киното беше почти пълна. Филмът идеално пасва на замисъла на „Синелибри“ – екранизация на един от най-важните романи на XX век, направена от един от най-важните режисьори в историята на киното. Подобна комбинация сама по себе си не гарантира успех, но Орсън Уелс се е справил гениално. Кафка не е особено кинематографичен автор – мрачният му свят по-лесно може да съществува във въображението на читателя, отколкото върху повърхността на лентата. Изразните средства на литературата, нейната способност да дава по-директен достъп до вътрешния свят на персонажите, определено я правят по-пригодна за невротичните видения на Кафка. Но Орсън Уелс успява брилянтно да пресъздаде клаустрофобията, тревожността и объркаността, които човек изпитва, докато чете романа. Едва ли ще изненадам някого, като кажа, че „Процесът“ е визуално впечатляващ филм – пищна употреба на сенки, смели ракурси, естетски свръхблизки планове и амбициозни общи планове… Като изпълва огромни пространства със стотици статисти, Уелс подчертава усещането за сблъсък с нещо смазващо, нещо, пред което Джоузеф К. е нищожен. Едни от най-запомнящите се кадри във филма са тези в офиса на протагониста, в който стотици бюра се простират ред след ред и се губят в далечината. А сцената, в която камерата следва бавно Джоузеф К. и съседката му, докато тя неясно защо влачи сандък сред един гол пейзаж, напомня на нещо, което може да се види в картина на някой сюрреалист. Впрочем паралелите с естетиката на сюрреализма не спират дотук – студените скулптури пред сградата на съда, и най-вече тайнствената забулена статуя, издигаща се самотно сред нищото, са като извадени от платно на Дали или Де Кирико. Сценографията също работи за изграждането на съноподобната атмосфера. Мебелировката в спалнята на Джоузеф К. не просто е оскъдна, а почти я няма – това не прилича на помещение, в което живее истински човек, а на видение, на спомен, на фантазия. Сравнението може и да е много смело, но на мен голата спалня на Джоузеф К. ми напомни на първия кадър от видеоклипа към песента на Radiohead „Paranoid Android“. И песента, и клипът, и романът, и филмът в крайна сметка се занимават с едни и същи теми – параноята, отчуждението и ужаса от един абсурден свят. Както анимационният клип, така и филмът на Уелс, прибягват до един и същ похват – умишлено избягване на всичко, което би могло да насочи към някакви социални реалии, за да постигнат едно по-архетипно, универсално усещане. Няма да съм и първият, който ще отбележи, че Антъни Пъркинс, когото цял свят разпознава от „Психо“, е идеален за ролята на Джоузеф К. Той изключително добре въплъщава тази комбинация от плашливост и нахаканост, тази дълбока неувереност, невротичност и страх от чуждия поглед, които са втъкани не само в „Процесът“, а изобщо в цялото творчество на Кафка. Орсън Уелс е проумял дълбокия философски смисъл на романа. Мога само да благодаря на организаторите, че ни предоставиха възможността да видим на голям екран този филм, който според мнозина не е сред най-добрите на Орсън Уелс, но за мен е абсолютен шедьовър!

Два от филмите, които публиката очакваше с най-голям интерес, бяха „Страсти в кухнята“ и „Господин Блейк на вашите услуги“ – първият, защото донесе на режисьора си, Чан Ан Хунг, Наградата за режисура в Кан, а вторият, защото комедия с Джон Малкович и Фани Ардан е винаги добра идея. „Страсти в кухнята“ е филм, който много зрители биха намерили за скучен, а някои – за напразен. Това е филм, който трае над два часа, с дълги сцени, в които се готви и нищо друго не се случва, но това е един много красив филм, заснет с впечатляващо внимание към детайла, с чувствена камера и изключителен звуков дизайн. Можеш да чуеш котките, които си играят в двора на селската къща, без да ги видиш. А всяко запържване, задушаване или кълцане на екрана е придружено от съответните звуци, които действат също толкова изкусително. Разказът е за любовта между двама готвачи някъде из френската провинция към края на XIX век.

 ГОСПОДИН БЛЕЙК НА ВАШИТЕ УСЛУГИ (2023, РЕЖИСЬОР ЧАН АН ХУНГ) 

Акцентът не е върху фабулата, не е и върху драматургическото действие, а върху ежедневието на двамата, което минава в приготвянето на най-изтънчени сосове, ястия, печива. Диалогът всъщност играе малка част в разказването на историята. Както сам споделя Чан Ан Хунг, роден във Виетнам, но работещ от десетилетия във Франция, този филм е обяснение в любов към втората му родина, към френската култура, към френското умение да се наслаждаваш на хубавите неща в живота. Според мен той е и носталгично възпяване на едно отминало време, когато зеленчуците за обяда са брани от градината, а храната се е готвела на  жив огън, а не в електрически печки. „Господин Блейк на вашите услуги“ пък е лека и приятна комедия, типичен пример за feel-good movie, подходящ за цялото семейство. Англичанинът господин Блейк (Джон Малкович) се връща във френското имение, където на младини се е запознал с покойната си вече съпруга, за да съживи щастливите си спомени. Единственият начин да остане там, обаче, е да поеме позицията на иконом и така изведнъж тръгналият на сантиментално пътуване Блейк се оказва нагърбен със задачата да сервира закуска на студената собственичка на имението (Фани Ардан). Постепенно ежедневието му започва да се преплита с това на персонала и съседите, а добродушният, леко непохватен англичанин се оказва катализатор на промени в живота на всички тях. Филмът следва познат сюжетен модел – служителят (често е прислужник, бавачка, шофьор) постепенно се сприятелява със своя „господар“ и се превръща в част от семейството благодарение на някаква комбинация от добродушие, остроумие и екстравагантност, три елемента, задължителни за този тип филми.  Ако не за друго, „Господин Блейк“ си струва да се гледа заради комизма на това да слушаш в продължение на цял филм Джон Малкович да говори на френски със силен английски акцент.

 ВАЙМАР ЕКСПРЕС (2023, РЕЖИСЬОР МИЛЕНА ФУЧЕДЖИЕВА) 

Фестивалът имаше и интересна документална програма. Особено внимание привлече българското участие в него – „Ваймар Експрес“ на Милена Фучеджиева. Той разказва за връзките на Фани Попова-Мутафова с Нацистка Германия и за някои нейни антисемитски и антидемократични залитания. Тя не е единственият герой на филма, макар, разбира се, да представлява най-голям интерес за българската публика. Свързващата нишка на филма е т. нар. Европейски писателски съюз, създаден по идея на Гьобелс и финансиран от Третия райх, който цели да промотира нацистките идеи в литературата. За тази цел той привлича популярни писатели от цяла Европа. Поканени са и Елин Пелин и Елисавета Багряна, но те отказват. Освен Фани Попова-Мутафова, на фокус са още двама от членовете на този съюз – французина Робер Бразияк и норвежеца Кнут Хамсун – едно от най-големите имена в норвежката литература. Със сигурност обвиненията, които филмът отправя към Фани Попова и които изобщо не са нови, ще предизвикат различна реакция у различните зрители. Но дори и да се абстрахираме от българската линия в него, „Ваймар експрес“ е интересен най-малкото, за да се види как други страни се справят с нелицеприятната страна на своето минало – въпрос, който всяка държава трябва да си постави.

Друг интересен филм от документалната програма беше „Умберто Еко: библиотеката на света“. Това не е филм за живота или кариерата на Еко, а за неговата библиотека. Камерата ни развежда сред десетки хиляди томове, някои с антикварна стойност, и през тях, и особено онези, които Еко цени най-много е разказана историята на една от най-интересните интелектуални фигури на XX век. Наградата в документалния конкурс беше присъдена на „Анселм“ на Вим Вендерс, който отдавна е показал своята любов към документалното кино. „Анселм“ е посветен на немския художник и скулптор Анселм Кифер.

 АНСЕЛМ (2023, РЕЖИСЬОР ВИМ ВЕНДЕРС) 

Интересна личност, очевидно измъчвана до днес от наследството на Холокоста и от някакво чувство за колективна вина на немския народ. Творчеството му се връща непрекъснато към темите за войната, смъртта и разрухата и към германската народна митология, но и към един пантеистичен мистицизъм. Филмът на Вендерс е изключително красив и позволява чрез камерата да се преживеят творбите на Кифер по начин, който невинаги е възможен от перспективата на човешкото тяло. „Анселм“ е силно поетичен филм и в него липсват много от традиционните изразни средства на документалното кино – когато чуваме глас зад кадър, той основно рецитира поезия. Има сцени, представящи детството и младежките години на Кифер, синът на Анселм го изиграва като млад мъж, но те са само фрагменти. По-голямата част от филма е заета от импресиите, показващи творбите на Кифер, както и работния му процес. Визуално това наистина е впечатляващ филм, но нелинейната структура на ретроспекциите го прави труден за разбиране. Като че ли е твърде абстрактен, твърде отвлечен, твърде „фестивален“.

И въпреки че не е официално част от документалната програма, тук трябва да спомена и филмовия пърформанс на Леа Тодоров „Цветан Тодоров, България и аз“. Дъщерята на световноизвестния българо-френски философ, напуснал НРБ през 1963 г. на двайсет и четири години, разказа за това как споменът за родината е присъствал в живота на Тодоров и децата му. Това се случи във Френския институт, като кадри от пътуванията на семейството в България, заснети с любителска камера, страници от детските дневници на Тодоров и черно-бели снимки от студентските му години се редуваха с личния разказ на самата Леа. Разчитащ и на визуалните възможности на камерата, и на неповторимостта на театъра, този пърформанс беше наистина оригинално културно събитие, а и възможност да надникнем в интимния свят на една личност, за която като че ли не знаем много, дори и да знаем добре името ѝ.

Голямата награда на фестивала отиде при испанския „Една любов“. Той е част от очевидния бум през последните години на филми, разказващи живота на самотни образовани жени между двайсет и трийсетгодишни, които се чувстват дълбоко изгубени и отчаяно търсят любов и смисъл в живота си (като „Най-лошата личност на света“ на Йохам Трир или „Франсис Ха“ на Ноа Баумбах). Във филма млада жена напуска големия град и се мести в затънтено испанско село, без ясна посока и план. Това, което първоначално я очарова – че всеки тук познава всеки – постепенно се оказва далеч по-страшно, отколкото изглежда на пръв поглед. Чувствителната ѝ природа се сблъсква с реалността на провинциалния живот, далеч от романтизираната представа за селото. А дълбоката ѝ нужда от любов, от емпатия, от човешка взаимност среща свят, студен като голите зъбери наоколо. „Една любов“ започва в реалистичен ключ, почти без движение на камерата, с бавен темпоритъм. Постепенно изразните средства се разнообразяват със засилването на драматизма в сюжета. „Една любов“ лесно може да падне в капана на клишето – и визуално, и драматургично – но успява да го избегне, да надмогне съмнението у фестивалната публика, нагледала се на подобен тип филми, и да постигне автентична емоция. Филмът е суров и трогателен прочит на човешката самота, на нуждата ни един от друг и трагичната невъзможност да се разберем.

Наградата бе връчена на церемонията по закриването на фестивала.

 ДВОРЕЦЪТ (2023, РЕЖИСЬОР РОМАН ПОЛАНСКИ) 

На нея беше прожектиран и последният филм на Роман Полански – „Дворецът“. Вулгарен фарс, изпълнен с инфантилен и плосък хумор. Действието се развива в петзвезден луксозен хотел в последния ден от 1999 г. и Новогодишната празнична нощ, в която посрещнахме новото хилядолетие. В центъра на сюжета е страхът, че цифровите технологии няма да могат да отбележат датата след като хилядолетието се смени, и ще спрат да функционират, което ще доведе до неконтролируем хаос в обществото. Идеята сама по себе си е добра, най-малкото защото днес, като гледаме назад, реалната паника, обзела толкова много хора тогава, изглежда смешна и заслужава да бъде осмяна. Сценарият обаче е хаотичен и без посока. Повечето сюжетни линии остават без завършек – нишки, започнати от началото на филма, биват захвърлени без обяснение. Повечето от шегите никой над петнайсетгодишна възраст не би намерил за смешни. Филмът разчита на отдавна изтъркани етнически клишета и стереотипи, от които всички сме уморени – руските гости в хотела са олигарси, биячи или суетни държанки, които носят със себе си – разбира се! – куфари с пачки. Арабските жени мълчат и са покрити в черни бурки от главата до петите, а чешкото семейство са простовати и невинни като деца селяни, които смутено стоят в ъгъла, стреснати от разточителството на другите гости. И преди някой да ме обвини в политнекоректност или прекалена чувствителност, бързам да поясня, че проблемът ми с тези клишета не е, че са обидни или назадничави, а че просто не са смешни. Толкова изтъркани, че ако някой ги използва днес, е длъжен ако не чак да ги преобръща, то поне да измисли как леко да ги освежи. Иначе рискува да отегчи зрителите, които могат да видят досущ същите герои в редица второразредни филми и сериали от последните десетилетия. Костюмите, гримът и прическите в „Дворецът“ са гротескни – филмът вероятно е замислен като сатира, но за да е успешна една сатира, тя има нужда от интелигентно написан сценарий, а не от смешни перуки и клоунски грим. Тук по-скоро важи скороговорката: „карикатурата окарикатурява карикатуриста“. Дори присъствието на Фани Ардан не може да спаси този разхвърлян и грозен, на всякакви нива, филм. Наистина е трудно да се повярва, че „Дворецът“ е филм на режисьора на „Бебето на Розмари“, „Китайският квартал“ и „Пианистът“. Но все пак трябва да се има предвид, че Полански вече е на 90 години. Основателно е предположението, че това вероятно ще е последният му филм и е жалко една толкова интересна кариера да приключва по такъв начин.

Догодина „Синелибри“ празнуват юбилей и отсега ми е интересно с какво ще отпразнуват, тъй като вече вдигнаха летвата доста високо.