РАДОСЛАВ СПАСОВ
Приех поканата да напиша този текст по случай годишнина от рождението на Рангел Вълчанов с мисълта да предизвикам някой изследовател да направи задълбочено изследване на явлението „Рангел Вълчанов“ в нашата култура. Необходимо е за идващите след нас, не само заради филмите му, които си имат свой живот, но и за неговото всекидневно битие.
Мисля, че би бил щастлив да го помним не само със създадените филми и написаните книги, но и като личност с достойно поведение през сложно време, пълно с изпитания тъкмо за почтеността.
Рангел години наред живееше, както каза Георги Данаилов, с „парченце бял дроб“, успя да направи последния си филм и неудовлетворен, че не е казал всичко, реши да го напише. Хвърли цялата си енергия и смелост в самовглеждането, в самоанализа, в разкриването пред публиката на своето аз. Това го могат само големите творци, чието време не отминава, а винаги е днес. Рангел имаше особена духовна потребност да говори, да споделя, да измисля, да ражда сцени и ситуации, да сънува кино.
Когато това стана невъзможно, група негови приятели и колеги решихме да направим всичко, за да снима продължение на филма „А сега накъде“ – двадесет години по-късно, със същия актьорски състав и екип. Тогава „Бояна“ се управляваше от борд, начело с Евгени Михайлов, и взехме решение да се включим като копродуцент. Някои от актьорите, вече бизнесмени – Николай Ишков и др., също се включиха. Стефан Китанов, който в първия филм беше стажант, пое да бъде мажоритарен продуцент. НФЦ отпусна съвсем скромна субсидия. За Рангел беше голяма радост, че отново ще прави филм и ще има пълна свобода да се отдаде на волната импровизация, още повече, че няма да има ограничения, както при снимането на лента. Прохождащата дигитализация отприщи неговото въображение и то се „налудува“ с нови хрумки, сцени, монолози.
Актьорите, някога студенти, се бяха разпръснали, включително в чужбина, и се завърнаха специално за филма. Единствено Дарина Павлова не дойде –сигурно си е имала причини. А може да се каже, че „късметът“ ѝ дойде благодарение на „А сега накъде“. Все пак, получихме благоволението ѝ неин двуметров портрет като преуспяла дама да присъства през цялото време на сцената. Обикновено в киното персонажът се стреми да се приближава до образа на прототипа. В този случай прототипът се доближи до персонажа и реализира неговата-своя мечта. Това не е ли пророчество?
На тази дарба на Бачо Рангел ще се спра по-нататък. (Според Кита определението „Бате, Бачо“ е звание, титла.)
Събрахме се почти същия помощен и творчески екип. След премиерата много от актьорите бяха преоткрити отново за киното и за театъра. Самият Рангел, който застана и пред камерата в режисьорската роля, получи енергия за още години творческа работа и живот.
Рангел обичаше неуморно да разказва, да импровизира истории, сякаш е предусещал, че един ден няма да може да говори. Рангел беше омайващ, остроумен, изненадващ, парадоксален разказвач, прекрасен събеседник. Закачи ли се за някоя тема – нощта си е отишла. Особено, ако имаш срещу себе си точния душеприказчик и партньор като Георги Данаилов, с когото заедно пишеха сценарии. От улицата покрай къщата на Жожо в Ковачевица се чува първо гласът на Рангел, който разиграва дадена сцена, след което започва дълъг спор. А когато се чуе класическа музика, това е знак, че са го решили и Жожо вече пише. Раждането на епизоди продължаваше и в кръчмата – плодоносно забавление.
Когато Бачо Рангел остана и без глас, жаждата му да говори, да споделя, се изостри. Това не го срина и си изработи собствен „морз“ с почукване по слушалката на телефона. А когото даваше интервюта, до него винаги беше дъщеря му Ани и „превеждаше“. Колко много сме изгубили, че не е имало някой, който да записва всичко, разказано от него. Защото самото общуване с такава колоритна личност е вече школа за професионално и достойно човешко поведение, за поддържането на творческото любопитство към света. Както казваше Бате Димо Коларов – „Майсторът дава толкоз на калфата, колкото той сам си вземе“.
В последните му години до Бачо Рангел неотклонно бяха две жени. Едната бдеше над него и го бранеше от другата, а тя – другата, „търпеливо“ го изчакваше да си изговори насъбралото се в душата му, за да си го отведе… Но тя не знаеше, че Бачо Рангел беше инат шоп и лесно не се предаваше, забавляваше се с нея, не спираше да я иронизира, дори за последния си филм от рентгеновите си снимки направи изложба в нейна чест, за да се види в какво „произведение на изкуството“ е превърнала белия му дроб. Виталността му беше огромна – да разиграва сцени, да ги сънува и вгражда във филми.
Когато Бачо Рангел е усетил, че си отива, се впусна в луда надпревара със смъртта, за да доразкрие своя образ, за да премине границата, където са богопомазаните, защото беше с класи пред останалите.
В едно интервю ме попитаха дали в „Живи комини“ за прототип на главния герой Владо не съм визирал Рангел. Казах, че може би интуитивно нещо съм взел от него. Но сега, когато осмислям творческите ни срещи, осъзнавам, че съм взел много повече и съм го вградил в персонажа на друг чешит и особняк.
Бате Рангел, Бачо Рашо, Рангел Шопа – така го наричаха хората от киното. Беше много обичан, но също така одумван и в много случаи неразбран. За мен той беше дълбоко емоционална, с нестихващо, вулканично въображение личност, творец с невероятен ищах да „сънува филми“. В него бушуваха впечатления, натрупани още от ранно детство, разхвърляни някъде в „чекмеджетата“ на паметта му. В даден момент те се открехваха и преливаха в образи, сцени и сценарии.
Бачо Рангел беше неуморим и в последните си години, играeше пиеси под собствена режисура, направи документални филми, дори когато изгуби говора си, не спря да работи. Започна да подрежда разхвърляните си спомени, преживявания. Не жалеше себе си, правеше си морално харакири, споделяше болките си, разочарования от близки и приятели, включително и от мен. Но винаги с голяма любов говореше за обикновените хора, за родителите си, съселяните, за корените си. Той беше щастлив, че е жив, че още може да твори, пишейки. Книгите му са пълни с нереализирани истории...
Когато го видях за първи път, беше в кафенето на Киноцентъра. Разказваше нещо, а опашката се заливаше от смях. Беше по тениска, светъл панталон и джапанки и разказваше някаква история за себе си с такава самоирония, че опашката, слушаше и не помръдваше напред. Тогава имах друга представа за режисьора Рангел Вълчанов и малко се разочаровах, защото ми се видя, че е по-обикновен. А и не знаех тогава какво рядко качество е тази „обикновеност“. Режисьорите, които познавах, бяха с по-въздържано поведение и с външна представителност.
Освен всичко друго, Рангел се оказа пророк. Който е гледал „Джеси Джеймс срещу Локум Шекеров“, ще си спомни съзвездието от актьори, режисьори, сценаристи, писатели – над трийсет души в тази прекрасна измишльотина. Пародия, режисирана от Рангел по импровизиран сценарий – американците са разтревожени, че в България са построили Киноцентър и нашите филми застрашват холивудската индустрия. Затова ЦРУ изпраща най-видния си агент да го разруши. Тогава Рангел е бил на четиридесет години и точно след още четиридесет нашият Киноцентър не бе разрушен, а направо присвоен. Когато снимаха „Джеси Джеймс...“ всички бяха обхванати от еуфорията, че и ние си имаме вече наша „фабрика за сънища“ – най-голямата на Балканите. Филмът бе създаден само няколко години след официалното откриване на Киноцентъра. В него освен пророчеството на Рангел Вълчанов, блести и едно от най-ярките му качества – способността да пали, да увлича хората след себе си. И то не кои да е, а едни от най-големите имена на българското кино – Христо Ганев, Валери Петров, Радой Ралин и много други. Тридесет години по-късно Рангел направи още едно пророчество. В „Немирната птица любов“ той изрази общата болка на кинаджиите, които по-късно бяха принудени „доброволно“ да напуснат своя храм – Киноцентъра и носталгията по времето, когато филмите бяха изкуство, а не пазарна стока. Той спонтанно написа: „Кинокерванът, моят Кинокерван, моят Киноцентър ги няма! Изчезнаха. Закриха ги! Изгониха ги! Обраха ги. Спуснаха бариерата...“ Пророчество има и в „А сега накъде“ (1988) – проблемът с младите актьори и тяхното бъдеще в театрите. Рангел и Георги Данаилов пишат сценария, без дори да подозират, че след двадесет години същото поколение ще е отново на кръстопът – „А днес накъде?“ (2007).
Когато Рангел предлага сценария на „Лачените обувки“ за художествен съвет, той е спрян, явно по нареждане отгоре. Общата идеологическа стагнация отначало засегна писателите, но се отрази и на киното. Немалко филми бяха спрени, а успешни автори със сценарии на парливи социални и политически теми бяха в немилост. В тези трудни години една част от големите имена в киното се изолираха, отстоявайки своите творчески и граждански позиции.
Рангел обратно, работеше по-активно, с по-широк спектър от теми и различни по формат и вид филми. Вглеждайки се в тях, откриваме, че той бързо реагира на актуални теми от обществения живот. Понякога изпреварваше събитията. Беше работохолик – вълк единак. Когато нещата се задръстиха съвсем, Рангел отиде да работи в чужбина – три години в студия „Барандов“, където създаде „Лице под маска“ (1970) и „Шанс“ (1972).
В средата на 70-те години примката около киното се разхлаби. „Неудобни“ режисьори получиха възможност отново да работят. Тук не мога да не отбележа, че заслуга за това имат Павел Писарев и някои авторитети от СБФД. Конкретно за „Лачените обувки“ има принос и Иван Попйорданов. Като директор на СИФ в един почивен ден ме извика в дома си и ми предложи (нареди) да снимам филма на Рангел. Тогава довършвах друг филм и се включих след подготвителния период – избор на актьори и места за снимки. Преди снимките Рангел ми прочете мненията на художествения съвет, който е спрял сценария преди четиринайсет години. Мотивите бяха идеологически – че този филм ще представи в „лоша светлина нашата традиционна култура“ и т.н. Не изключвам, че Рангел със своя оригинален сценарий може би е бил нежелан и от някои недотам успешни режисьори. Рангел пишеше картинно, в образи, на места диалогът му е на специфичен диалект и много емоционален. В новия вариант сценарият бе освежен с много нови хрумки. Мисля, че ако беше заснет преди четиринайсет години, филмът нямаше да бъде така артистичен, емоционален и внушителен.
Времето не беше потиснало, а развихрило неговото въображение и шопския му инат и той беше вложил цялата си душа в него. „Лачените обувки“ беше изстрадан филм. Създаде го в период, когато и в личен план имаше емоционален подем и вдъхновение, подкрепен от сродна душа. Не познавам отблизо другите му жени и доколко те са го вдъхновявали, но тази връзка беше много благотворна. Миряна Башева се появяваше инцидентно още в началото на снимките и мълчаливо наблюдаваше. Около Рангел винаги имаше кръгове за приятелски „раздувки“. Така той се зареждаше, те му бяха и вътрешна потребност, имаше нужда от слушатели. В разговорите се раждаха идеи – бисери, които намираха място във филмите му. Мисля, че и нощно време той си „раздуваше“ сам със себе си, а някои сцени ги оставяше в съня си да втасат. По време на „Лачените обувки“ ми се обаждаше още в шест сутринта и разпалено ми разказваше своите хрумки.
„Лачените обувки“ беше сложно постановачен филм, изцяло с непрофесионални актьори – предимно местни хора. Преди снимки Рангел се превъплъщаваше в няколко десетки образа, изиграваше ролята на всеки поотделно, всяка сцена, всяка реплика със съответната емоционалност. Какво ли нямаше в този филм: сватба, погребение, „море в селото“, война, смяна на караула пред Бъкингамския дворец, военен парад на Гергьовден пред „Св. Александър Невски“... Всичко беше в главата му и разказът се водеше от малкия/голям Рангел. Първоначално той имаше идея да вземе професионален актъор за задкадровия текст. Аз бях привърженик на идеята коментарът да се води от самия него, така както е в „Между два бряга“. Авторският коментар даваше допълнителен чар на филма. Той се обърна за приятелска консултация към Георги Дюлгеров и Руси Чанев. Те също бяха на мнение, че Рангел трябва със собствения си глас да коментира филма, но без предварително написан текст, да импровизира, гледайки картината.
Ако Рангел е снимал по „поръчка“, може да се каже, че това е филмът за Индира Ганди. Сценарият беше на Тома Томов, който беше и водач на екипа. Рангел взе Миряна за своя асистентка. Мисля, че нейното присъствие изигра позитивна роля, особено за снимането на допълнителни културни обекти, а и при създаването на втория авторски филм на Рангел. Това, което видяхме, беше толкова красиво, непознато и екзотично, че би било грехота да го подминем. Нов за нас свят, в който имаше мизерия, изключителна древна култура и неповторими одухотворени лица с топли черни очи.
Ще разкажа един случай. Тома Томов координираше мероприятията, които Индира Ганди държеше да заснемем. С Джони Пенков бяхме в една открита кола пред кортежа, заедно с техен оператор. Останалите от екипа бяха в кола на края на колоната. На една огромна поляна, побрала милион народ, Индира Ганди държа разпалена реч. После имаше фолклорни танци и тръгнахме към колите. В този момент ни настигна началникът на кабинета на Индира Ганди и ни върна, защото тя очаквала нейният танц да бъде заснет. Индира ни чакаше, а зад нея – десетки танцьори в цветни костюми. Рангел, въодушевен, започна да ми дава указания: „Славчо, тя ще стои на едно място... Ти започваш от краката и вдигаш нагоре… Показва го. След което се обърна към нея: „А вие...“ Сложи си ръцете на кръста и друсна една ситна шопска ръченица. Само дето не извика „Дръж се, земьо, шоп те гази!“… Индира за миг бе стъписана от танца му. Сви рамене, усмихна се и започна да танцува.
Като режисьор поне за два сценария съм се съветвал с Рангел. За филма „Откраднати очи“ го поканих за една роличка на луд философ, с няколо реплики и един кратък монолог. В деня на снимките той се появи с написан от него три пъти по-дълъг монолог и една дузина шишенца за реквизит. При такава подготовка какво да му кажеш? Оставих го да си го изиграе, както го чувства. После включих толкова, колкото понасяше сцената. Не ми се разсърди.
В една от книгите си Рангел разкрива болката си за продажбата на Киноцентъра: „Пред бариерата моят, лудичкият Стоянчо… чака да дойде чудото, като Мунчо от „Под игото“. Мучи, маха с ръце, вика и се моли да дойде Бойчо Огнянов да ни оттърве от чуждото робство и да ни върне прокудения кинокерван.“ И после: „Има Господ! Ще настъпи светлият ден и пред бариерата все някога ще се иззида стена с имената на прогонените – възторжените строители на бедна, наивна, но мила КИНОБЪЛГАРИЯ! Вярвам в този ден! Иначе ще трябва да приема, че задокеанските мошеници, които подло го откраднаха, ще останат ненаказани!“
(Стр. 148 от предсказанията на Бачо Рангел в книгата „Хем съм сам, хем няма никой“, 2013 г. Това е годината, в която Рангел ни напусна.)
* „Всички ще умрем, а сега наздраве!“ – така Рангел Вълчанов озаглави своята книга, излязла през 2010 г.
