ВЕРА НАЙДЕНОВА

 

Научно за кинофестивалите

Гергана Дончева: Солунският кинофестивал.

История, предизвикателства, метаморфози.

 

Думата фестивал произлиза от древноримското dies fasti – дни за празнуване на военните триумфи. Означава още „дни на нищо неправене“, за разлика от работните дни – dies nefasti.

В национален мащаб „победите“ на киното се честват по-отдавна – Оскарите непример се връчват от 1929 г.; в световен – във Венеция от 1932 г. Днес празниците са много. Дните на годината не ги поемат, та се дублират: по-големи и по-малки, местни и международни, за отделните професии, за различните видове и жанрове. Има и такива с име „работен фестивал”, което не се възприема като оксиморон. Всички, в различен мащаб, изпълняват една и съща роля – овладяват хаоса на киното, изваждат филмите от всекидневното им битие и ги превръщат в културно организирана сила.

Макар че все още не са подредени в строга система, кинофестивалите вече са обект „достоен за научен анализ“. Както ни уверява Гергана Дончева в своята книга, а го и доказва чрез множество цитати, съществува сериозен масив от историко-теоретични знания и върху фестивалното дело като цяло, и върху Солунския кинофестивал в частност. В него се вписва и нейният труд. Той е осъществен в престижния научен жанр монография. Името му идва от древногръцки: „един“ и „пиша“. Опростено казано, един автор избира явление от действителността, превръща го в научен предмет и пише „всичко“ за него. Използвайки критично съществуващата литература за Солунския кинофестивал, Дончева я допълва със свои непосредствени наблюдения и изводи. И изгражда респектираща по обем логическа структура, която покрива същността на събитието и неговите функции, като отчита и развитието им. При характеристиката на същността най-силно впечатление правят метаморфозите му, т.е. преобразуването му от национален в локален, регионален, европейски и глобален. Била съм на този фестивал, когато той се провеждаше като национален и международен едновременно, и забелязах как местните зрители идват на чуждестранните филми, облечени „неглиже“, а на своите – в официални дрехи. При функциите е забележително срастването на филмовото събитие с обществено-политическия живот на страната. (Помня бурните възгласи в кинозалата „за“ и „против“ министъра на културата Мелина Меркури, когато нейната партия ПАСОК падаше от власт.)

Монографичното представяна на фестивала, осъществено от Дончева, е богато и сложно организирано. Условно, неговите елементи могат да бъдат представени и чрез два взаимосвързани кръга: във вътрешния е всичко, отнасящо се до Солунския кинопразник и мястото му в националната култура, във външния – отнасящото се до световната, а най-вече до Балканската култура. Отделено е специално внимание и на гостоприемството му към българското кино и деловите връзки с нашите кинематографисти. Добре знам колко неподредена е информацията за сътрудничеството ни с фестивалите и считам направеното от Дончева в това отношение за много полезно. Но специално ще подчертая приноса на нейния труд към науката Балканистика. Както вече се разбира, процесът на глобализацията, който днес изживяваме, се извършва  едновременно с локализацията. Роди се нов термин – глокализация, т.е. глобализация и локализация едновременно. В нашия Балкански регион има много предпоставки за този процес, а в него значението на науката е неоспоримо.

Трудът „Солунският кинофестивал“ може да е полезен и в друго отношение: да помогне за теоретизирането на кинокритиката, отразяваща фестивалите. А напоследък тя все по-осезаемо се разгражда в повърхностна журналистическа информация.

 

Публицистика на тема кино

Любомир Халачев: „Шапката на Ниночка“

(или Културата като мощен финансов инструмент)

 

Познавам добре професионалната активност на Любомир Халачев: оператор, режисьор-документалист, сценарист, продуцент, преподавател (професор, доктор), обществен деятел. И въпреки това ахнах при вида на списъка на публикациите му (в Уикипедия): книги за киното и телевизията, теоретично-практически ръководства по преподаваните предмети, сборници с разкази, роман… При такава многотия зрителят (и читателят) има свободата да избира, да харесва нещо повече, а друго по-малко; или изобщо да не харесва. Аз съм запомнила най-трайно документалните му филми по сценарии на Влади Киров „Копнеж по нови неща“, „Как Европа влезе в България“, „Френската жена на българския подофицер“, „Биография на една снимка“. Навярно защото в тях има литературен финес, към който и самият Халачев е предразположен. Убедена съм, че ако повестта „Любов по време на Студената война“ адекватно се екранизира, филмът би съперничил със сходния по заглавие, създаден от Павел Павликовски. От ловните разкази – заради високо култивираната наблюдателност върху природния свят и добре изградената миниатюрна форма – съм отличила няколко, но най-вече „Спомен за лисицата“. С особен респект се отнасям към „Сънувам кино“. Преди всичко за това, че авторът не дава вид като много свои връстници, учили в Москва, че такъв период в живота им просто не е имало. Той е критичен към видяното в Съветския съюз (в критицизма му има елементи и от днес наученото и разбраното), но едновременно с това усеща и добре представя силата на руската култура, а и специфичната трагика на голямата страна. Тази книга прави впечатление и със сложната си, може да се каже, постмодерна многожанровост. Тя е романизирана биография, мемоаристика, изкуствоведски урок по операторство, история и политика едновременно.

Сега пред нас е нова авторска изява: „Шапката на Ниночка“ (или Културата като мощен финансов инструмент). В някакъв смисъл тя е продукт, резултат, еманация на всичко, направено от Халачев. Обединява текстове, които вече са се появявали във всекидневната преса или в специализираните издания за култура и кино. Заедно те оформят панорама на най-актуалните теми в българското и световното кино (с доминанта върху продуцентството, както личи от заглавието), на българската и световната култура, на образованието. Тезите са формулирани и осветлени в широк културологичен и обществено-политически контекст, с богата осведоменост за динамиката в новостите и проблемите.

Събраните текстове са наречени статии и есета. При по-внимателно вглеждане сигурно ще открием разликите между двата жанра – първият с по-хладно-аналитичен код, вторият с повече личен патос и с по-експресивна образност. Но тук за краткост ще ги обединим с названието публицистика. Това е литературно-журналистическият жанр, отличаващ се с голяма личностна и гражданска ангажираност. Изводите на автора не се предлагат като истина от последна инстанция. Във въвеждащия текст има фраза с програмно за книгата

значение: „Не харесвам ситуацията, в която живеем, но се опитвам да видя зад разбираемия гняв на традиционния интелектуалец логиката на събитията.“ (Тук се сещам за индийската поговорка: „Не плачи и не ругай, а се помъчи да разбереш“).

Авторът умело използва характерния за публицистичния жанр стилистичен арсенал: предизвиква мисълта и чувствата на читателя, постъпва ту като критик, ту като историк или преподавател, като културолог. Води диалог с потенциалния опонент, приканва го към дискусия. Лично аз бих поспорила с представите му за бъдещето на големия екран или с убедеността му в преимуществата на американските сценарни матрици (тук не е отчетен фактът, че двама от най-големите режисьори на нашето време, Майк Лий и Уон Каруай, работят без предварително написан сценарий.) и т.н.

По-горе подсказах, че би било добре повестта „Любов по време на Студената война“ да се екранизира. Но щом Халачев, с неговата, бих я нарекла неистова активност, не се е решил на това, значи и той понякога си поставя граници. Така че е трудно да се предвиди какъв ще е следващият му авторски жест. Сигурно е обаче, че публицистичната „Шапката на Ниночка“ би могла да обогати кинодокументалистиката му. Разбира се, ако той продължава да сънува и кино, а не само литература…