КАТЕРИНА ЛАМБРИНОВА

РАЗГОВАРЯ С АКТРИСАТА МАРТИНА АПОСТОЛОВА

 

Мартина Апостолова е една от най-смелите, интересни, умни и талантливи млади български актриси. Тя вярва, че в актьорската професия е нужна искреност, отдаденост, готовност за себепознание и го доказва с работата си в киното и в театъра. 

 

 СНИМКА: Ⓒ ЯНИЦА АТАНАСОВА  

Кога реши да станеш актриса? Какъв беше първоначалният импулс?

Не помня да е имало конкретен момент, в който да си кажа „това ще е“ или да взема решението, че оттук нататък тръгвам по този път. От малка се занимавам с изкуство – музика. Израснала съм в семейство, в което изкуството винаги е било издигано на пиедестал. Просто в един момент така се стекоха обстоятелствата, че реших да кандидатствам – без особено умуване, без подготовки по школи. И когато се качих на сцената за изпита – ето тогава изпитах странното чувство и усещането за категоричност на желанието ми да се занимавам с това. Защото, дори когато излизах като музикант на сцена, не бях усещала тази магия. И си казах „това е моето, действаме!“.

Какво те провокира и мотивира – добрият текст, талантливият режисьор, симбиозата с колегите ти на снимачната площадка/сцената?

Нещата са комплексни за мен. Но рядко се случва да имаш всичко гореизброено наведнъж. На първо място бих поставила колегите, партньорството. За мен това е най-ценното, както на сцена, така и на снимачната площадка. Случвало ми се е всичко – и да работя с талантливи (меко казано) режисьори, и да работя по добри текстове, но не мога да си представя добър краен резултат без партньори. С добри и слушащи очи насреща можеш да превърнеш и най-сбъркания текст в нещо интересно, можеш да убедиш и най-грешно мислещия режисьор в своята истина. Мотивира ме всеобщият ентусиазъм, хъсът да сътвориш нещо и вярата в тази мисия, вярата в екипа. Ако пренебрегнеш някоя брънка, машината просто не се задвижва.

 СНИМКА: Ⓒ ЯНИЦА АТАНАСОВА 

Необходимо ли е да усещаш личен мотив, лична причина, за да се захванеш с даден проект?

Не винаги. Мотивът и причината могат да се появят впоследствие, да се зародят в процеса. Но никога не бива да потегляме с безразличие. Безразличието не съдържа никаква страст у себе си. Допускам омраза, неприязън към даден текст, дадена тема, но не и безразличие. Имала съм късмета 90% от нещата, по които съм работила, да ме касаят лично, да са ми близки като тематика. Но не това ме води.

Какво прави един герой интересен за теб? Каква литература, пиеси или сценарии харесваш?

Обичам дългите арки между емоциите, които движат даден герой. Доближаването до „живия живот“. Неочакваните обрати в диалозите. Емпатията. Дилемата. Харесвам текстове, които мълчат. В които има тишина и тези паузи са пълни със смисъл. Когато даден текст те кара да мислиш, да действаш, да предусещаш събития в битуването ти, в живеенето ти на сцената – тогава той е интересен, провокиращ и неминуемо ще доведе до интересни решения в играта.

Кога чувстваш най-голяма свобода в работата си?

Когато ми се доверят. Партньорите и режисьорът. Това отваря всички врати в мен. Ако усетя, че някой ми вярва, че ме уважава като артист, тогава ставам неудържима и всеотдайна. Доверието е нещо всемогъщо. То съдържа в себе си обич, емпатия, доблест. Все неща, на които не можеш да отвърнеш с нещо различно. А това доверие касае много средства – да предлагаш, да мислиш по текста/героя си, да опитваш, да грешиш, и отново да опитваш. Целият смисъл на нашата работа. Тогава идва и единомислието и се отваря поле за разговори, спорове, дебати. Така се раздвижва въображението, а без него изкуството е за никъде.

Какво е необходимо, за да създадеш нещо наистина дълбоко, оригинално, честно и смело в киното и в театъра?

Искреност, честност, смелост да навлезеш в дълбините на болките, страданията, радостите си. Да си готов да се разголиш, да споделиш. Също отдаденост. И готовност абсолютно да се провалиш. Разсъждавайки сега, стигам до извода, че може би най-важно е, докато създаваш нещо, да не мислиш за крайния резултат и да нямаш очаквания от него. Всеки път, когато съм била в процес, който повече се интересува от реакциите, наградите, резултата, фурора… той никога не е имал сполука. В киното и в театъра – без лъжа и измама. Пълна откровеност. Те сами по себе си (киното и театъра) са най-големите илюзии. Няма нужда да им придаваме допълнителна измамност.

  φ1.618 (2022, РЕЖИСЬОР ТЕО УШЕВ) 

Големите ти роли в киното до този момент са в два дебютни пълнометражни игрални филма на много талантливи автори: в „Ирина“ на Надежда Косева (който ви донесе много фестивални награди за водеща женска роля) и във „φ1.618“ на Тео Ушев, чиито световна и национална премиери предстоят съвсем скоро. И в двата филма опитваш нещо радикално смело и различно в актьорски план. Разкажи ни какви подходи търсихте при изграждането на ролите съвместно с режисьорите?

„Ирина“ вече ми се струва така далече във времето. Но там имах изцяло подкрепата и опората на Надя. Тя тихо и неусетно ме водеше напред. Като вътрешна сила, която ме направляваше по пътя. Може би тя е имала подход, който аз не съм забелязала. Тук отново стигаме до доверието. Аз лично исках и се стараех да съм вярна на емоциите на тази жена (Ирина). Да не я подведа, да не я „пренатегна“. Но корективът там за мен беше режисьорът. За да успеят тези усилия обаче, срещу теб трябва да имаш партньор, който работи за същото. А аз имах не един, а няколко такива. Чисто психо -физически не веднъж съм разказвала как съм се подготвяла и времето, което е отнело. Всичко това в комбинация даде добър резултат, в крайна сметка. За Гаргара (Фи 1.618) беше много различно. Това все пак е по-скоро неземно същество, отколкото човек. Тя е извън пределите на времето и съществува във всяко измерение. Там трудното беше да не избягам от човешкия образ, но да има нещо приказно, нещо невъзможно и нереално. Имах натрупани предложения и представи в главата си. И лека-полека в процеса започнах да ги затвърдявам или отричам, виждайки как Тео ги възприема и изобщо как усещам дадено решение в определен дубъл. Той беше много точен в коментарите и задачите си, водеше ни ясно, кратко и ни даваше поле да променяме или затвърждаваме. Трудно е да разбереш въображението на толкова голям творец, визионер. Но ако не „отлепи“ сцената, хващах нещо друго от средствата, които бях отделила във въображението си. За мен основно беше това, че мисълта на Гаргара влияе на околните на подсъзнателно ниво. И тая метафизика ме занимаваше през цялото време. Да излезе. А дали излиза, ще разберем заедно на 8-ми октомври, защото аз самата все още нищо не съм гледала.

 

 СНИМКА: Ⓒ ЯНИЦА АТАНАСОВА  

Кои са по-важните за теб роли в театрални спектакли, които са те накарали да потърсиш по-дълбоко в себе си и да обогатиш собствените си актьорски умения? 

Има няколко роли в театъра, които са ми повлияли доста. Едната беше в представление на покойния ни професор Васил Димитров. По текст на Харолд Пинтер. Там изградих умението за точно тези шумни паузи, за които стана дума. Професорът ми помогна да ги чувам, да ги разбера и да ги пълня със съдържание. Друга роля е тази на Пинокио. Там намерих съвсем други средства и най-вече умението да задържиш публиката. Защото знаем, че детската публика е най-искрена и най-сурова в реакциите си. Представленията пък на Възкресия Вихърова са развили свободата в тялото ми, израза на жеста ми. Там открих съвсем други начини, те ме тласнаха към съвременния танц, към алтернативните театрални форми. Но май говоря за учители и режисьори, които съм срещнала по пътя си. Ето как добрият режисьор неусетно ти предава и специфични умения, докато те изцежда да напълниш един образ със съдържание. Ако трябва да бъда честна, всяка роля, която ми се е случило да изградя, ме е научила на нещо за мен самата. Вярвам, че трябва да си намираш нещо „вкусно“ във всеки герой. Иначе защо да продължаваме да работим тази професия?

Как стоят нещата в независимия театър в момента? От него струи страхотна енергия. Успява ли работата на българските артисти в този сектор да получи видимост извън границите на България?

В независимия театър винаги е имало необикновен заряд, огромна сила. Истинско щастие е да виждам как се развива този сектор в последните десет години. Адмирирам всички колеги, които положиха неимоверни усилия, за да ни се случат нещата. Все по-често независими представления излизат извън границите на България и биват оценени високо, наградени, коментирани. Все по-сверени са часовниците ни с тези на колегите от страните, в които независимият, свободният театър е нещо напълно нормално, гледаемо, популярно, предпочитано дори. За първа година в програмата на One Dance Week в Пловдив имаше ДВЕ български представления. А знаете, че на този форум се показва най-новото и най-доброто от световния съвременен танц. Мисля, че се развиваме много добре като сектор. Въпреки безумиците в администрациите, които ни карат да сме повече зависими, отколкото независими. Въпреки липсата на физически пространства, в които да експериментираме и развиваме идеите си. Все повече форуми и дискусии се провеждат тук. Вървим в правилната посока. 

От каква подкрепа се нуждае този сектор?

Няма достатъчно пространства, чисто физически. Откакто се откри РЦСИ Топлоцентрала, финансиращите институции сметнаха, че тя (Топлоцентралата) ще побере всички проекти и всички независими артисти, но сгрешиха. Липсва ни НДК, липсва ни Червената Къща. Липсват ни сгради, които никога не сме имали. Време е да се научим да окупираме сгради, неведомствени, които да облагородяваме, да превръщаме в свои и да приканваме общини и институции да ги припознават и да започнат да помагат за поддържането им. Разбира се, че един съвременен артист би казал „Всяко пространство около теб е пространство за съвременно изкуство“. Да, но не точно. Не става въпрос само за пърформанси. Става въпрос и за пространства за лабораторна, експериментална работа. В много държави има практика общинските/държавни театри, да предоставят сцената си на независими проекти – за репетиции. Дори и за изиграване на вече готови спектакли. Защото получават допълнителни субсидии за това. Тук още не сме дорасли за тази практика. Публика има и се убедих в това по стремглавото изчерпване на билетите за последното ни представление – „Пастет“. За петте до този момент изигравания, билетите свършваха поне четири дни предварително – нещо, за което в независимия сектор само преди няколко години можехме да мечтаем. Това означава, че интересът към алтернативните форми нараства и се задържа висок. Предава се. 

 СНИМКА: Ⓒ ЯНИЦА АТАНАСОВА 

От няколко години преподаваш активно актьорско майсторство и в НБУ, и в Киноклас. Била си acting coach във филмови проекти. Какво според теб освен необходимият талант е нужно, за да се изгради добрият актьор?

Готовност за себепознание. Приемане на клишето, че „човешко е да се греши“. Работоспособност. Отворено съзнание. И труд. Всичко това всъщност е много труд. Талантът е много малък, нищожен процент от това, което се изисква, за да се изгради добрият актьор. И трудното настъпва след завършването. Също е нужна самодисциплина по отношение на това да не допускаш да ти става скучно. Много актьори сме мързеливи. Опитваме веднъж и ако се получи, си мислим, че сме готови. Но с повторението и преумората излизат най-интересните и неочаквани неща. Също така желание да гребеш с пълни шепи от хората, които са там, за да ти дадат. Много, много неща. Това е дълга тема, мога да говоря безкрайно само по нея.

Кои качества ти служат най-добре и кои са слабостите, които се опитваш да преодолееш? Случвало ли ти се е да ти липсва увереност? Как се справяш с колебанията, несигурността и страховете?

Дисциплина, организираност, отговорност – всички те са усвоени от спорта (убедена съм), а и никога няма да разбера дали съм ги имала по рождение. Но това със сигурност ме отличава. Има една слабост, която ми пречи – не мога да казвам категорично „НЕ“. Колебания, несигурност – винаги витаят в мен, но мисля, че без тях не бих била артиста, който съм днес. През колебанията се изграждам. Поставяйки всичко, на първо място себе си, под съмнение, се предизвиквам все повече. Увереност ми липсва, винаги ми е липсвала. Независимо от признанията, наградите, думите на компетентните хора. Често пъти Цветана Манева ми казва „Хайде повярвай си малко, хайде потупай се по рамото, не разбра ли, че го можеш?“. В такива моменти за миг вдигам, вирвам глава, но скоро след това идва моментът, в който я навеждам и се заравям отново в дилеми, съмнения. Мисля, че така работи моята творческа енергия.

Какво беше най-ценното за теб от участието във форума Berlinale Shooting Stars?

Запознанствата. Контактите. Светът, в който попаднах. Преживяването да си оценен. Разговорите, които имах. Срещите, които ни се случиха. Всичко, в тези няколко дни, беше ценно само по себе си. И урокът, че не е добра идея да НЕ харесваш червените килими и да НЕ се вълнуваш от тях. И усещането, че вървиш по правилния път.

За първи път участваш в сериал за българския телевизионен ефир. Какво научи от работата в такъв тип продукция?

Научих се да мисля по-бързо, отколкото всеки друг път. Да се свръхконцентрирам, защото не знам дали ще има следващ дубъл, а ако искам да предложа качество, трябва да мога да го дам веднага. Да избирам правилния вариант на момента. Да съм по-издръжлива от всякога. Адаптивна. И много бързо мислеща. Общо взето, научих се на работа на високи обороти. Това ще е опит, който ще ми върши огромна работа оттук нататък. Безценен е. Не бих повторила. Не бих работила в друга толкова дълга българска телевизионна поредица.

Какво ти предстои? И какво ново ти се иска да опиташ в работата си?

Предстои ми първо премиерата на „Ф1.618“, сериалът започна да се излъчва, така че ми предстои да го изгледам и да си взема бележки от свършената работа. Предстоят ми театрални представления – сезонът тепърва започва и нямам търпение да се върнем на сцена с „Пастет“, „FreeFall“, „Нощта на покера“, „На нея с обич…Емил Димитров“. Започвам репетиции съвсем скоро по нов проект. Чакам с нетърпение новия филм на Надя Косева – „Клопка“, в който работихме заедно, този път зад камерата. Започва академичната година в университета, предстои ми среща с новите първокурсници. Започва КИНОКЛАС. И надявам се скоро да предстоят новини зад граница, но за това все още не мога да кажа нищо.