АНАСТАС ПУНЕВ
След отличения за най-добър късометражен филм, през октомври може да се гледа друг лауреат на Националния фестивал на българското кино „Васил Гендов“, този път по време на винаги интересния фестивал Cinelibri, „Нашето тихо местенце“ на Елица Георгиева. Той заслужи наградата за най-добър документален филм, както и още отличия на София филм фест и Родопи филмов фестивал, макар че, по ирония на съдбата, документалността му е твърде условна.
НАШЕТО ТИХО МЕСТЕНЦЕ (2021, РЕЖИСЬОР ЕЛИЦА ГЕОРГИЕВА)
Филмът проследява историята на Альона, която заминава от Беларус за Франция в опит да напише книга за баща си, който изчезва безследно преди години. Личната, дори интимна, история обаче е само един от многото пластове в този колебаещ се, но безспорно смел филм. Животът на Альона е представен през субективната гледна точка на самата Елица Георгиева, която е също източноевропейски гост на Франция и тази оптика налага наратива за чуждото пространство като възможност за ново начало. По любопитен начин се обръщат клишетата за живота в чужбина, като в някакъв смисъл маргиналността е издигната в ценност. Именно чуждият език е тихото и общо местенце от заглавието на филма, като то дава на Альона възможността да мисли и чувства свободно историята на баща си, особено когато я споделя на друг човек.
„Нашето тихо местенце“ се занимава с въпроса за автентичността на „реалното“ и не дава категорични отговори, а оставя съмнения в собствената си манипулативност. Цитати от книгата на Альона се пресичат с автентични и експериментални кадри и разговори между нея и Елица Георгиева, които са колкото естествени, толкова ясно ориентирани около идеята за спасението чрез разказване на истории. Често това се случва през субтитри, които съдържат думите на Елица към Альона, сякаш като потвърждение, че вътрешните диалози се оказват по-вълнуващи от реалните. Понякога се пренасяме в Минск или на други места, свързани с бащата на Альона, без да става ясно дали не са се превърнали в метафорични полета от бъдещата ѝ книга.
НАШЕТО ТИХО МЕСТЕНЦЕ (2021, РЕЖИСЬОР ЕЛИЦА ГЕОРГИЕВА)
„Нашето тихо местенце“ се опитва да докосне липсата и това сложно начинание е подкрепено с много специфични визуални кодове – на моменти има нещо призрачно в тишината, докато в други моменти действителността изглежда като сън или спомен от съвсем различни времена. Така през наблюдението на очевидното Елица Георгиева успява да надникне в един далеч по-богат вътрешен свят. Този свят не е задължително по-добър, но той позволява както дистанция, така и повече въображение от съществуващия. Въпреки че няма нищо уютно в това да не знаеш напълно къде се намираш, „Нашето тихо местенце“ показва как тази половинчатост може да играе ролята на спасение, когато не искаш или не можеш да си другаде – там, където спомените задължават.
Друг фестивал, който продължава и през октомври, е „Съдби на жени“ във Френския институт. Организаторите са избрали да завършат събитието по най-красивия начин с класическия „Диаболичните“ на Анри-Жорж Клузо. По-известен като „най-добрия филм, който Хичкок не режисира“ (според слуховете британецът е бил изпреварен със запазването на правата върху историята за няколко часа), „Диаболичните“ съдържа в чист вид идеята на самия Хичкок за разликата между съспенс и изненада. Докато при изненадата се случва нещо внезапно, което никой не очаква, при съспенса всички гледат с нарастващо безпокойство как внезапното ще се случи, но са безсилни да го предотвратят.
ДИАБОЛИЧНИТЕ (1955, РЕЖИСЬОР АНРИ-ЖОРЖ КЛУЗО)
Едновременно трилър, криминална история и романтична драма, „Диаболичните“ е сред онези редки бисери, при които лирическите нотки пасват перфектно на съсипващата бруталност. В историята на съпрузите Деласал (Пол Мьорис и Вера Клузо) и любовницата на Деласал (Симон Синьоре) няма нищо красиво – той е отвратителен садист, докато един ден двете жени не заформят план за убийството му. Няма и нищо вълнуващо нито в реалността на училището в парижкото предградие, където те работят, нито в хладнокръвното намерение за убийство. Въпреки това филмът оставя осезаеми белези, защото показва цялата изтънченост и същевременно неизличимост на злото. Първата му половина приема ролята на лъжовен наратив, докато не се оказва, че центърът на тежестта на филма е съвсем другаде и най-вече в нескончаемостта на насилието, което няма да приключи с финалните надписи.
Дори и днес „Диаболичните“ впечатлява с финалния си обрат, вдъхновил режисьори като М. Найт Шаямалан, но това впечатление нямаше да е възможно без изграждането на цялостната атмосфера на филма. Популярен факт е, че Клузо е прекарал военните години в изследване на болестта и страданието на пациенти в санаториум и познанията му са придобили плътност в трите централни образа във филма. И тримата са раздирани от страдание, което не може да намери упование в някаква морална постъпка, нито пък режисьорът се опитва да им придаде каквато и да било симпатия. Напротив – коравосърдечният Деласал прехвърля гнева си на любовницата, а тя от своя страна го предава на съучастничката си и в този цикъл има нещо, надхвърлящо подредената история на филма. Всъщност ако има нещо, което отеква след него категорично, това е, че така и не става ясно кои са дяволите, но изглежда, че те се намират някъде много надълбоко.
За толкова мрачен филм е забележително, че Клузо не се е изкушил да прибегне до нито секунда музика или други подобни трикове, а вместо това е запечатал силни образи като мръсния басейн в началото на филма. Но не само заради това „Диаболичните“ е онова, което сега наричаме „класика“ – филм с неостаряващи теми, който е изпреварил времето си, но същевременно черпи от него песимизъм с пълни шепи.
„Нашето тихо местенце“ може да бъде гледан на Cinelibri.
„Диаболичните“ може да бъде гледан на 8 октомври във Френския институт.
