ФЕСТИВАЛ НА СПОДЕЛЯНЕТО

  БОРЯНА МАТЕЕВА

 

Две мили животинки – заек и лисица – се носят на сал в нощното море (във Варна сме все пак). Пред тях – три хлебчета и горяща свещ. Всеки взема по хлебче, но идва вятър и светлината угасва. В тъмното очакваме суматоха и да се сборят за третото. Но не! На финала ги виждаме всеки с по половинка, щастливи и доволни.

Това е „шапката“ на XVIII фестивал на анимационния филм във Варна 2022 (нарисувана, както и афиша, от талантливата Калина Вутова). Този непретенциозен минифилм зададе и духа на фестивала – да споделяме, да не се бием в мрака кой да отмъкне наградата. Важното е да общуваме. А най-важното е, че пак сме заедно. И тази година Анри Кулев с неговия малък екип се пребориха – фестивалът се състоя, въпреки инфарктните ситуации до последния момент. Обичайни финансови препятствия, подсилени на квадрат от политическите турболенции. Само те си знаят какво им е било и как са се справили. Но нали го има „морето, най-голямото събитие“, както е казал Поета. Има ги и неговите „трудови хора“ – правенето на анимация е тежък, вярно творчески, труд - нека не се заблуждаваме от хубавите мърдащи картинки. И гледането си е труд, но то поне се усеща като неустоима наслада...

И така, за селекция са били представени към 2 230 филма. Избраните са разпределени в познатите ни пет категории. Но профилът на този фестивал, да припомним, е ориентацията към младите. За тях имаше: три уъркшопа за децата от Варна; две конкурсни програми „Анимация за деца“; две конкурсни програми „Студентска анимация“; четири мастъркласа на членовете на журито; специална програма „30 години Нов български университет“, студентска изложба „Анимационни рисунки“, вече и с международно участие. Трябва да споменем и чудесното продължение на фестивала под формата на Международен уъркшоп в село Варвара, където „керванът на анимацията“ се изнася непосредствено след прожекциите. Тази година студентите там бяха рекорден брой. А гост-ментор бе световноизвестният португалски режисьор Аби Фейжó, който буквално ги е запленил.

Същият борбен екип организира в Бургас I международен фестивал на анимационния филм за деца с две международни програми, ретроспектива на класически български детски филми и програма съвременно българско детско кино. С голям успех, при пълна зала, е прожектиран и пълнометражният „Пук“ на Анри Кулев.

Когато накуп те връхлетят стотина филма на различни автори, всеки със свой специфичен стил, от различни школи и континенти, направени с най-разнообразна техника, се опитваш да откриеш общи тематични посоки, както и обединяващи стилистични линии. Малко елементарно и схематично е, но първата тенденция, която се открои, поне за мен, беше потапяне в един ПОСТАПОКАЛИПТИЧЕН СВЯТ, 

  БОБ СПИТ. НИЕ НЕ ХАРЕСВАМЕ ХОРА (БРАЗИЛИЯ, РЕЖИСЬОР СЕСАР КАБРАЛ)  

в който се проектират днешните световни тревоги, масови страхове и латентен разрушителен гняв. Пустинни пейзажи, отломки от големи индустриални конструкции, руини, разруха, запустение – подобен декор, разработен в различен артистичен ключ, се видя в доста филми, но може би най-мащабно се открои в „Боб Спит: Ние не харесваме хора“ (Специален диплом за най-добър пълнометражен филм). Това е колкото забавна, толкова и впечатляваща куклена анимация от Бразилия на режисьора Сесар Кабрал. При цялата си забавност обаче, това всъщност е доста сложен филм. Изграден на множество нива, той увлича сюжетно, но много от пластовете му могат да останат непонятни поради неизбежните културни различия. Например „ние не харесваме хора“ трябва да се разбира като „не са ни вкусни хората“ - заиграване с културния „канибализъм“ в бразилската история, който пък е иронична препратка към някогашния канибализъм, практикуван ритуално от дивите племена из Амазония. Филмът всъщност е документално-анимационен хибрид, доколкото се базира на истински персонажи от живота – известният автор на комикси Анжели и неговите суперпопулярни герои. Режисьорът обяснява, че Анжели е ориентир за цяло поколение в Бразилия, „захранвало се“ с комиксите и независимия рок. Пънкарят Боб Спит е алтер егото на Анжели, който пък виждаме да изпада в творческа криза. Персонажите въстават срещу своя Автор и той решава да ги убие, но това не е лесна работа. През цялото време тече бесен екшън в постапокалиптична среда с елементи на абсурд и черна комедия. Боб Спит (прокатно английско име, но преводът от оригинала е Боб Плюнката) е застарял пънкар, чаровен и парцалив, със секси глас, с коса на гребен и халка на големия си нос и черни очила. Неговият „баща“ или куклата, моделирана изключително сполучливо по чертите на реалния Анжели, изобщо не щади създанията си, както и те се гаврят на воля с него. Конфликтите са много – между герои и създател, между рока и поп-музиката (на прицел е Елтън Джон посредством десетки агресивни елтънджончета), между изкуството и реалните проблеми от живота, между славно минало и опустошено бъдеще. Посланието е „Пънкът не е мъртъв!“ – разбирай бунтът срещу лъскавото статукво е жив и продължава... Автентична и на моменти брутална авторска анимация, с много валенции към всякаква публика, радикална, но и увличащо-забавна.

  МЕЧТАТЕЛ (БЪЛГАРИЯ, РЕЖИСЬОР ВЛАДИМИР ТОДОРОВ)  

В темата напълно се вписва и българският „Мечтател“ на Владимир Тодоров. Там постапокалиптичното усещане е въплътено в кошмар, който завършва щастливо със събуждане. Техниката 3D адекватно пресъздава   мрачните визии, но посланието остава някак инфантилно. Момчето и момичето оцеляват в пустинен свят от руини, а накрая всичко отново става зелено и нормално заради любовта. Тя единствено може да предотврати катастрофите... Отломки от постапокалиптична реалност виждаме и в още доста филми, главно студентски. Така в рисувания „Озарен“ от Хърватия, с реж. Морана Мария Вучич, един антропоморфен робот-лампа се подвизава трудно в свят от електронни същества и попаднал в лапите на тайна организация, губи крушката и светлината си. „Блести върху нас“ от Тайван, реж. Шан-Ян Джианг е решен в 3D стилистика, която напълно импонира на темата му. Там пък роботите са жертвоготовни – един самоотвержен метален Данко отдава сърцето си (батерията, зареждаща го с енергия), за да спаси от изгасване морски фар, осветяващ и сгряващ пуст остров. Явно младежкото въображение е изкушено от фантастиката и футуристичните визии, а това идеално комуникира със законите на  анимацията, където няма предел за фантазията... В турския „Сам“ на реж. Бора Дживелек, също студентски, отново робот, този път фотограф, е загрижен за тежките екологични проблеми и ни прави свидетели на разрухата в един опустошен свят. Генерираните 3D образи са решени в мрачната гама... В рисувания, минималистичен, изчистен като графика полски филм „Невъзможни фигури и други истории I“ на реж. Марта Пайек виждаме различна версия на постапокалиптичен пейзаж – там човешкото съществуване е крехко и мимолетно, изгубено в безкрайни руини.

 

БЕЛЕЗИТЕ ОТ МИНАЛО, ОПАЗВАНЕТО НА ПАМЕТТА, ПОЛИТИЧЕСКОТО АНГАЖИРАНЕ

обаче се наложиха като най-важната тема на този фестивал. Изглежда е дошло времето за задълбочено потапяне в травматични събития от близкото минало, които се интерпретират художествено в различен стил и мащаб, но с общата нагласа да произведат памет и да бият тревога, че тоталитарните режими и последствията им не бива никога повече да се повтарят. В този контекст се открои филмът „Звяр“ на чилиеца Уго Коварубиас, който бе отличен с „Гран при“ на Варна’2022. Да добавим, че филмът е и с номинация за Оскар. Това е смущаваща куклена история, която доста шокира публика и критика, но журито въпреки това ѝ отреди най-голямата награда. Темата е мрачна и отблъскваща, а куклите носят условност, която прави поносима крайната жестокост на случките. Филмът е по истински случай, визира истинско време и истински хора – става дума за началото на 70^-те години и военната диктатура на Аугусто Пиночет в Чили. Главната героиня е моделирана по Ингрид Олдерьок, жена-садист, работила за тайните служби и заедно с кучето си, участвала в мъчения на затворници, противници на режима. Историята във филма се базира на факти и документални разкрития, разтърсили обществото. С изразителни детайли режисурата показва безрадостното ѝ ежедневие, убийствената рутина на живота ѝ, кошмарите ѝ, абсолютната ѝ безчувственост. Това напомня за „баналността на злото“ на Хана Аренд. Виждаме и редица сюрреалистични елементи, като грамаден куршум, който влиза в къщата и ни подготвя за възмездието. На моменти историята зазвучава като филм на ужасите. Порцелановата безизразност на куклата-чудовище е в остър контраст с фактурата на кучето ѝ, изградено от мека филцова материя. Неусетно ни се внушава, че човекът, при дадени обстоятелства, може да бъде далеч по-голям звяр от животните. Това съвсем не е лесен за гледане филм и той задължително трябва да се постави в исторически контекст. Силно провокативен, екстремен, той кара публиката да се чувства некомфортно, но пък точно постига целта си да алармира за Злото, което може да се появи навсякъде и има личностни, политически и  идеологически измерения. „Звяр“ ни казва, че трябва да знаем миналото си, за да разбираме настоящето и да пазим бъдещето си от извращения и жестокости.

   

  ПИСМО ДО ЕДНО ПРАСЕ (ИЗРАЕЛ, РЕЖИСЬОР ТАЛ КАНТОР)            

Оригинална разработка на „животинската тема“, откриваме и във филма „Писмо до едно прасе“ на режисьорката Тал Кантор. Той започва като травматичен спомен на мъж, оцелял от Холокоста, разказващ на ученици как се е спасил по чудо от хитлеристи в една ферма за прасета. Отначало младежите не схващат ужаса, но постепенно изповедта ги заинтригува и завладява. Филмът поразява с майсторското съчетание на документална фактура, рисувана анимация, живопис под камера и ротоскопски похвати, внушаващи идеята, че понякога човеците са повече животни и обратното. Органичното смесване на различните техники е осъществено с лекота и експресивност, на места действието дори става забавно. Трагичната тема за масовите изтребления е погледната мащабно и от необичаен ъгъл.

Интересна интерпретация на друга трагична история от близкото минало дойде от естонския филм „Докато се срещнем отново“ на Юло Пиков. Тук особено въздействаща е фактурата и техниката – раздвижени със стоп-моушън предмети, намерени и събрани на малкия остров Рухну. През 1944 г., спасявайки се от войната, цялото население на острова изоставя домовете си и бяга другаде. Авторът ни предлага на пръв поглед идиличен туристически тур из тези запустели места, като „туристите“ са представени от различни видове и размери пера, а превозните средства са направени от парчета дърво, пирони, ръждясали пили, копчета, телчета, връвчици. Изобретателност, артистизъм, находчивост, експресия, всичко има в този филм, вдъхновен също от реални факти. Изненадата идва от мекотата на изображението – обикновено сме свикнали филмите от Естонската школа да носят абсурд, агресивна енергия, да се заиграват с черния хумор. А тук имаме раздвижени пера. Можем само да гадаем символ на какво са – на божественото или пък на мъртви птици...

С вдъхновение от минали актове на политическо насилие е и полският „Крепост“ на реж. Славек Залевски. Това е история, разказана експресивно и страстно от първо лице, звучаща като изповед. Действието се развива някъде в Източна Европа, по време на комунистическия режим, мярка се годината 1957. Обявено е обсадно положение и някаква авторитарна власт манипулира хората да търсят враг. Богатата образност, главно в червено, въздейства остро на сетивата и се издига до алегория за едно мрачно време. Няма конкретика, търсено е универсалното усещане за затвореност и ограниченост в крепостта на несвободата.

  ВОЙНА (БЪЛГАРИЯ, РЕЖИСЬОР ДИМИТЪР ДИМИТРОВ)  

В тази линия на ангажираното с глобалните проблеми на минало и настояще се открои и българският филм „Война“ на реж. Димитър Димитров (Награда на СБФД). Експресивен като рисунка и мощен като послание, той пречупва въпросите за войната и мира през личното и ги представя като алегорична и универсална история. Особено интересен е метафизичният елемент – едно изоставено момиченце на име Война разрушава всичко, до което се докосне... Крехкото създание е обладано от злото до момента, в който среща разбиране и любов. В съвременната ситуация на войната с Украйна филмът прозвуча плашещо актуално...

Друга тема или по-скоро липсата ѝ можахме да констатираме на този фестивал.

  МОКРО (ФРАНЦИЯ, РЕЖИСЬОРИ МАРИАН БЕРЖОНО, ЛОРИАН МОНПЕР, МЕЛИНА МАНДОН, КЛОЕ ПЕЙРЕБРЮН, ЕЛВИРА ТОСАК  

 

ХУМОРЪТ СТАВА ВСЕ ПО-ДЕФИЦИТЕН  

и режисьорите в анимацията все по-малко се смеят. По целия свят. Няма ги вече веселяците и зевзеците от някогашната Българска или Загребска анимационни школи. Дали защото светът е станал по-опасен и по-суров, а  тревогите ни по-сериозни? В този сегмент се откроиха едва няколко филма. Единият е френският „Мокро“ на реж. Мариан Бержоно, Лориан Монпер, Мелина Мандон, Клое Пейребрюн и Елвира Тосак (Награда за най-добър студентски филм) – оригинална сатира на обществото на наслаждението, в която с вкус и мярка са осмени практиките от спа-процедурите на дебели и самодоволни хора, за които масажите и кисненето в басейни са единствен смисъл на живота. 3D персонажите с шаржираните си размери са комични сами по себе си, но авторите осмиват не човешките несъвършенства, а празнотата на сетивните удоволствия, издигнати в култ. Филмът е в линията на друга подобна сатира на консумативното общество – „Шкембетата“ на Филип Граматикопулос от 2009 г.. Закачка имаше и в симпатичната миниатюра „Сами в асансьора“ от Гърция, реж. Анастасия Пападопулу. С незлоблив хумор е изследвано поведението на четирима персонажи, пътуващи често в асансьор. Куклените типажи, артистични и умерено деформирани, носят комедийно звучене, което обаче не е обиграно през драматургията. Да не пропуснем и една малка „черна комедия“ от Австралия – „Ден на гнева“, режисирана от Мару Колектив, в която два ангела слизат от небето и наблюдават безучастно (от фиксирана гледна точка и заедно със зрителите) действията на седем антропоморфни прасета, живеещи на различни етажи в една сграда. Те постепенно се избиват едно друго, без да е ясно точно защо. Ангелите гледат, гледат и накрая ужасени отлитат отново в небето...  

 СЛЕПИЯТ ПИСАТЕЛ  (ФРАНЦИЯ, РЕЖИСЬОР ЖОРЖ СИФИАНОС)  

Не бяха много и ЕКСПЕРИМЕНТИТЕ

Френският „Слепият писател“ на реж. Жорж Сифианос представи необичаен поглед върху изкуството на анимацията, правена „със завързани очи“, тоест без да се гледа в листа, като се рисува по предварително разграфена хартия и се ползват „сетивни точки“, за да се фиксира интуитивното усещане без участие на зрението. Ефектът е постоянно трептене на изображението, известна грубост и недовършеност на контура, което придава неочакван артистизъм, недетска недовършеност и тревожност. Видяхме главата на Чарли Чаплин, силуетите на други известни персонажи от прочути картини в опит да се пресъздава видимото опипом, чрез тактилни импулси. Сифианос е преподавател по анимация в училището ENSAD в Париж, изнася лекции по света и традиционно прави презентации във Варна, където разглежда анимацията от неочаквани ъгли.

Като вид експеримент може да се разгледа и турският студентски филм „Старецът и морето“, реж. Ейлюл Яркин. Да представиш новелата на Хемингуей в по-малко от три минути като куклен спектакъл е супер дръзко начинание. И то когато имаш като образец „оскаризирания“ филм на Александър Петров, с бляскава живопис под камера, българският „Сантяго“ на Андрей Кулев, транспониран в декора на далечния Север (също експеримент) и още други...

  ДУЗИНА СЕВЕРНЯЦИ  (ЯПОНИЯ, РЕЖ. КОДЖИ ЯМАМУРА)  

Най-впечатляващият като търсене на нови пътища в рамките на фестивала безспорно беше пълнометражният филм на Коджи Ямамура „Дузина северняци“. Той не може да бъде разказан с думи, но става дума за хората от севера на Япония. Философско и екзистенциално есе, 65-минутна медитация с отворени очи, мощно и плавно разгръщане на бликаща фантазия. Без сюжет, без герои, това е визуална поезия от най-висока класа. „Това е спомен за хората, които срещнах по тези места. Спомените ми обаче са разбъркани и губя техния  смисъл“ – подсказва Ямамура. Изящните сюрреалистични рисунки на големия майстор хипнотизират и просто трябва да се оставиш на течението. Странни сентенции или хайку, появяващи се като надписи, организират тъканта и са някакъв ориентир. Но преди всичко от екрана струи визуална красота и прожекцията се превръща в чисто съзерцание на света – външен, непознат и вътрешен, непонятен и бездънен. Филм за ценители на анимацията като изкуство. Ямамура всъщност е известен и в България – беше член на журито на един от първите фестивали във Варна.

БЪЛГАРСКОТО УЧАСТИЕ

  ЛЮБОВТА, БЕЗ КОЯТО НЕ МОЖЕМ  (БЪЛГАРИЯ, РЕЖИСЬОР ГОСПОДИН НЕДЕЛЧЕВ – ДИДО)  

Достойно, разнообразно като жанрове, стил, нагласи, стари и млади в „единен строй“, както се пееше в една комунистическа песничка. Приемственост и професионализъм във филмите, но и богатство на фестивалните събития – Изложба плакати на доайена Иван Веселинов, който е на 90 години и беше почетен със специална ретроспектива от най-добрите му филми. Спомен за напуснали ни свидни колеги – In memoriam прожекции в памет на Витко Боянов, Вера Донева и Апостол Стоянов. Вера Донева беше почетена и с чудесна изложба от малки пластики от камъчета, в които е събрана свежа наблюдателност, креативност, чувство за гротескното и умение да виждат и сътворяват характери от най-обикновени естествени форми. Филмите, представени в нарочна конкурсна програма, бяха осем. Българската продукция ще бъде обект на отделен колегиални разговор, надявам се, в близко бъдеще. Тук ще спомена само наградените заглавия: за дебют беше отличен симпатичния „Стоножка“ на Вера Иванова. Филмът получи тази нова награда, учредена в памет на Николай Тодоров от неговото семейство. Наградата на Съюза на българските художници отиде при „Любовта, без която не можем“ на Господин Неделчев – Дидо, размисъл за киното, изкуството, жестокостта, реалния и измислен свят. Наградата на СБФД бе присъдена на мощния „Война“ на Димитър Димитров. А Наградата за най-добър български филм заслужено бе връчена на „Флорентинска нощ“ на братя Гелеви, състезаващ се в категорията пълнометражни филми. Една изящна любовна история, стъпила на класическа литература и направена с много вкус и прецизност,  разширявайки границите на 3D изображението. Предпремиерно и извън конкурса, пред пълна зала с детска аудитория, която реагираше много живо, бе представен и „Меко казано“ на Анри Кулев.   

  БОКЛУКЧИЯТА (ПОРТУГАЛИЯ, РЕЖИСЬОР ЛАУРА ГОНСАЛВИШ)  

И накрая ще спомена и филма, който ми се стори

НАЙ-АРТИСТИЧНОТО И ЗАВЪРШЕНО ПРОИЗВЕДЕНИЕ

по всички параметри на художественото – интересна история и важна тема, изящна рисунка, тотална анимация, чудесни метаморфози, оригинално авторско виждане и една особено симпатична и артистична недовършеност на картините. Това е португалският „Боклукчията“ на Лаура Гонсалвиш – историята на имигрант във Франция, работил дълго като боклукчия, тоест на социалното дъно, но подкрепян от семейството си, което се гордее с него и което той е подпомагал с всевъзможни вехтории, изхвърлени от богатите французи. Мъдрост, лекота и оптимизъм лъхат от този филм, въпреки тежката проблематика и присъстващия деликатно социален елемент. Филмът единодушно получи Наградата на Гилдия „Критика“ към СБФД и достави колективно естетическо удовлетворение като най-добрия на този фестивал.  

 

 

КЪСОМЕТРАЖНАТА АНИМАЦИЯ – ПОЛИТИКA И АРТИСТИЧНОСТ

  НАДЕЖДА МАРИНЧЕВСКА

 

И тази година Световният фестивал на анимационния филм във Варна зарадва професионалистите и ценителите с разнообразната си конкурсна програма, множеството ретроспективи, изложби, майсторски класове и творчески работилници. В тези години на строги финансови ограничения, война и енергийна криза, проф. Анри Кулев и организационният екип на фестивала отново показаха, че неизтощимата енергия и несекващата любов към анимацията могат да поддържат фестивала на високо ниво, независимо от трудностите.

  ЗВЯР (ЧИЛИ, РЕЖИСЬОР УГО КОВАРУБИАС)  

Голямата награда отиде при чилийския режисьор Уго Коварубиас за кукления „Звяр“. Филмът има номинация за Оскар и множество награди на международни фестивали, включително и от Анеси. Показва живота на жена – сътрудник на тайната полиция по време на военния режим на Пиночет и е потопен в мрачната, унила атмосфера на страх и гибел. Инспириран е от личността на Ингрид Олдерьок, която произхожда от нацистко германско семейство и е известна в Чили като „дамата с кучетата“. Това обаче не е биографичен филм, а опит да се проникне в психологическия мрак в душата на мъчителя. Началото подвежда, защото виждаме уморена жена на възраст и всекидневните ѝ домашни действия – заета е със закуската и кучето си, тръгва на работа и се спира пред безлична, но добре залостена порта. Постепенно обаче се появяват сцени с хора, чиито мъртви тела са напъхвани в багажник на кола, откъслеци от мрачни сюрреалистични кошмари, отблъскващо еротични орални сцени с домашния любимец и т.н. Финалът е символичен – след като е застреляна на улицата, виждаме тайната агентка в самолет с дупка в слепоочието, а от облаците я наблюдават фигурите на нейните жертви. Уго Коварубиас умишлено се обръща към естетиката на уродливото. Жената има грозно порцеланово лице, което е съвършено неподвижно, наподобяващо старовремска кукла. Фигурата е тежка, непластична, отблъскваща. Обстановката е грубо изработена и захабена. Очевидно режисьорът  препраща към сюрреалистичните кукли на Ян Шванкмайер и едновременно с това се опитва да предаде своите политически и социални послания. Но, според мен, мярата някъде му се изплъзва. Замръзналото лице на агентката в течението на действието натежава и доскучава на зрителя. От търсен ефект абсолютната безизразност и липсата на каквато и да е мимика стават художествен дефект. Очевидно, че това е мое субективно мнение, тъй като множество журита са оценили тази твърдост и скованост като качество. Но мисля, че абсолютната статика в течение на целия филм е противопоказна на анимацията. Още повече, че в драматургията има възможности за маркиране на промяна – криенето на тайния дневник и т.н. Емоционалните състояния са предадени чрез жестове – забиване на ножа в кухненската маса, нервно и дълбоко дърпане от цигара, но те не могат да бъдат изцяло заместители на мимиката.

Журито присъди и дипломи на два португалски филма в късометражната програма – на „Боклукчията“, реж. Лаура Гонсалвеш и „Връзка“ на Александра Рамиреш. „Боклукчията“ получи още наградата на критиката и като че ли е абсолютна противоположност на чилийския филм. В случая социалните и политически послания са предадени чрез човешкото, семейното, личното. На семеен празник всички – малки и големи – си спомнят за чичо си Батао, който, подгонен от португалската мизерия и диктатура, емигрира във Франция и три десетилетия си вади хляба като боклукчия. Семейството също „забогатява“, защото той изпраща много вещи, изхвърлени като непотребни в по-богатата държава. Лаура Гонсалвеш е използва разкази на собственото си семейство, като е записвала аудио-спомени и случки, върху които впоследствие изгражда изключително естествени диалози. Моливната ѝ рисунка е много артистична, подвижна, вихрена и представя пълнокръвен групов портрет на семейството. Огромната по мащабите си маса е едновременно мебел за хранене и поле за развитие на действието, персонажите могат с лекота да преминат от пространството на стаята в пространството на фотографиите от стената. Чичото също може да слезе от снимката като огромна митологична фигура, на чието коляно бабата се покатерва и се свива като плюшена играчка. Пластичният усет на Лаура Гонсалвеш към играта с мащабите и формите, както и движещата се гледна точка на тоталната анимация правят от филма едно артистично бижу, чиито сериозни социални послания са сгрети от човещина, любов, радост, хумор и топлина.

  СТОНОЖКА (БЪЛГАРИЯ, РЕЖИСЬОР ВЕРА ИВАНОВА) 

„Връзка“ на Александра Рамиреш е елегантна, почти монохромна графика за връзките мъж-жена, осмислена на символично ниво. Мотивите: смърт, раждане, живот, допълване, преливане един в друг и т.н. са осмислени като част от единна вселена, в която всеки елемент има значението на цялото. Динамиката на промените, търсенето на мъжкото у жената и на женското у мъжа са реализирани с фината линия в рисунката, която непрестанно разгражда и веднага след това изгражда формите. Като цяло португалската анимация през последните десетилетия успя да завоюва свое много престижно място в световния процес, а от няколко години вече виждаме и навлизането на нови поколения таланти, които не останаха незабелязани и от журито във Варна.

  ДОКАТО СЕ СРЕЩНЕМ ОТНОВО (ЕСТОНИЯ, РЕЖИСЬОР УЛО ПИКОВ)  

Конкурсната късометражна програма беше като цяло на високо ниво и успя да даде представа за разнообразни стилове и интересни артистични решения. Филмът „Докато се срещнем отново“ на естонеца Уло Пиков например представи много необичайни персонажи, направени от пера. „Писмо до прасе“ на Тал Кантор, Франция връща зрителя към Холокоста и третира темата за човешкото и животинското в експресивен план.

Българската анимация беше достойно представена в контекста на силната конкуренция. Наградата за най-добър български филм беше присъдена на пълнометражния „Флорентинска нощ“ на Сотир Гелев по мотиви от творби на Хайнрих Хайне и Жерар дьо Нервал. Нежен филм с две преплетени сюжетни линии, които фино прехвърлят мостове една към друга, обединени от темите за любовта, музиката, изкуството, чувствителността. Именно особената чувствителност, на места меланхоличната тъга, отпращат в един ретро-свят, който връща значимостта на човешката емоция, така пренебрегвана в днешно време. Филмът като с лупа се вглежда в преживяването, в нюансите на чувствата и ни кара да си спомним дори такова остаряло понятие като „душевен трепет“. Създадените от Пенко Гелев рисувани и 3D декори са наситени с атмосферата на миналото – фонтанчето, калдъръма, стария дървен прозорец, зимния парк, трополящата карета… Типажите са тънки и издължени. „Флорентинска нощ“ е романтичен филм, създаден да бъде именно романтичен. Авторите ползват донякъде модела на производство на „Зоотроп“, който беше съставен от няколко късометражни филма, които впоследствие се свързаха в пълнометражен формат. Тук по-рано създаденият среднометражен филм „Виола“ се свързва със следваща история, за да се преодолеят трудностите във финансирането. Но резултатът си заслужава. „Флорентинска нощ“ е реализиран и с рекордно малък екип сътрудници, сред които трябва да отбележим аниматора Благой Димитров и композитора Румен Бояджиев-син. Българската анимация през последните години отбеляза успехи в полето на пълнометражния филм, което е може би един реален шанс за среща с публиката. На фестивала беше показан извън конкурса и „Меко казано“ на Анри Кулев по приказката на Валери Петров. В него детската аудитория ще намери любимите образи от книгите на големия ни поет, пресъздадени с компютърна 3D анимация (за „Меко казано“ виж. сп. КИНО, април 2022 – „Фойерверки за българското анимационно кино в Лисабон“).

  ВОЙНА (БЪЛГАРИЯ, РЕЖИСЬОР ДИМИТЪР ДИМИТРОВ)  

Наградата на СБФД получи Димитър Димитров за филма си „Война“. Една неочаквано актуална анимация в контекста на войната в Украйна. Интересна подробност тук е това, че филмът е завършен преди нахлуването на руските войски на украинска територия, но се възприема едва ли не като рефлексия на събитията. Всъщност, творбата е знакова, а не конкретна. Персонализира войната чрез момиче-сираче, което минава през жестокостта, разрухата, пожарите, омразата, а вътрешно се страхува, докато срещне момчето Мир. Имената на децата са малко дидактични, но съответстват на знаковия характер на филма. Тук с радост мога да отбележа, че Димитър Димитров напредва в усвояването на нов визуален стил. След множеството негови филми, направени на смартфон и отличаващи се с графично-щрихово изображение, „Война“ е пълноценна живописна картина, в която трептенето на цвета е от първостепенно значение. Авторът беше направил опит да усложни текстурата на изображението още в „Седемте смъртни гряха“, също представен на фестивала (вж. сп. КИНО, март 2022 – 26’ Златен ритон).

Наградата на Съюза на българските художници отиде при Господин Неделчев – Дидо за филма му „Любовта, без която не можем“ (вж. сп. КИНО, март 2022 – 26’ Златен ритон).

Радостна за мен беше наградата за дебют, която отиде при Вера Иванова за „Стоножката“. Класическа детска приказка за многокракото същество, което безгрижно крачи по света, докато не си задава въпроса как така не се спъва с толкова много крайници. Постижение на Вера Иванова е създаването на типажа на стоножката с палаво личице и много (сладки и закръгленки) бутчета. Един чудесен, макар и позакъснял дебют.

Анна Харалампиева представи „Интериор“ – филм за спомените в характерния за художничката трудоемък богат щрих. „Мечтател“ на Владимир Тодоров напомня с нещо типажите от предишния му филм „Трепет“, но като че ли качеството на анимацията този път отстъпваше.

В българския конкурс имаше филми и на млади автори – „Дедал и Икар“ на Павел Кулев, „Въображение“ на Цветомир Крумов и Георги Шушков, „Синя брада“ на Вени Замфирова-Калева. За съжаление в студентския конкурс нямаше нито един български филм, а това е прецедент на фона на силното представяне на българските студенти през предходните години.

Извън този обзор останаха още много филми и събития, но вече съм в очакване на следващия фестивал, на който се надявам да се върне многолюдното присъствие на чуждестранните ни гости от миналите години – от преди пандемията и войната.