КАЛИН НИКОЛОВ
ВЪПРОС НАД ОСТАНАЛИТЕ ТЕМИ
Държим папка с проект за сценарий, посветен на проф. Любомир Далчев. Текстът е писан най-вероятно около 1999 – отбелязано е, че скулпторът е на 97 години. Филмът, предложен на Националната телевизия, е останал неосъществен. Единият от авторите е Васил Добревски, известен журналист, но и запомнен като обект на чудовищно убийство по-късно[1]. Другият е проф. Димитър Бойков, утвърден скулптор[2]. Те имат ясна представа относно трудностите по своето начинание: „… предлагаме сценарий на филм, с цялото самосъзнание за абсурда и примиреното безразличие на закономерностите, които ни заобикалят“.
И споделят, че „са изправени пред дилемата или да направят филм с личното участие на близо стогодишния огромен български творец, филм „златен фонд“, достоен за културните архиви (...), или да направят филм, сглобен от спомени, размисли и коментари. (…) навярно на авторите ще се наложи да изберат втория вариант, защото е малко вероятно Любомир Далчев да се завърне в България, въпреки че наскоро бе награден с орден „Стара планина“, I-ва степен. Дали 97-годишният Далчев ще се реши на такова пътуване, дали ще сподави обидата, която дори бе задълбочена след 1989 г., особено като не знаем дали е приел ордена, или не предвид характера и гордостта му – в това никой не може да бъде сигурен. Много по-вероятно е Далчев да не се върне в България. Още по-малко вероятно е да бъде командирован телевизионен екип в Щатите, за да вземе последните интервюта от скулптора, да заснеме последните му творби, да осветли последните двадесет неизвестни години на творчески прозрения и дълбоки обобщения. Вярно е, че Любомир Далчев не се върна в България след 1989 г., но също така е вярно, че при него не е отишъл нито един български политик, общественик, журналист, колега. През 1991 г. журналистката от БНТ Виктория Далчева, племенница на скулптора, пише в печата, че на нейната молба да се реализира филм за Далчев резолюцията била – да си потърси спонсори. Разбира се, Любомир Далчев не е Августин Пейчинов[3], за да се радва на тотален, безкористен интерес. За художника едва ли ще се намерят пари и днес.“[4].
Нека си припомним времето, публикациите с липсата на обективност спрямо осветляването на творческия живот при художниците, реставрацията на „ценностите“, налагане на тезата, че независимото, модерно изкуство е било стимулирано[5]. А социалното?... Извън някои икономически и политически разногласия, контролът на ценностната система след 10-ти ноември 1989 г. у нас сякаш обедини левите и десните представители на другия, основния сценарий около тъй наречения „преход“. А в областта на културата тези фактори действат учудващо единно или в синхрон. И за да не одобрят осъществяването на един такъв творчески формат, както и каквито и да е други инициативи, свързани с личността на проф. Любомир Далчев, за да се осуети възможност за контакт и с живия творец, очевидно за тях е съществувала причина. В един момент, началото на 60-те години, големият скулптор, вече класик, олицетворява кулминацията на художническата воля и постига на практика промяна в обществената роля за оценяване стойността на художествения труд. Повлиява да се разбере слабата страна на нормативната естетика и да се разбие нейния комфорт. Но, оказва се, отново пак несъвместим въпреки всичко, което биографията му предоставя със съдържащите се в нея важни моменти, които определено могат да бъдат осветени с недвусмисленото си естетическо и политическо съдържание. Дали не допускат, че старият човек би насочил и разширил жизненоважни изводи към темите около политическия радикализъм, времето, имитациите на промени? Иначе как да си обясним, че и след 10-ти ноември се възпрепятстват на практика мислите и възгледите му, за да не достигнат до определения си адресат: „Мило Отечество, комунистите ме прогониха и аз те напущам, както те напуска всеки гражданин, който умира. Моето изчезване без едно тържествено погребение, което да утвърди и узакони лицемерието на партията, бе изненада. Моята смела и неочаквана стъпка ги вбеси. Ето, те ме честват, приемат ме като изтъкнат творец, създават приживе музей от мои творби и в най-голямата висота, която комунистите хитро създават, аз ги напускам.
Защо направих това?
Как мога да бъда спокоен и да творя, когато в бурята на живота чувам плач. Плача на поробеното отечество. Мой свещен дълг като един от най-изтъкнатите негови синове е да не стоя безучастен, а някак да помогна, колкото и скъпо да струва това на мен.“
Скулпторът не веднъж се е показвал с противоречиви начини да живее като творец и да интерпретира изкуството, предизвикващо коментари. Но е надмогвал обстоятелствата и е вървял преди времето. Бил е личност, чието творчеството се е приемало нееднозначно и разгорещено. Напускането му на България също е било повод за дискусия. С уговорката, че в нея се включват не само неговите недоброжелатели и завистници, а и най-видните представители на честномислещата ни интелигенция.
Сред страниците на дневника на Борис Делчев четем:
„Петък, 19.Х.1979.
От Радой Ралин, когото срещнах на пл. „Славейков“, научих, че Любомир Далчев, който бил със семейството си във Виена по случай своя изложба, се обявил за невъзвращенец. Понеже знам, че Далчев е отрупан с всички блага и всички почести, а освен това е в първия кръг на доверените, изразих съмнение. В отговор, за да ме убеди, Радой каза, че лично бил чул новината от три чужди радиостанции.
Надвечер съвсем случайно ми попадна и съобщението на Франс-прес по този въпрос с вчерашна дата, излъчено от Виена. „Любомир Далчев – гласи това съобщение – 77 годишен, един от най-големите български скулптори, на 27 септември поиска убежище в Австрия, където се намираше по случай изложба на свои творби, съобщи в четвъртък виенския всекидневник „Die Presse“. Неговото решение да не се завърне в България се отнася до жена му Ана, която също е скулптор, до едно (тяхно) дете и до г-н Саша Петров[6], професор в Софийската художествена академия, добавя „Die Presse“.
С една дума невероятно, но факт. Както казах, у нас Далчев имаше всичко и практически беше монополист. Не му липсваха нито пари, нито признание. При това той е в напреднала възраст и едва ли може да разчита на втора, вече световна кариера. Трезво преценено, решението му буди недоумение. И все пак, решил е да се обяви за невъзвращенец. Расте прочее числото на бегълците измежду доверените лица. Явлението заслужава социологическо изследване и съответните изводи, но не съм сигурен, че това ще стане: „ние се плашим от изводи, защото ще накърнят установената мисловна догма. Предпочитаме инерцията“.[7]
Сценаристите обаче не подминават сложните обстоятелства, които засягат темата Далчев. Искат да вникнат преди всичко в очевидния антагонизъм между философията и практичността на скулптора, между художника с огромен талант и социалистическия монополист, какъвто недвусмислено е определен от Делчев. И да покажат най-катарзисния акт в решението му да напусне България, а именно отхвърлянето на достигнатото: „А представяте ли си, ако сте на 77 години, ако живеете в едно богато и славно съществуване, осигурен с богатства и почести – представяте ли си да поемете пътя на емигранта, да търсите ново убежище в чужбина, да знаете, че ще ви заклеймят, че ще пострадат близките и приятелите ви, че ще отрежете веднъж завинаги пътя си назад.“
И още: „Само че нещата не свършват дотук, не се изчерпват само с дръзкото предизвикателство на емигрирането. Появяват се нови въпроси, все по-трудни. Защо, след като падна Берлинската стена, след като си отиде омразният му комунистически режим, Любомир Далчев не се завърна в България? Той би трябвало да е сигурен, че ще бъде посрещнат както подобава, че ще се радва на истински, голям, заслужен триумф. Той знае това – и въпреки всичко – не иска да се върне в България. Огорчението – напълно справедливо – към вандалското отношение и едва ли не оскверняване и разграбване на неговите скулптори тук не е единствена причина[8]. В писмото си до Стефан Продев, писано през 1993 год., той се отрича не само от бившия режим, отрича се от отечеството си.
В новата ни история няма по-жесток, по изобличителен документ и по-страшна трагедия – толкова по-страшна, колкото повече е с а м о о с ъ з н а т а – от трагедията на стария майстор, който крещи от всяка дума на това писмо.
„Аз нямам отечество. Омраза, унижение, обиди, ненавист съпътстваха моя живот и моето творчество… Моята „майка-отечество“ е зла. Тя е била такава и преди, когато бях млад, и после, до края на живота ми. Отечеството, това е моята „зла мащеха“. Тя не е била по-добра към моя брат, поета Атанас Далчев, нито към моя татко. И тогава защо да се завърна?... Колкото до моето творчество в Щатите, всеки, който го интересува, би дошъл, за да го види. Българската „културна общественост“, тая, която не е избита, не прояви интерес, тя дори позволи то да бъде унищожавано. Защо да го показвам в България?“
Тандемът Добревски - Бойков ще посочи, че „подобно яростно обвинение към България и българската „културна общественост“ са си позволявали много малко български интелектуалци (Кирил Христов например – уточнението е мое, К. Н.)... Както и да го тълкуваме, това е безкрайно сложен духовен процес, свързан с въпроси и отговори, които могат да стигнат и до ревността, и до генно вграденото „Свръх-его“, до солунския му корен, до манията за преследване или взрив на чувството за себеуважение и реакцията на накърненото достойнство.но защо трябва да стигаме до психоанализи, до обяснение и едва ли не дотам да „оправдаваме“ Далчев, което може да ни доведе най-много до заключения във връзка с възрастови изменения или унаследен непоносим характер, нещо, което беше лансирано в „културната ни общественост“ още преди двадесет години? Човекът е написал черно на бяло това, което мисли и чувства. Може да е оскърбено патриотичното ни чувство, но на нас ни е необходимо друго – да се запитаме „прав ли е той“. И ако е прав, значи обвинението му е справедливо. Толкова.“
Но дали е по силата на всеки, който гадае за случилото се извън пряк досег със самия творец? Дали от дистанция и по текстове, мнения, реплики могат да се очертаят конфликтните сили на Далчевото поведение и мислене, които придават на живота му неговия най-пълен смисъл и в същото време представляват неговата най-голяма опасност? Опасност, която творецът е приел. Не бих искал да го определя като спорния фрагмент, но на страници 16 – 18 от техния сценарий,те влизат в темата на „блудния син“. Още през 60-те години скулпторът споделя разсъжденията си от силното, разтърсващо впечатление, което творбата „Завръщането на блудния син“ на Рембранд му прави. Композицията е сред последните творби на холандския майстор, счита се за вероятно завършена две години преди смъртта му през 1669 г. По думите на известния историк на изкуството Кенет Кларк това е „картината, която на тези, които са видели оригинала в Санкт Петербург, може да им бъде простено твърдението, че е най-великата картина, рисувана някога“. А Далчев е споделил следното: „Страшна мъка е разкривила лицето на стареца. Неясните черти на образа, потънали в полумрака, ужасяват. Ние сме поразени! Защо така? Защо този момент на щастие, завръщането на блудния син, е представен толкова страшно и безнадеждно? Какво е искал да каже този гениален творец?
Едва последният път, при едно абсолютно вътрешно съсредоточаване почувствах или може би долових тих старчески стон, който се изтръгна от старческите гърди:
„Миличък сине, прекрасни мой Титус[9], как искам да си при мене, скъпа рожбо!“
Това ме смая, сълзи потекоха от очите ми и с никакви усилия не можах да ги спра. Нима това е мисълта на твореца, неговата мечта, която никога няма да се сбъдне – умрелият син да оживее? Неумолима е съдбата, жесток е природният закон и протичащото време. Каква луда надежда срещу реалността, срещу логиката се заражда в сърцето на нещастния баща и се таи в неговия покрусен дух. Това е едно свръхпроникване, едно вдълбочаване в човешката природа, в човешкия дух, което изчерпва всички възможности на душата и стига до дъното на бездната на любовта.“
Дали цитираното е подходяща основа, върху която да протече търсения диалог със съвестта на скулптура? И как се търси контактът с него? Следва цитат от отворената кореспонденция между Далчев и Светлин Русев. „Истинският Любомир Далчев плачеше от умиление, разтърсван от силата и внушението на една могъщо постигната човешка драма…
И сега съдържанието на тази картина е Ваша съдба и Ваша възможност!“ Или както става ясно, на Далчев му е дадено нещо като шанс да преосмисли своите действия и да се прибере, да се завърне в своята татковина. Авторите на сценария, които имат желание да заобиколят пряката конфронтация с Русев, го тълкуват по следния начин „точно на тази притча в свой коментар акцентира Светлин Русев в писмото си до Героя на социалистическия труд, народния художник, професора Любомир Далчев – в качеството му на изменник на родината. Подминаваме разбираемата партийна риторика, обвиненията в „измама на доверието“, изобличението „ПРИ КОГО ОТИВАТЕ? (точно така е в оригинала, с главни букви!)“... Тоест на блудния Любомир Далчев е предложено да се прибере в Родината, да „намери сили да се завърне смутен и разкаян.“ Авторите обобщават: „Съотнесено към нашите тези, това означава, че ако лайтмотивът, съкровената вдъхновяващата идея на Далчев през последния му период е свързана по някакъв начин с притчата за Блудния син, то Светлин Русев е успял да долови това – и да я реализира. Да я реализира и унищожи. Направил го е доброжелателно, от сърце, с искрена любов и преклонние.“[10]
Да допуснем, че скулпторът се бе завърнал. Щеше ли да се изпълни онова бащино обяснение от притчата: „Но беше подходящо да празнуваме и да се радваме, защото този, вашият брат, беше мъртъв и оживя. Беше изгубен и се намери“ (Лука 15:32). И кой, а и по какъв начин по-точно щеше да се радва на живия мъртъв…?
И така, филмът не се е случил. В допълнение режисьорът Михаил Венков[11], с когото говорих, лаконично допълва картината: самото семейство на Далчев също не се е оказало особено отзивчиво, за да подпомогне връзката на екипа със скулптора. Не особено е било отзивчиво…[12]
АКЦЕНТИ НА ТВОРЧЕСТВОТО МУ СПОРЕД СЦЕНАРИЯ
Кои черти на художника произлизат от големия му професионализъм? И кои други характеризират качества на творческата му реализация във времето? И би ли могло извън диалог със самия Далчев да се покаже неговата същност? Дава ли творчеството му някакви отговори на подобен въпрос? Могат ли да бъдат разпознати и разчетени те?
Тетралогията на творбите му, всичките със заглавия, подсказващи определени сюжетни акценти, са пълни с алюзии за неговия живот и неговите визии от двадесети век. За социалната и морална утопия на епохата. Те съдържат характеристиката на интелектуални битки между водещите възгледи в изкуството и са съществена част не само от личното му, но и от българското кръстосване по посока за по-пълно разбиране на световната култура на ХХ век. Това подтиква школа талантливи скулптури към рисковете на модерната форма, поощрява нарастващата им отдаденост към формалните проблеми на пластиката с примера си. По този начин Далчев надвива тезисните дихотомии между творческата свобода и творческата зависимост. С острия си език не веднъж ще изкаже мисълта, че революционерите, които обещават своите идеали, едновременно са мечтатели, но и шарлатани. В едни моменти ще създаде и подари значими идейни творби на антифашистки и комунистически организации, но и ще провокира с формата им подготвеността на тези хора, тяхната култура. Той не поставя под въпрос смисъла на радикализма в изкуството, самият Далчев е пример за такъв, но почти като никой друг български скулптор откровено демонстрира критичното си отношение към тъй наречената традиционна западна демокрация с нейната неизбежна основа на експанзивния капитализъм[13].
Модерният художник никога не може да бъде обект за пример. Той нарушава правила и променя традиции. И никое изкуство не е всеобхватно, но именно Далчев показва света от хоризонт до хоризонт, постигайки драматични и величествени, лирични и обмислени визии. Почти винаги в тяхната сложност.
Далчев бива следван от наградите си, титлите, стабилните обекти за реализиране. И все пак недвусмислено директно е изказано мнението на Владимир Свинтила, който още през 1977 г., по повод на 75– годишнината на скулптора пише следното: „Въобще цялото творчество на този скулптор (въпреки старата отлична студия на Никола Мавродинов от 1942 год.[14] и въпреки немалкото публикации, които са му посветени) остава „непрочетено“ от критиката… Трябва да се признае – този автор все още няма свой изследовател.“ Няма в случая съвсем не означава буквално, че не е съществувал такъв или такива. Осуетяването на филма по сценарий на Добревски-Бойков показва, че телевизията ни не е проявила воля и желание, но и семейното му обкръжение не е показало съпричастност. Книгата за Далчев от Атанас Пацев[15], сериозен и дългогодишен труд, е утвърдена още в средата на 60-те години, но после многократно е била отлагана и прехвърляна от годишен издателски план в следващия, а накрая е отхвърлена. Зачеркнатата монография на Пацев е действително ценен, уникален труд. Качеството на тази монография е и във факта, че нейният автор е художник и разглежда творческата динамика в живота на своя обект с анализи на методите му, познати особено ако си практикувал подобни насоки. Младият живописец и класикът новатор (а Пацев също е новатор) общуват активно, разбират се между редовете на живота, Далчев споделя творчеството си и в лични разсъждения[16]. Самият Свинтила по повод споменатата по-горе годишнина на скулптора, осъществява телевизионен филм с режисьор Михаил Стойков[17]. Но както отбелязват Добревски– Бойков „техният черно-бял филм е в такова техническо състояние, че трудно може да бъде ползван днес.“ Непубликувани, освен малък фрагмент около разразилата се дискусия около скулптурата му „Бунт“, са разговорите на Любомир Далчев с писателя Михаил-Милко Кръстев[18], съдържащи невероятни подробности за живота на твореца. Те са най-пълната ни позната анкета-разговор със скулптура. Респектиращо количество магнетофонни ленти. Авторът обаче не е получил никакво предложение те да бъдат издадени или обнародвани по някакъв начин.
Дали изкуството на Любомир Далчев, многопосочно и широкоспектърно, допълнително не затруднява анализирането му? А би трябвало да е обратно. Пацев например прави интересни паралели с школите на ХХ век, с явленията... Кое да плаши? „Каноничните“ му шедьоври ли ? Интелектуалното му ренегатство от приетите решения, от обвързващото го с колегиалните кръгове, от безконфликтно удобните зони? Умелото му преследване на своите цели?... Мъдрият човек открива света зад неговата завеса, често извън сцената. И все по-често, наред с успеха, отеква интелектуалната сила на прозрението, че сме имали нужда от изкуство, за да ни предпази от истината. Изразът е лека трансформация на написаното от Ницше. Изкуството на Далчев е и неговият естествен антагонист в духовните му размисли за новаторството и „новаторството“. В редица случаи синтезът на формата при него не е ли резултат на нейната незавършеност, на претупаност? В ателието му дори се пазят отливки на крайници от едни статуи, за да се пести време при направата на други. Защото при него е действителна фабрика за творби. В подобие на размисли, проникнати от противоположности, художникът предлага толкова интересно поле за анализ…
Любомир Далчев е роден в семейство с видимо влияние сред българската среда в Солун. Баща му, Христо Далчев[19], е адвокат и учител, съратник на Гоце Делчев и Яне Сандански. По-късно бива избран за представител на Серска област в турското Народно събрание. „Той не жалеше средства, за да ме издържа, за да имам свободата да избера това, което е на сърцето ми – изкуството… – цитира Любомир Далчев художникът Атанас Пацев в непубликуваната му книга за скулптура –Той жертва всичко за мен.“ . Такава бащина надежда изгражда не просто етоса на възрожденския практицизъм за епохата, а е вяра в значението на образованието и културата. И трите деца от тази малка Далчевска татковина, Любомир, Атанас и Борис ще поемат път извън пряката историческа характеристика на политическите каузи, безспорно владеещи епохата. Но и тримата, скулпторът Любомир, поетът Атанас и архитектът Борис, имат видима роля в пламенния сблъсък в изграждането на българската култура, като успяват да ѝ предадат репутация на световен субект.
Очевидно е, че благородните възгледи в рода дават възможности и тримата братя да попаднат в средата на пламенно изграждане на индивидуална висока култура и философия. Всеки със своите специфични виждания и път. От една страна, ако проследим пътя на Любомир Далчев с този на Атанас, ще се сблъскваме с творческия му прагматизъм, близък до принципите на егоцентричните парадигми в работата и участията в творческия живот. Този скулптор ще стане най-решаващия глас на изкуството у нас за години: едновременно факт на висок професионализъм, но и като знак на безусловно утвърждаване на позициите си за личен успех, независимо от средствата. Достатъчно е да споменем премазаното решението на четири конкурса относно паметник на Св. Климент Охридски в центъра на София, за да наложи своя проект. Спирам тук. Със същото чувство няма да навлизам и за пропагандните отзвуци на писмата му след 10-ти ноември – и неговите писма, и, пропагандните им тълкувания – не приемам или приемам с резерви. Обаче ще цитирам Атанас Пацев: „Съпротивлението е онази сила, която подбира елементите на изкуството по трайност, която намира сцепление между представите за света и импулсите за национална и лична изява. Тази броня скулпторът няма да сваля даже и когато е сред близките си, той ще се втвърдява в нея, защото конфликтите с рутината и вкусовете няма да престават.“ Очевидно е, че Любомир Далчев се е водел от своята воля в ефективността на творческата си етика. Тоест, че животът на твореца не е панацея на духовните недостатъци на заобикалящото го, но същевременно с това показа, че колкото и да бъде обезпечено едно творчество, морал или философия, те не могат да заплащат нечий чужд наем.
Любомир Далчев прекрачва прага на Художествената академия на деветнайсет години. В юношеството си той мечтае да стане архитект. Записва се в специалността „Декорация“ при Харалампи Тачев с намерение да продължи архитектура. Но неудовлетворен от учителя си, се прехвърля при младия проф. Никола Маринов – „който пленява ученика си с новаторските за времето си търсения, с любовта към изкуството и педагогическия си чар“ както пише Пацев. Състудентите му, но и той, се вълнуват от изкуството на актуални френски и немски майстори, от руски художници като Шухаев, Яковлев[20], Чорльонис, Рьорих. През 1926 година Далчев, завършил Художествената академия в София, заминава за Италия. През 1926 – 1927 г. Далчев учи живопис при професор Каромалди[21]. Италианската култура провокира възгледите му. „Най-голямото и истинско училище обаче остават великите майстори. „Когато за пръв път видях творбите на старите майстори – пише той – се разочаровах. Съвременното изкуство, сякаш по-богато по цвят и по форма, беше по-интересно. С течение на времето, колкото по-дълго гледах и изучавах творбите им, се убеждавах в противното“.
През 1928 година постъпва в класа на проф. Лупи, за да изучи по-добре анатомията и формата като необходима основа за бъдещите си живописни композиции (някои източници съдържат информацията, че бил учил там в един курс с Алберто Джакомети и Сретен Стоянович, две значими имена в световната и сръбската скулптура). Воден от разбирането, че същността на формата трябва да се познава дълбоко, се премества в Париж, в класа на професор Анри Меж от Парижката художествена академия, където изучава пластическа анатомия, а следобед посещава частната академия Гранд Шомиер, за да рисува от натура. „В продължение на 12 години – пише той – аз изучавах човешкото тяло, без да се питам дали това е разумно… сега, когато правя равносметка на положеното тогава усилие, виждам какво съм придобил“. Отнесено към индивидуалността му, особено ценно е написаното от Пацев: „На един млад човек, дошъл от страна с малко традиции на свободен културен живот, е нужно време, за да открие принципите на художественото развитие. Тук думата „против“ идва преди думата „за“. Витае мисълта на Мефистофел – „аз съм духът, който винаги отрича“.[22]
Този дух на търсене на формата и отвъд нея, ще „видим“ още в живописните му творби от Италия, Париж, София. Защото в началото на своя път той още не е скулптор. Поставям думата „видим“ в кавички: голямата част от живописта му изгаря през бомбардировките над София през 1944 година, в дома му на улица „Солун“. Едновременно с това на тях художникът гледа като на нещо, от което иска да се разграничи. Пацев определя мислите му по този повод като „депресивно откровение“: „Бях на кръстопът, пък и не знаех какво точно искам“ и да произнесе горчивата присъда над себе си: „Моят път на живописец не протече правилно. Трябваше да свърша там, където бях започнал“.
Като знаем, че е поел по пътя на скулптурата, лесно е да видим мощната форма в живописния му период.
Само няколко години от завръщането си в София Далчев постига признание. Народния музей откупува негови творби, излиза споменатата и единствена монография за него на Никола Мавродинов.
Промяната след 9-ти септември 1944 г. посреща с виждането, че скулптурата ще се търси, с емоциите на човек, споделящ вълнението на хората, но определено откриващ полета за изява: рационалното начало на практика в него. „Ставаше нещо ново, нещо хубаво и необикновено. Сърцето ми беше изпълнено с възторг и надежда. Сега изкуството можеше да получи своето голямо значение и място в живота.“
Работата му търпи огромно развитие. В Академията, където преподава анатомия, анатомична рисунка и скулптура, някой написва на вратата на ателието „Западна зона“. Понятие, познато ни от разделението на секторите в Берлин след войната. Тази „западна зона“ е такава и за Академията. Студентът му Михаил Симеонов, също емигрирал в САЩ, е споделял с мен следното: „Професор Далчев имаше своя система на обучение. Първата година работихме малки, 30 см фигурки. Идваше всеки ден за по няколко часа и работеше с целия клас от шест студенти. Окуражаваше ни. Далчев работеше и своите работи с нас и това беше много поучително. Атмосферата в Академията беше ужасна, Крум Кюлявков беше ректор и непрекъснато имаше внезапни събрания от по 7-8 часа с партийна пропаганда срещу „западното изкуство“ и въоръжени отряди пазеха Академията от формализма. По - нататък работихме фигури по 80 см. Фигури пак с живи модели, пак по седмица. Говореше за Роден и Бурдел, за Майол. Правихме опит за абстракция в различни работи при заключено ателие, които моментално се унищожаваха. Най-- важното, поне за мен, беше работенето му пред нас. Дълъг и благодарен процес. Ателиетата на Фунев и Марко Марков бяха много партийни. С Илия Петров не се разбираха. Петров обвиняваше Далчев като проводник на формализма.“[23]
През 1962 г. Далчев излага на Общата художествена изложба фигурата си „Бунт“. Дискусията (Общата художествена изложба тогава е била разисквана в предизвикан публичен дебат от три дни – 25 – 27 февруари 1963 г.). Конкретно около творбата му дискусията е много остра.
Например Атанас Божков: „В последната изложба тези тенденции нараснаха и биха могли да доведат до увлечения и демонстрация на онези естетически разбирания, за които няма по-подходяща дума от думата формализъм. Скулптурната фигура на Любомир Далчев „Бунт“ живописната композиция на Иван Кирков „Градина“, фигурата „Пълнолетие“ на Галин Малакчиев, „Празненство“ на Енчо Пиронков и други представляват безспорно доказателство за наличието на подобни симптоми.“ Иван Мандов: „… проф. Далчев говори за дърворезбата, като казва, че от нея трябва да се учим, както прави той и както се е учил покойният Иван Лазаров. Че трябва да се учим от нашето наследство, това е вярно. Но също е вярно, че трябва да знаем как да се учим и какво да вземем от него. Аз мисля, че не трябва да вземаме от нашата резба само формата…“ Димитър Остоич: „Ако се освободим от едно създадено предубеждение, ние ще потърсим път да разберем едно такова търсене на Любомир Далчев. И въпреки всичко, въпреки че ще разберем доброто намерение на автора, ние няма да се съгласим с реализацията на това намерение.“ Васил Гачев: „Бунта“ на професор Далчев, който ще остане във вековете от траен материал… за да се види какво отношение е имал социалистическият човек в нашето време за съзнателния бунтовен селянин. Може да се изброят още много от тоя вид работи… и тези работи са заели мястото за сметка на други…“ Владимир Гоев и Богомил Райнов пространно и остро защищават новото в изложбата и посочват много имена, отхвърлят критичните остроти, породили се от новаторските им творби, но съзнателно пропускат Далчев. Не им е удобен и на тях. Стойне Гергов, философ: „Да се извежда обаче абстракционизмът като явление в изкуството, а също така и като начин на художествено мислене и дейност именно от художественото майсторство, в случая от схематизма примерно в тази работа, е съвсем неудачно.“ Михаил Симеонов: „Фигурата на професор Любомир Далчев „Бунт“, която повдигна толкова много спорове, също така заслужава голямо внимание… аз се гордея, че съм ученик на проф. Любомир Далчев… И професор Далчев отдавна трябваше да бъде народен художник, защото в нашето съзнание той е такъв, въпреки че даже още не е удостоен и със званието „заслужил художник“… Добре, тази работа на проф. Далчев е изградена преди всичко с един великолепно ясен емоционален силует. /Бурни ръкопляскания/… И той е изградил така тази фигура, защото е имал ясното съзнание, че само така тя трябва да бъде изградена. И това е негово право. /Ръкопляскания и възгласи „Браво!“/ Всички недостатъци, които Мандов намери в тази фигура…, като между другото каза, че тя прилича на неандерталски човек, не съществуват…“ Мара Цончева: „Може би грешката на другаря Далчев беше, че не даде тази своя работа в една изложба с камерно звучене… А тази фигура аз я виждам, ако щете даже като един кариатид, като тази глава, малко отрязана отгоре, би изглеждала другояче.“ Димитър Бойков: „ … нашата скулптора е в един период, в който тя преорганизира себе си, тя иска да се свърже с едни здрави, трайни и истински наши проблеми. Аз искам да говоря за тях и за работата на моя учител проф. Любомир Далчев. Аз искам да кажа това, но вече Михаил Симеонов го каза преди мен, че в нашите души и в нашите сърца Любомир Далчев отдавна е народен художник. /Ръкопляскания/ Много отдавна! Искам да кажа, че това е все в кръга на неговите проблеми – за суровата правда, и за богатата композиция, и че това са проблеми и на някои млади художници…“ Йоан Левиев: „… никой и при никакви обстоятелства, никакви причини, не може да му отрече възможността да постави един жалон по пътя на своето сложно развитие. „Бунт“ е един такъв жалон.“
Не у нас, а по покана на Съюза на унгарските художници през 1963 г. в Будапеща се организира и първата изложба на скулптура, която по-късно, по инициатива на Министерството на просветата и културата на Македония е пренесена в Охрид, Скопие и Прилеп. „Въпреки многобройното участие в общи и международни изложби и биеналета, въпреки многобройните паметници, тази изложба изиграва особена роля.“ – пише Атанас Пацев. Председателят на Съюза на унгарските художници Йозеф Шомоди – скулптор е носител на първа награда за скулптура на Световното изложение в Брюксел, което се е състояло няколко години преди това и е показало ролята на модерното изкуство в съвременния свят (Съветският съюз се опитва да наложи свои правила и малката сбирка, която показва, утвърждава консервативната визия на културната линия, провеждана там)[24]. „Откривам изложбата на българския скулптор Любомир Далчев, изпълнен с голяма радост, че ще я открия, че на мен се падна голямата чест, защото намирам фигурите за много добри и крайно интересни. Ценя особено много стремежа и готовността да се търси и намери съвременен начин на израза и дълбоко мисловно съдържание. Изложбата на Любомир Далчев показва в това отношение какви хубави резултати и колко правилно изразени мисли лъхат от творбите му.“
Пацев специално отбелязва липсата на представители на дипломатическия ни корпус при откриване изложбата на големия ни скулптор. Също така е нужно да се допълни, че феноменът на унгарската скулптура, особено в областта на малката пластика (а Далчев преди всичко представя такава) е сред основните положителни явления в тогавашното източноевропейско изкуство. И влиянието на унгарската скулптура у нас в онзи период е сериозно: Миклош Борбош, Бени Ференци, Маргит Ковач, Йозеф Чаки...
Методите на консервативния сталински и постсталински соцреализъм след закритото заседание на ХХ конгрес на КПСС се прегрупират в серия други форми, които може би ще подлъжат мнозина. Далчев и школата му съзнават случващото се отвъд клишето. И оставят творчество в опозиция на уж демократизираните изисквания. Едновременно с това ме впечатлява определението на скулптора,, дадено от Борис Делчев, като „монополист“, защото Делчев е един от най-емблематичните представители на честномислещата ни интелигенция[25]. Той познава културната ни практика в нейната вертикала, което е повод поне частично да акцентираме върху него. И Любомир Далчев стои най-отгоре на тази вертикала[26]. Може би и затова неговото напускане на България продължава да поставя въпросите, които сценаристите на неосъщественият филм също задават.
В тази част на своя текст би ми се искало да покажа на кои акценти от творчеството на големия скулптор се спират авторите на сценария. „Ако се вгледаме – на кинематографичен език това означава, ако заснемем с подходящо осветление и различни ракурси най-доброто му постижение от този период, осемте композиции на Съдебната палата и ги съпоставим с композициите му от втория му период, ще останем поразени от категоричното сходство: не от формална, а от чисто съдържателна гледна точка. Защото темата на закона и правосъдието, която би предполагала едно строго, канонично подредено, едва ли не ритуално трактуване на темата, при Далчев е намерила повече от предизвикателна интерпретация. Темида не е една и не е само жена – тя понякога е момченце; кой знае защо страданието и страхът се редуват с гротескни и засмени иронични фигури; везните на правосъдието се размахват силно разлюлени над главите и раменете; можеш да добиеш усещане, че различните Темиди са с л е п и п о р а з л и ч е н н а ч и н – дори че някои са ослепени. Шестдесет и петте фигури с размери, по-големи от човешките, не са илюстрация на един или друг митологичен сюжет, макар че всички носят митологично-символно звучене. По-важното е, че те са в конфликт, в драматургични взаимоотношения, като конфликтността, драматургията е родена и в отделната „реакция“ на всяка от скулптурите, т.е. мотивирана е с вътрешно-психологичното състояние на фигурата, едновременно с това те влизат в конфликт със съседните, с които изграждат общо действие или символ и всичко това е организирано в цялостната грамадна композиция…“[27]
Добревски-Бойков дават за пример и участието на скулптура в колектива на Паметника на Съветската армия чрез релефа „Октомври“ и преломната му творба „Бунт“[28]. „Изкуството беше смисъл на моето съществуване. Моя съдба. А то, моето творчество, премина в борба, която ставаше в мен.“ – е част от цитирана мисъл на Далчев от сценария. И добавя обаче, че съпротивата му е била и към социалистическия реализъм…
От 60-те години нататък Любомир Далчев прави много сериозни обекти,на които да се спрем подробно е невъзможно. А и не мога да го напиша по-добре от Атанас Пацев: „Изкуството на Любомир Далчев е пластическа летопис на нашата история. Скулпторът създава образите на Орфей, хан Аспарух, хан Крум, Кирил и Методий, Поп Богомил, Паисий, Левски, Ботев, Гоце Делчев, Йордан Йовков, ген. Иван Михайлов /композицията „Правосъдието“ на хан Крум, проекта за паметник на хан Аспарух, паметника на въстанието 1850 година, фигурите „Робство и освобождение“, паметниците на загиналите във войните и т.н/. Той пресъздава борбата и революцията на века в „Бунт“, „Разстрел“, „Герой“, „Раненият командир“, в циклите „Капитализъм“ и „Виетнам“, в паметниците на съпротивата във Варна, Брусен, Угърчин, Шумен, в композицията „Октомври“, паметника на Ленин, Братската могила в Пловдив, във фризите с десетки фигури от революционната ни история. В стотици творби той обхваща живота и строителството, в поредица за труда и ежедневието, за спорта, младостта, майчинството, темата „Баща“ Създава многобройни портрети, голи тела, символични фигури на свободата, републиката, мъдростта, правосъдието, победата. Тази широта обхваща проблемите за живота и изкуството, за обществените движения и националната естетика, за функцията на формата, за психологията на движението, за проекциите на пространството, за пластическото познание, пластическата метафора и т.н.“ Освен изброените в книгата на Пацев, могат да се добавят и Паметникът на трите поколения в Перущица, „Войниците на Самуила“, композицията „Майките – вдовици“ от Гарнизонното стрелбище, превърнато в мемориал, паметника на Св. Климент до Народното събрание, голямата революционна композиция пред бившия дом на Съюза на борците срещу капитализма и фашизма, днес централа на БСП (скулпторът се отказва от хонорара си и я подарява на първите), статуята на Коперник във Варна, фигурата на лагериста до град Маутхаузен в Австрия, композицията Орфей и Евридика в Смолян...непосилно е да се изброи всичко...
Дори и толкова утвърден, че можем единствено да употребим израза „над него е имало само небе“, критиките не престават.
РЕАЛНО БЕЗПОКОЙСТВО ИЛИ ДРУГО
Намиращ се вече извън България, Далчев сигурно е бил обект на опити да му се въздейства. Според един публикуван в печата ни разказ на Петър Атанасов, неговият помощник, „импровизациите“ се оказват прозрачни. „През октомври, докато чакахме да заминем за САЩ, се намирахме в Хипинг, близо до Залцбург. В селцето се появиха туристи, които уж си правеха снимки, а когато се разхождахме, заснеха Далчеви. В ресторанта на хотела, в който обядвахме, малка група непознати системно наблюдаваха нашата маса. Няколко дни по-късно най-изненадващо в хола на хотела се появи художникът Атанас Нейков (Найо, директорът на СГХГ) придружен от набит мъж, способен да ти строши всички кокали.
Найо беше известен, че на всички събрания в СБХ стоеше отстрани, мълчеше и броеше кой какво прави. Със западната си кола ходеше често по „поръчки“ из Европа. Никога нищо не казваше. Тогава в хотела започна една дълга история, разказвайки гузно как „случайно“ минавал и как „случайно“ научил, че Далчев е там. Борецът прекъсна дългия монолог и каза, че зам.-министърът на МВР и приближен до Тодор Живков Мирчо Спасов е в Прага и ги е изпратил да заведат Далчев в нашето посолство във Виена, където щели да му дадат паспорт за всички страни.
Далчев отказа да се срещне с неканените посетители и от хотелската стая им заяви, че очаква да получи обещаните паспорти тук. „Когато видя паспортите, тогава ще говорим“ – бяха думите на скулптора.
Междувременно се разбра, че двама души са дошли в хотела, за да отвлекат Далчев. Найо, който се чувстваше адски неудобно, и борецът започнаха да гледат уплашено и набързо се ометоха. Защо трябваше Мирчо Спасов да стои в Прага, не стана ясно. Може би е бил натоварен лично със случая, за да вкарат Далчев в посолството и след това да го доставят в София.“[29]
Споменът е личен, субективен, но от конкретна случка, чиято битност едва ли подлежи на съмнение.
ЕДНА СТРАННА МИСТИФИКАЦИЯ
Има едно събитие, което не бива да се подмине. В едно от списанията, на което главен редактор бе Стефан Продев, бе публикуван превод на писмо на може би най-значимия скулптор в ХХ век Хенри Мур до Любомир Далчев. Но този толкова важен текст с признание на силата и качествата на българския скулптор, не е включван никъде в нито един от цитираните от мен трудове, публикации, филми, разговори и каквото и да е. Няма го и в сегашната изложба, която Софийската градска галерия подреди.
Съществува ли това писмо, действително ли го е имало или е една мистификация? Изобщо възможно ли е да има подобен документ, той да бъде публикуван във време, когато и подателят, и адресантът са живи, да го четат в наше издание хиляди хора, години след това да се говори за него, а никъде и никой от заетите в творческите неща на Далчев да не…[30]
И НЕЩО ДЪЛБОКО ПРЕЖИВЯНО
Помолих Милко Кръстев да сподели фрагмент от непознатото, което съдържат спомените му за Любомир Далчев. И той го направи, не извади откъс от лентите си, а този път даде свой текст, за което му благодаря от сърце: „В далечното село Тешово на южната граница и в далечната 1979 година се случи нещо, което едва сега се опитвам да опиша. Тогава не беше възможно. Хората, които събрахме за пътешествието, бяха нещо като патриарси на българската култура, по чудо оцелели в условията на див атеизъм.
На първо място стоеше народният лечител Петър Димков. Тогава беше над 90 години, обичаше да си пийва по чашка червено вино. Не ракията, казваше, а виното дава здраве и енергия; сега българите пият повече ракия и затова са нефелни и ходят в непрестанен махмурлук. Скулпторът Любомир Далчев тръгна със своя бял мерцедес, с жена си, сина Любчо и помощникът му Пепи, който беше и шофьор. На маестрото му се говореше и пътуваше, защото беше завършил произведението на живота си – „Самуиловите войници“ и фигурата на Свети Климент Охридски. Но, когато го помолих до него да се настани друг професор – художникът Асен Василиев, той не се съгласи. Нямало място за двама такива известни творци, а още по-малко за критици на „Климент Охридски“. Както и да е – настанихме бай Асен в друга кола до друг почитан човек от музикалната академия – професор Стоян Джуджев, който преподаваше фолклор и православно пеене. Не можеше без такъв българин. Бяхме открили народни песни за Левски. С нас тръгнаха и певците от ансамбъл „Кукузел“ за черковни песнопения и неговата художествена ръководителка Таня Христова. На 28 април надвечер пристигнахме в Тешово. Посрещна ни кметът Петър Тешовски. Деца закичиха гостите със здравец. Кметът по едно време не се сдържа и викна: „Цяло Тешово днес се радва! За нас това е празник. Толкова много професори на куп не сме виждали. Елате, елате в нашата черква!“
На портите на черквата „Св. Димитър“ ни посрещна с жезъл в ръка Неврокопският митрополит Пимен. Въведе ни в храма, застана пред олтара и ни благослови. Защракаха фотоапарати и се понесе свистенето на филмовите камери. Телевизията от Благоевград снимаше на цветен филм събитието. Микрофоните на радиото бяха пуснати, изглеждаше, че всичко, което се случва, ще бъде съхранено, или пък докладвано където трябва. Бяха дошли всички партийни секретари и партийни работници, както ги наричаха тогава, пристигнаха и председателите на народните съвети от окръга и гр. Гоце Делчев, от селца и махали. И влязоха в черквата. Журналистът Илия Пехливанов шепнешком обясняваше православната думичка „съборност“. В храма наистина се събраха българи – от мало до голямо, родолюбци, партийци, властници, духовни люде – истински народни будители, художници, писатели, журналисти, овчари, майки и баби. Клисарят вървеше между нас зарадван на това множество, което владиката Пимен благослови с кръст и слово. И повечето се прекръстиха. Другите се страхуваха, защото беше време на официален атеизъм…
Митрополитът подкани певците от ансамбъла „Йоан Кукузел“. Пред олтара, облечени в черни рединготи, се наредиха момчетата на Таня Христова, която беше основала групата още през 1967 г. и им стана художествен ръководител. Тишината в храма беше необикновена. Илия Пехливанов ми прошепна думичката „съборност“, аз му отвърнах: „народът е тук“. Само пукотът на свещите съпроводи началото на първото песнопение. И се огласи черквата от „Господи сил, с нами буди“/ Сили Господни бъдете с нас/, „Владико и Свещеноначалнико“, „Разбойника благоразумнаго“… Дойде ред и на „Полиелей на българката“ от българския композитор от 13 век Йоан Кукузел. Последваха „Смертию смерть поправ“, „Молитва“ и „Достойно есть“ – обичаната от Левски прослава на Богородица. За завършек пропяха и народна песен за Дякона Левски.
Митрополит Пимен, облечен празнично и с жезъла в ръка, застана по средата на хора и всички запяха „Многая лета“…
Песнопенията бяха отвели присъствуващите в най-потайните и скрити кътчета на душите. Никой не продумваше. Дядо Пимен изрече думи на благодарност: „Благодаря от името на нашата православна църква за това религиозно празненство!“ И пак мълчание. Тогава Таня Христова излезе пред певците и доколкото си спомням, каза, че това е необикновено приключение за нея и за хор „Кукузел“. Били по света, пеели по велики катедрали и в работния кабинет на австрийския президент, но това, което се случило в Тешово, щели да запомнят за цял живот като едно необикновено преживяване. Тя не го назова, не го дефинира…
Подадоха микрофона на Петър Димков. Той каза: „Нашият род е един от най-старите в този край. Началото му е още в кръстоносните походи. По линията на баща ми родът е Хаджидимови, а майка ми е от Халембаковите. Наш зет е прочутият войвода Зюмбюлев. Нашето село е Горно Броди – само на няколко километра от мястото, където сме сега. При една служба в черквата моят дядо като свещеник тогава е изгонил гръцкия владика и се започнала борбата за черковна независимост. Баща ми завършва Серската семинария и също става свещеник.Той отслужил службата на български език и бил осъден на смърт, трябвало да се крие в Атонския манастир. След Освобождението довел семейството си в България. Та искам да кажа, че ние се намираме в свещената земя на моите деди, които са били едни от първите борци за духовна независимост на българите. Тази черква в Тешово, всички тези икони и стенописа трябва да се опазят, защото в тях е заложено нашето достойнство и духовното ни здраве. Като гледам, сега хората страдат от най-лошите болести. За да не страдат, за да сме здрави , трябва да опазим българската си душа и свещения дух на българи.“
Скулпторът Любомир Далчев каза, че е роден недалеч от Тешово, в град Солун. Спомни си детството, гръцките издевателства над българите. Спомни си и онази икона на Свети Атанас, която дядо му носил. Тя го спасила от гръцки куршум. По-сетне иконата на Богородица става закрилница на всички от Далчевия род.
И дойде един момент, когато никому не се искаше да излезе от черквата.
Стояха, приказваха си, разглеждаха стенописи и икони… И тези стенописи и икони оживяваха, наранени от нехайство, влага и човешки устни.
Все пак в храма се бяха събрали преди всичко българи и преживяха един час или не знам колко време в състояние на „съборност“. Преживяха наедно със своя Бог Христос, наедно с Богородицата, Свети цар Борис – Михаил, с другите светии български и главно усетиха, че между живите има духовни будители, подобни на онези от стените на черквата. Не случайно на другия ден един, който беше изпратен да гледа и слуша, казал пред началството: „Всичко беше много тържествено и много божествено!“ Но в края на тази 1979 г. дойдоха и последствията. Имаше уволнени журналисти, скулпторът Далчев замина за Америка и го обявиха за невъзвръщенец, някой скри филма от събитието, а народният лечител Петър Димков се зае още по-усърдно да лекува народа и застарелите партийни ръководители на държавата и империята.“
Би ми се искало да завърша, че макар и на различни точки, сърцата на тези хора са на едно място. И винаги ще бъдат.
ЕДНО СТАНАЛО НЕЩО В ПОСОЧЕНИЯ ПЕРИОД
На 27 декември 1997 Любомир Далчев изпълни 95 години. Точно на деня, по инициатива на журналистката Росица Панайотова и Христо Далчев (син на Атанас Далчев), и двамата работещи в националното радио, направихме представяне на делото на скулптора и отправихме поздрав. Тримата осъществихме както радиопортрет на огромното му творчество, така и изпратихме сърдечно благопожелание, предполагам символично, до забележителния скулптор… В студиото внесох негова ранна работа, съдържаща силата на старта му в изкуството. Негова графика в техниката на офорта и акватинта, нещо, което е уникално за творческата му биография и не се повтаря. Слушателите не можеха естествено да я видят, но пък присъствието на артефакта допълнително ни мотивира емоционално. От друга страна, то даваше възможност да се осъзнае огромния път от търсения и мащаби в творчеството на един велик създател на вълнуващи произведения.
* Материалът е направен след предложение от редакцията на списание КИНО. Поводът е силният отзвук на изложбата в Софийската градска художествена галерия, по повод 120 години от рождението на изключителния български скулптор Любомир Далчев.
Бележки под линия:
[1] Васил Добревски е роден 1950 г. Учил е ориенталистика, история, философия и виктомология. Завършил е българска филология в СУ. Работил е като филмов асистент-режисьор в СТФ „Екран“, СНПДФ „Време“ и София-прес „Интерфилм“. Бил е журналист във вестниците „Народна младеж“ и „Поглед“, в БНР и БНТ. От филмите, които реализира в случая мога да откроя този му за Сирак Скитник. Живя до 2004 г.
[2] Димитър Бойков е роден през 1927 г. Завършва специалността „Скулптура“ при проф. Марко Марков през 1956 г. Носител е на високи държавни отличия и награди, професор. Работил е във всички жанрове на скулптурата. Негова е например фигурата на „Възраждане“ във фоайето на НДК.Починал е 2000 г.
[3] Това сполучливо споменаване може би ще ни припомни фрагмент от атмосферата на времето и не е излишно заради „сюжета“ и ние да го направим: „В България името му стана известно през 1992 г. когато уреди среща на български политици и интелектуалци със Симеон Сакскобургготски в своя хотел „Чемширът“ в Ню Йорк. Беше обявено, че пътуването и целият престой на групата е за сметка на Пейчинов. Важно условие беше всички да са със смокинги, дамите – с бални тоалети, а който няма – да си ушие в София за 1000 тогавашни лева при шивач, препоръчан от Пейчинов. Платът – от фондацията му. На поканата се отзоваха личности от целия политически спектър на прохождащата българска демокрация: депутатите Михаил Неделчев, Елена Поптодорова, Чавдар Кюранов, Александър Томов, Георги Пирински, Атанас Папаризов, Жорж Ганчев, Кръстю Петков, кметът на София Александър Янчулев, писателите Стефан Цанев, Георги Данаилов, Петър Константинов, актьорите Невена Коканова и Николай Калчев, режисьорът Павел Павлов, телевизионната говорителка Анахит Тачева и мъжът ѝ, духовници... Когато българската група се върна от Ню Йорк, почти всички упорито избягваха да разказват какво се е случило там. Но ето откъс от колоритното описание на срещата, което прави Георги Данаилов в своята мемоарна книга „Доколкото си спомням“: „Не знам дали в „Чемширът“ стана ясно доколко българските интелектуалци са интелигентни, но че умеят да ядат и пият гороломно на чужда сметка и че в това отношение проявяват завидно единство, в което всяка разлика в политическите възгледи изчезваше, ще се запомни, докато свят светува. Не знам дали тогава и Симеон Втори се очарова тъй много от своите някогашни поданици, че се зарече рано или късно отново да ги управлява...“. За повече: https://www.vesti.bg/bulgaria/obshtestvo/za-zhivota-i-smyrtta-na-avgustin-pejchinov-4385371.
[4] Цитатите от сценария навсякъде съм отделил в курсив.
[5] Нима СБХ тогава е бил различен от останалите подобни и други обединения? Някогашните йерархични и родови начала там не се изживяват до днес.
[6] Петър Атанасов е името всъщност.
[7] Позовавания на Борис Делчев, са от пълния препис на неговия дневник , които в своята цялост са непубликувани. Предоставени са ми лично от изследователката и тълкувателката на дневника на Делчев, поетесата Марияна Фъркова, за което ѝ дължа огромна благодарност. Както и на наследниците на Борис Делчев, които ми разрешиха цялостно да ползвам тези текстове.
[8] В началото на 90-те работех в редакцията на в. „Вечерни новини“ и участвах в дискусия по повод бележка от журналиста Илия Пехливанов, на която скулпторът Димитър Остоич отговори. В анкетата, която направих за да добия представа за проблемите около творчеството на Далчев у нас, сестрата на съпругата му, срещахме се многократно, ми разказа за вандалско отношение в дома на Далчев. Бил настанен човек, неприемлив за близките му (поставен въпреки волята им от човек на ДС), накрая при напускането на дома нарочно наводнил помещенията. Според разказа на спомената е имало повредени и изчезнали творби, унищожен архив.
[9] Синът на Рембранд, починал година преди своя баща.
[10] Считам находчиво припомнения от авторите на сценария афоризъм на брата на скулптора, поета Атанас Далчев: „Никой не може да застреля една идея. Тя може да бъде унищожена само, когато се реализира.“
[11] Михаил Венков е режисьор с опит в документалното кино, посветено на личности и творци на изкуството. Бих споменал филмите му за Петър Димков, Илия Бешков, Александър Дяков, Кишо Курокава…
[12] Контактите ми със семейството му в началото на 90-те също носеха това впечатление. Интересно е да се съберат различните мисли и мемоари, защото няма как да преценим по друг начин реалните факти и да извадим от различните гледни точки съвпадащото. За момента спомен за скулптура е поместил Георги Йорданов и с деликатна лаконичност представя следната позиция: „Именитият му баща на няколко пъти и с мое съдействие го мести (става дума за сина на Любомир Далчев – б.м.) от техникум в техникум. Може би не съм прав, но все ми се струва, че желанията на любимия син и семейни внушения са в основата на решението на проф. Любомир Далчев да се възползва от изложба, която му уредихме в Австрия, за да потърси убежище на Запад. Тая негова постъпка буквално ни стъписа. Та той беше най-уважаван автор. Бе получил от държавата всички възможни отличия и най-добри морални и материални подтици за творчество. И до днес не разбирам защо антифашистът, радетелят на социалистическата идея, крупният автор обърна гръб на своето минало и на отечеството. Проф. Любомир Далчев мотивира семейното решение да заживее в САЩ с обида от някои от членовете на ръководството на СБХ. Въпреки желанието на негови отрицатели да бъде анатемосан, оценките за творчеството му не бяха подложени на преоценка. За разлика от други емигранти, големият скулптор предпочете мълчаливо да преживее унижението на бежанските лагери, преди да се установи в щата Калифорния. Не зная от какви подбуди се е ръководил, за да направи няколко скулптури, които са в противоречие не само с неговите разбирания, но и с целия му творчески път. Може би това е обяснението за невисокото художествено равнище на произведенията му, създадени през последните години на странстване зад океана. Видях такава негова скулптура в Канада, в близост до Ниагарския водопад.“
[13] Тема на много от скулптурите му е апартейда, репресиите, протестът срещу насилието и експлоатацията, войната във Виетнам. Носят и съответно тези имена.
[14] Тема на много от скулптурите му е апартейда, репресиите, протестът срещу насилието и експлоатацията, войната във Виетнам. Носят и съответно тези имена.
[15] Мавродинов, Никола. Любомиръ Далчевъ. Изд. „Т. Ф. Чипев“, София, 1942, с. 156.
[16] Атанас Пацев е роден 1926 г. Като съвсем млад участва във въоръженото комунистическо движение като партизанин в Радомирския партизански отряд. През 1949 г. завършва Художествената академия при проф. Илия Петров и Дечко Узунов. Считан е за един от най-самобитните и значими български художници от втората половина на XX век.
[17] Зачеркнатата книга за Далчев на Атанас Пацев ми е предоставена от наследниците на художника с право да я ползвам. За нея по-подробно пиша повече в монографията си „Атанас Пацев – преодоляване на невъзможното“, изд. „Пропелер“, София, 2018.
[18] Каквито и да са качествата на тази черно-бяла лента, с молба за съдействието на Българска национална телевизия тя бе прожектирана по повод 115-годишнина на проф. Далчев в Академията. Филмът „Скулпторът Любомир Далчев“ (1977) с автори: сценарист Владимир Свинтила, режисьор Михаил Стойков, оператор Георги Атанасов.
[19] Михаил-Милко Кръстев е роден в гр. Перущица. Завършил е журналистика в Софийския университет. Работи в БНТ, централния печат, Градския музей в Перущица. Основна тема на журналистиката и публицистиката му са животът на Васил Левски и Априлското въстание. През 1975 г. в съавторство с Илия Пехливанов издава грамофонната плоча „Достойно есть“ с песнопения и разкази на очевидци за въстанието. Същата година излиза и сборникът „Дни на борба горда“ с непубликувани разкази на очевидци. Автор на трилогията „Виното на надеждите“: „Опрощението“ (1998), „Лечителя“ (2001), „Окото на светеца“ (2006).
[20] Христо Далчев е роден в 1872 г. в град Кукуш, който тогава е в Османската империя. Преподава турски език в Солунската българска мъжка гимназия. Завършва право в Цариградския университет. Като адвокат Далчев многократно защитава в османските съдилища активисти на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. След Младотурската революция в 1908 г. той е избран за депутат в Османския парламент от Сяр от Народната федеративна партия (българска секция). В парламента Христо Далчев защитава културно-образователните и икономически права на македонските и тракийските българи. През 1910 – 1912 се включва активно в дейността на обществено-културната организация Българска Матица. През април 1910 г., на Първия събор на Българска Матица Далчев е избран за председател на нейния управителен съвет, а на следващата година – за председател на нейния църковно-училищен отбор. През май 1911 г. Христо Далчев подкрепя инициативата за създаване на легална политическа партия на българите в Османската империя – проект, който пропада поради засилването на политическото напрежение и избухването на Балканската война. След Междусъюзническата война Далчев емигрира в България и се установява в Дедеагач, а по-късно в София. Женен е за прилепчанката Виктория Димшова. Умира през 1949 г. в София.
[21] Шухаев и Яковлев са явления, които малко познаваме за разлика от следващите споменати. Но достатъчно е да видим техния общ автопортрет за да разберем за какво високо творческо ниво става дума. И двамата имат сложна съдба. Единият е въдворен в Магадан, другият остава емигрант.
[22] От преподавателите му в чужбина имам повече информация за Умберто Коромалди (1870 – 1948) – автор, чиито творби са показвани в Сейнт Луис и Сенигалия (1904), Мюнхен (1905), Рим (1907), Милано (1908), Барселона (1910). През 1909, 1910, 1911 г. получава награди на изложби в Мюнхен, Брюксел, Барселона и Сантяго; през 1912 г. в Неапол и през 1915 г. в Сан Франциско. Бил е президент на Академията на „Свети Лука“ в Рим и член на Академиите на Брера и Парма.
[23] Не съм склонен на отклонения от основната тема, но според мен в началото на творчеството му и до 9-ти септември има едно равновесие между „дионисиевите“ и „аполоновите“ принципи в творчеството му. По-късно, макар така интересно модерен, „разумът“ преобладава. Ако си припомним Ницше, драмата на времето ни се крие в „преобладаването на разума“. Поне моето чувство за третия му, модерният му период е, че разумът преобладава. Но това е личното ми усещане, което не ангажира никой друг.
[24]https://izkustvoinauka.com/s-tozi-koyto-otlya-slona/ В посочения текст „Онзи, който отля слона“ се съдържат и други подробности, които са от кореспонденцията ми с Михаил Симеонов. Преди години скулпторът Иван Колев ми обърна внимание, че най-иновативната школа в Академията за нашата скулптура е тази на Далчев и не търпи сравнение (става дума за времето, когато Далчев е водел курсове там, паралелно с Фунев, Марко Марков, Михаил Кац…).
[25] През есента на 1955 г. в Брюксел се свиква Международният съвет на музеите (ICOM), който решава под егидата на Експо би могло да бъдат организират две изложби: една за модерното изкуство от последните петдесет години и друга, и друга, по-голяма и енциклопедична експозиция, съдържаща шедьоври от всички периоди и култури. Втората изложба, която ще бъде под заглавие „Човекът и изкуството“, така и не се реализира. В стремежа си да демонстрира „фундаменталното единство на човешката чувствителност, което се крие под всички различни форми на изкуството“, което пряко е вдъхновено от популярното есе на Андре Малро „Le Musée imaginaire“ (1947), многократно цитирано от организаторите, проектът се проваля. Идеята е била конвенционалното разделение на творбите според периодизациите и културите, утвърдени от историята на изкуството, да бъдат преподредени в теми като раждане, смърт, работа, война и религия, пресъздавайки в пространството на експозицията богати взаиомвръзки и междукултурни сравнения, които теоретично са стимулирани от писанията на Малро. Но докато хуманистичната основа на „универсално“ изкуство е било примамливо на хартия, тя стана несъстоятелна, когато се сблъска с реалностите на организирането на въпросната изложба. Проектът бе официално отложен в края на 1957 г. поради „някои събития от международната политика“, които така и дипломатично не са назовани. Събитията са неприемането на цивилизования свят станалото в Унгария. В резултат на това „Петдесет години модерно изкуство“ се оказва единствената голяма художествена изложба под егидата на ЕКСПО и единствената имаща отговорността да създаде универсалистко-хуманистичното послание зад човека и изкуството. И все пак това се оказва невъзможно задача за изложба тясно замислена като ретроспекция на западното модерно изкуство, по модела на първата Документа в Касел (1955) и по-малко известната L'Oeuvre du XXe siècle (Работа на ХХ век) в Париж (1952). Провалът на „Човекът и изкуството“ разкрива дълбоките противоречия в основните позиции в историята на изкуството и критиката, която участва в предварителния проект. Докато всички държави и култури трябваше да бъдат включени в универсалния „Човек и изкуство“, то в другата експозиция, определена да проследи петте десетилетия на модернизма, знаковите творби, тенденциите и оперативните определения за модерното изкуство по това време са като акцент изцяло евроцентрични. С други думи, честването на многообразно и мултикултурно минало придобива следния вид: представянето на една културна доминанта, която почти изцяло принадлежащо на тъй наречения Запад. Западът в смисъла на пространството, от което тръгват, развиват се и имат възможност да просъществуват новите течения на модерното изкуство. И без който няма как да не бъдат размножени тези тенденции и към други точки на света, независимо нормалните трансформации и иновации в тях. Значително е участието на голям брой американски произведения от първата половина на ХХ век, заедно и това на абстрактния експресионизъм, като по този начин е и отредена по-голяма роля на американското изкуство в историята на модернизма от преди. Участието на Съветският съюз в каталога включва четири творби: на Александър Лактионов, Семьон Чуйков, Исак Бродски и Татяна Яблонска, всъщност малка част от произведенията на съветските художници участници. Наличието на очевидно немодернистичнита тенденция произведения е резултат от преговори: съветските власти се съгласяват да заемат известни модернистични произведения от колекциите Щукин и Морозов, които не бяха напускали Русия от 1917 г., но при условие че и съвременни съветски произведения ще ги придружават. Вградени в ретроспекция на съвременното изкуство, това е едно от най-големите представяния на съветско социалистическо изкуство, показано на Запад по време на Студената война – иначе рядко наблюдение преди 1956 г., когато Съветите се завръщат и на Биеналето във Венеция след двадесет година прекъсване. Изложбата в Брюксел през 1958 г. „Петдесет години модерно изкуство“ е едно от най-амбициозните кураторски начинания, проведени в следвоенна Европа. Неговият географски обхват е безпрецедентен като експозиция, включително в сравнение с биеналето във Венеция, въпреки системата от национални павилиони. Общо тя е включвала 348 творби на 240 художници от 36 държави.
[26] За някои методи на действия около атмосферата на колегиалност и поръчки съм писал: https://liternet.bg/publish13/k_nikolov/mparashchuk.htm.
[27] Любопитен момент да разпознаем неуморимостта на Далчев е фрагмент от книгата на Пацев: „до такава степен съдбата на неговите пластически концепции и новаторски идеи е по-важна, че когато в един спор с чужденец майсторът доказва, че новите прогресивни идеи, че младите в изкуството ще победят неминуемо, а чужденецът скептично пита по какъв начин, седемдесетгодишният ентусиаст отговаря: „Много просто, старите ще измрат и ще отстъпят място на младите“.
[28] Тези шедьоври на Любомир Далчев се отличават с философската дълбочина на подхода си към глобалното в темите, повдигнати в произведенията му, и изключителната честност в излагането на мислите, чувствата и страстите на изобразените фигури-съдби. Много дължа за разясняването на тези осем композиции на скулптора Огнян Христов, член на екипа на изложбата в Софийската градска галерия, дала повод за текста ми.
За дискусията около скулптурата „Бунт“ вижте и текстът ми от сайта „Въпреки“, „Бунтът на Любомир Далчев с „Бунт“.
[30] Пумпалов, Димитър. „Имало ли е опити за покушение срещу Любомир Далчев?“, 7.2.2012 г. http://bolgari.org/imalo_li_e_opiti_za_pokushenie_sreshtu_lyubomir_dalchev_-el-1476.html
[31] Може би след още малко необходимо време за проучвания, ще направя публикация върху това след време.
