АВТОКОМЕНТАР НА ВЕРА НАЙДЕНОВА ЗА КНИГАТА „ЯПОНИЯ НА ЕКРАНА И НА ЖИВО“

 

(Сф., изд. „Петко Венедиков“, 2022 г.) 

Мисълта за създаването на книгата ме споходи по време на пандемията. В незнаен миг притесненото ми подсъзнание изтласка спомена от написаните някога рецензии за японски филми (първата през 1967 г.), после и този за усилията, вложени при тълкуване творчеството на Акира Куросава (по повод книгата му „Нещо като автобиография... или потта на жабата“); събудиха се и клетките в паметта ми от преживяното при пребиваването в Япония (14 – 24 октомври, 1990 г.), впечатленията от японските филми, видени в Кан (1993 – 2020)…

Някои от статиите притежавах, други издирих, организирах електронното им преписване. При прочита усетих необходимост от актуализация и обогатяване с нова информация. Така, в движение, книгата придоби особен характер. Получи се мозайка от разнородни текстове – стари критически анализи се редуват с днешни разсъждения,чужди мнения и констатации се допълват с мои, изкуствоведски постановки съседстват с фактологична информация…

Напоследък съществува склонност всеки подобен микс да се свързва с влиянията на постмодернизма. Но аз ще окачествя книгата си по-просто: „нещо като монография…или докосване до Япония“ (не крия закачката със заглавието от известната книга на Куросава). Предлогът като омекотява строгите белези на класическата познавателна форма. И в този случай има един автор и една обединяваща тема  – Япония, видяна във филми (нейната история, култура, общественото ѝ устройство…) и „на живо“ (пейзажът, съвременните очертания, хората…). А защо докосване? Ами защото Япония, киното ѝ и творчеството на Куросава са безкрайни, а моите контакти с тях бързовременни и локални. При докосването се прилага  българска гледна точка, пречупва се българската култура, българската обществена проблематика.  

По-свободното осъществяване на монографичната форма се проявява най-вече в различните подходи, с които са осъществени текстовете. Това ще проличи от откъсите, които предлагам

ОТКЪС ПЪРВИ. Той е от студията „Да преживееш „Нещо като автобиография… или потта на жабата“, в която творчеството на Куросава се осмисля с принципите на дзен естетиката; в нейната територия се поражда известният девиз на маестрото: „Не измисляй, а открий и пресътвори“.         

Япония – поле на вечното и вездесъщото.

Квалифициран от съвременните учени като един от сложните, нееднозначни проблеми в художествената практика и теория, в традицията на японската философия-естетика дзен, въпросът за историзма в изкуството има специфични особености. Ако, да речем, и за европейския творец от средновековието (според Д. С. Лихачов) в причинно-следствените връзки между явленията просветва друг план, по-дълбок и непроменящ се (това в съответна степен важи и днес при притчовия жанр), то за неговия източен събрат изобщо няма граници между минало и настояще. В разбиранията му времето няма едно измерение, а резултатът не е само следствие, но и предпоставка за станалото. По-точно – векторът на движение не е насочен само напред, нито само назад. Според онтологията на дзен цялото не е слагаемо, не е сума от части, а всепронизващо вътрешно свойство; частта от своя страна е проникната от цялото, носи признаци на връзките си с него. Чрез усещането за единното се стига до единичното, а чрез съсредоточаване в единичното се усеща единното. Затова вместо линейни, причинно-следствени, тук се разкриват синхронни (каузални) връзки, при които отделните елементи, в случая историческата епоха, се съединяват с едновременна и взаимна причинност. Епохата е в зависимост не от предишната или следващата, а от „истинно-същностното“ и художникът я разкрива в нейната „завършеност“, „самодостатъчност“. (…)                                

Същият принцип действа и по хоризонтала. Както при историческия, така и при психологическия опит на човечеството всичко се свързва чрез приобщеността си към единното, а единното живее във формите на локалното. Всичко съществува навсякъде, но в различни съчетания и аспекти. Хората от отделните географски точки виждат света от своя ъгъл, оцветяват го със специфична чувствителност, изразяват се в особено поведение. А това кристализира и в своеобразни художествени структури. Подобно на епохата и териториалното очертание (национално самобитното) се представя като модификация на всеобщото и едновременно с това като завършена самостоятелна величина, която репрезентира общочовешкото в жизнемигновена изява, достъпна за чувственото възприятие и конвенционалното познание (очертанията и в двата случая са плод на нашия ум). Това впрочем дава основание на самия Куросава да каже, че негова родина е целият свят, но заедно с това – че се чувства японец до мозъка на костите… Може да се каже, че той изобразява универсално човешкото, цялото мироздание, но чрез неговия японски модел. От възгледа за взаимното осветляване и допълване на вечното и временното, на универсалното и локалното се поражда лекотата, с която променя времето и мястото на действие при интерпретиране на литературните произведения („Макбет“, „Идиот“, „На дъното“, „Крал Лир“). Японският режисьор тръгва към всепризнатите творби не за да си послужи с популярността им, а защото те, както и разказите на Акутагава, влезли в основата на „Рашомон“, подобно на митовете и приказките, отразяват онова, което е идентично у всички хора и се предава през годините. С други думи, притежават свойствата вездесъщност и устойчивост, представляват своеобразни „концентрати на човешкото“, които имат способност да се възпроизвеждат, в която и да е друга среда, да се превръщат в нова художествена структура, подобно на семето в растението.

ОТКЪС ВТОРИ е от статията, озаглавена „Да видиш Япония със своите очи“, написана в стилистиката на пътеписа.

... Може и да е случайно, но не е без значение, че тъкмо когато у нас, през 1990 г., течаха Дните на японската култура, неголяма българска кинематографична делегация пребиваваше в Токио. Както биха казали възпитаните в духа на дзен, разликата във величините, в размера не е определяща, важен е актът на общуването, стремежът да се осъществява диалог (мондо) по принципа на ехото, на прилива-отлива. Само като се съединяват чрез духовен опит, народите могат да осъзнаят общността, която те заедно представляват...

Поводът за гостуването ни бе фестивалът на киното от източноевропейските страни. Филмите „Иван и Александра“ и „Ти, който си на небето“ избра японски селекционер, режисьорите им Иван Ничев и Дочо Боджаков бяха персонално поканени, а също и моя милост заради направеното за популяризиране на японското кино у нас. Разходите, включително пътните, бяха за сметка на организатора – Японската фондация, която чрез широка система от дейности осъществява културен обмен. Програмата, по дни и часове, получихме два-три месеца напред и както можеше да се очаква, всичко, означено в нея, бе изпълнено.

Престоят ни (14 – 24 октомври) протече в типичен японски темпоритъм. Намерено бе време за всичко: да се представят филмите и създателите им пред публика, да отговорим на въпроси за политическата и културната ситуация в страната си, да гледаме филми, между които най-новата творба на Акира Куросава „Сънища“, да изслушаме лекции за японското кино, та дори да беседваме с местни кинематографисти и критици. Особени акценти в маршрута представляваха съприкосновенията с класическата национална култура. Скоро след пристигането прочутият бял влак-стрела ни понесе между бляскавите реклами, покрай геометричните линии на модерните заводи, сраснали в мек пейзаж с подредените като художествени миниатюри дворчета и градини. С двеста и четиридесет километра в час се озовахме при старините от VIII век (периода Нара) и от IX – XII (периода хейян, град Киото). После обратно направихме завой покрай загадъчния Фуджи сан и се върнахме в Токио.

Към множеството съществуващи сравнения за този град-гигант може да се добави и такова: Вавилон на съвременната цивилизация, който обаче не е застрашен нито от езиково объркване, нито от разруха, тъй като разнородните му начала и съставки се събират с устоялото през вековете разбиране, че култура е име събирателно, нещо изначално интегрално. Тук вечното и временното, старото и новото, своето и чуждото, Изтока и Запада съжителстват равноправно, т.е. без да си противодействат, без стремеж към надмощие едно над друго, във вътрешна непротиворечивост и хармоничност, в японско уникално съчетание. Традиционните малки сгради и небостъргачите съседстват в премислена съразмерност и симетричност, кимоната и продукцията на най-известните френски модни къщи се редуват по улиците с допълваща се елегантност... Може би за Токио днес важи казваното някога за Индия: ако едно нещо не се среща тук, значи, то не съществува никъде по света. Богатството те обгражда отвсякъде, без обаче да те притеснява и унизява, тъй като е градено по мярата на човека, одухотворено е от труд, порядъчност, пестеливост, колективизъм. И се възприема не просто като материално, а като естетическо.

Наивно е, разбира се, да се мисли, че зад завидно овладяното поведение не вибрират дисонанси и стресове. Онова, което е нужно на прогреса, особено на техническия, не винаги лесно минава през човешкото сърце. Наглед простата и хармонична картина е сложна в дълбочина. Неслучайно хората с по-голям опит казват, че след двуседмично пребиваване си готов да започнеш книга за Япония, след едномесечно – статия, а когато мине година, разбираш, че не можеш да напишеш и ред. Истината за нещата, открита по сетивен път, както ни учи и източната мъдрост, е относителна, отразява ги непълно; под феномените на външното се крие живот, озарението за който може да ни споходи само ако сме подготвени за принципите, от които се гради своеобразието му. По-голямата част от тях са общочовешки, но някои са позабравени от европейците...

Но и при непосредствено възприятие се долавя, че „чудото“ се създава от всички, че в страната владее простият и велик закон всеки да върши своята работа и да отговаря за нея, че на почит е и най-обикновеният труд. Видях човек, покачил се на борово дърво, да чисти пожълтелите иглички. А друг да увива със специален бинт стволовете на плачещите върби за предстоящото зимуване. От всичко недвусмислено личи, че социално-икономическите механизми функционират добре, че производителността е могъща и високият стандарт пронизва в някаква степен всички кътчета и кръгове на живота. (...)

Сливането на множество линии и елементи придават универсалност и на японската художествена култура. Достатъчно е да се гледа телевизията, която мълниеносно пренася най-доброто от всички краища на земята. На малкия екран можеше да се види Фелини, дошъл в Токио да получи висока награда, в коридорите на хотела срещахме Маркес, работещ над сценарий с Куросава. И все пак именно в тази област, в средите на интелектуалците се усеща напрежение, тревога от обстоятелството, че развитието на изкуството не е в синхрон с нарастващото богатство, че в преобладаващата си част киното е комерсиално и подражателно, че традицията се занемарява, чарът на древната култура се отдалечава от съвременния японец. С грижа за националната идентичност, а и като противодействие на технократизма творците все по-често се връщат към изконната религия, шинтуизма, съзиращ, както се знае, душа във всяко нещо, Бога във всеки човек. Свято се пазят каноничните форми на театрите „Но“ и „Кабуки“, в чието живо въздействие върху препълнени с публика салони можахме сами да се убедим. С неподражаема простота, артистизъм и проницателност филмът на Куросава „Сънища“ обхваща всичко това. И още – вечните мъки на творчеството, нравствените терзания на съвременния учен атомник и екологичните проблеми, които, макар и до голяма степен успешно решавани от богатата държава, все още разяждат и без това ощетената ѝ от природата земя.  

Видяното в Япония дори за кратко време може дълго да бъде описвано, примамливо и любопитно да се разгадават парадоксите. Но ние все по-малко имаме право да изливаме възторзите си от чуждите достижения и все повече сме длъжни да проникваме в идеите, чието тържество са те. Повече от всякога ни е необходимо Сократово познание на себе си чрез опознаването на другите. Затова нека и в случая се опитаме да снемем нагледността и вникнем в мисълта, в поуката та оттам да вървим към лечението.  

ОТКЪС ТРЕТИ. Тук би следвало да е мястото на текст, при който, с критически маниер, се прави опит за обяснение на трансформацията, преживяна от японското кино през последните десетилетия, но тъй като той беше вече поместен в брой Април на сп. КИНО от тази година и при желание читателят може да го намери, ще отстъпи място на

ОТКЪС ЧЕТВЪРТИ

Кратка среща с автограф

През 1993 г., при моето първо отиване на големия фестивал (Кан), там беше и „императорът“. С филма „Мададайо“ (извън конкурса). Преводът на заглавието е „Още не“. Камерен, трагикомичен, може да се каже скечов  разказ, за възрастен човек, който казва на смъртта, че още не му е дошло времето…

На пресконференцията се реших да пристъпя към Куросава. По онова време, тоест преди събитията с кулите в Ню Йорк, общуването със знаменитостите беше разрешено. А имаше и какво да попитам. При подготовката на „Автобиографията“ за печат издателството бе уведомило автора, че е затруднено с изплащането на хонорара. В отговор той бе споделил, че няма претенции и би искал да получи етнографски предмети. По времето, когато нашата делегация гостуваше в Токио (виж „откъс втори“), предметите – родопски гайда и халище, му бяха изпратени по куриер. Заедно с екземпляр от книгата. Та исках да го попитам получил ли е всичко това.

Осемдесет и тригодишният Куросава стоеше пред мен – достолепен, красив и много елегантен. С любезното съдействие на дългогодишната му преводачка от френски, г-жа Катрин Каду, му се представих. На въпроса ми отговори утвърдително и с характерния жест на японска благодарност. Написа ми автограф. Едва ли е необходимо да казвам, че е най-скъпият, който притежавам.

През 2011 г. г-жа Каду представи направения от нея филм „Куросава, пътят“, с говорещите за живота и делото на режисьора Ангелопулос, Скорсезе, Бертолучи, Истууд, Иняриту, Киаростами, Вуу и др. Като епиграф е поставена негова мисъл в парадоксален стил: „Аз не зная какво е киното, затова продължавам да правя филми“.

ОТКЪС ПЕТИ. Книгата завършва с Приложение: списък на японските филми, прожектирани у нас през последните две десетилетия. Тук ще представя само японската част с българските филми (с предположението, че ще е най-любопитна за читателите на списанието). Тя ми беше предоставена от възпитаничката на НАТФИЗ, японската киноспециалистка, член на СБФД, Йошико Минекава, на която впрочем съм посветила книгата.

 

Фестивалите 

2009 Специална програма „Българска филмова седмица” в Националния филмов архив на Япония, послучай 50 години на дипломатическите отношения между България и Япония.

Игрални филми: „Козият рог“ (реж. Методи Андонов), „Лачените обувки на незнайния воин“ (реж. Рангел Вълчанов), „Хан Аспарух“ (реж. Людмил  Стайков), „Куче в чекмедже“ (реж. Димитър  Петров), „Рапсодия в бяло“ (реж. Теди Москов), „Време за жени“ (реж. Илия Костов) , „Шивачки“ (реж. Людмил Тодоров).

Анимационни и документални филми: „Луната със сините очи“ (реж. Пенчо Кънчев), „A + E“ (реж. Цветомира Николова), „Парцалът“ (реж. Анри Кулев), „Зиро“ (реж. Слав Бакалов), „Май“ (реж. Стоян Дуков), „Георги и пеперудите“ (реж. Андрей Паунов), „Проблемът с комарите и други истории“ (реж. Андрей Паунов).

Токийски международен кинофестивал:

2009 „Източни пиеси“ (реж. Камен Калев) Голямата награда „Токийска сакура“, награди „Най-добър режисьор“, „Най-добър актьор“ (Христо Христов, посмъртно).

2014 „Урок“ (реж. Кристина Грозева, Петър Вълчанов) Специалната награда на журито.

2016 „Слава“ (реж. Кристина Грозева, Петър Вълчанов)

2017 „Кораб в стая“ (реж. Любомир Младенов)

2020 „Февруари“ (реж. Камен Калев) Международен фестивал на историческия филм – Киото

2017 „Врагове“ (реж. Светослав Овчаров)

Фестивал на европейското кино – Осака:

2007 „Време за жени“ (реж. Илия Костов)

2008 „Шивачки“ (реж. Людмил Тодоров)

Дни на европейския филм:

2008 – 2021 „Време за жени“ (реж. Илия Костов), „Рапсодия в бяло“ (реж. Теди Москов), „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (реж. Стефан Командарев), „Източни  пиеси“ (реж. Камен Калев), „Козелът“ (реж. Георги Дюлгеров), „Стъпки в пясъка“ (реж. Ивайло Христов), „Аз съм ти“ (реж. Петър Попзлатев), „Урок“ (реж. Кристина Грозева, Петър Вълчанов), „Виктория“, (реж. Мая Виткова), „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ (реж. Иглика Трифонова), „Маймуна“ (реж. Димитър Коцев – Шошо), „Безкрайната градина“ (реж. Галин Стоев), „Вездесъщият“ (реж. Илиян Джевелеков).

Дни на българското кино във Френския  институт Япония – Токио:　　　

2018 Филми на Камен Калев: „Източни пиеси“, „Островът“, „С лице надолу“

The SKIP CITY INTERNATIONAL D-Cinema FESTIVAL:

2019 „Ирина“ (реж. Надежда Косева) Наградата за Най-добър режисьор

Hiroshima International Film Festival: 

2019 „Снимка с Юки“ (реж. Лъчезар Аврамов)

Sapporo Short Films:

2016 „Любов“ (реж. Боя Харизанова) Награда за Най-добър режисьор-студент

Филми, показвани в кината:

„Източни пиеси“, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“

Извън кината (Amazon prime):

„Източни пиеси“ (реж. Камен Калев), „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (реж. Стефан Командарев), „Слава“, „Урок“ и „Бащата“ (реж. Кристина Грозева, Петър Вълчанов), „Потъването на Созопол“ (реж. Костадин Бонев)

DVD:

„Източни пиеси“, „Слава“, „Урок“, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“　

Aeon cinema (Virtual film theater mall):

„Ирина“

По телевизия Cinefil imagica:

„Писмо до Америка“

По телевизия wowow:

„Източни пиеси“.

 

Идеята за написване на този автокоментар е на редакцията. С присъщата си отзивчивост към списанието, макар и след известно колебание, Вера се отзова на молбата ни. Сега, когато книгата „Япония на екрана и на живо“ може да бъде намерена в книжарница „Книжици“, в книжарницата и в читалнята на НАТФИЗ, ще очакваме и отзивите на читателите…

Списание КИНО