ИРИНА ИВАНОВА 

РАЗГОВАРЯ С АКТЬОРА БОЙКО КРЪСТАНОВ

 

„Искам да предизвиквам срещи с неочакваното. Не искам да казвам „да бягам от зоната си на комфорт“, защото е клише.

Пък и защото в крайна сметка след като имаш ядене и подслон, значи си в зоната си на комфорт“ – каза ми преди време Бойко Кръстанов в друго интервю. Сега, през септември 2022 г. се срещаме отново. Току-що се е  завърнал от Перу – поредният му опит да предизвика неочакваното. Обича дългите и далечни пътешествия, новите, непознати земи. „Лесно ми става скучно – казва ми. – Да идва новото!“ Това важи не само за пътуванията май, но и за ролите.

Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2010 г. в класа на проф. Здравко Митков. Първата му по-сериозна роля в киното е в „HDSP: Лов на дребни хищници“ (2010) на Цветодар Марков. Всемогъщият телевизионен екран му даде национална популярност със сериала „Стъклен дом“ през същата тази 2010 г. в компанията на цяло поколение нови звезди на киното и театъра – Явор Бахаров, Радина Кърджилова, Луиза Григорова. Същата година получава покана от Маргарита Младенова да се присъедини към ръководената от нея и Иван Добчев театрална работилница „Сфумато“. Какъв летящ старт!

Гледали сме го и в сериалите „Под прикритие“ и „Съни Бийч“, във филмите „Завръщане“ (2019) и „Завръщане 2“ (2022) на Ники Илиев. През 2016 г. се снима в три сезона на ирландския сериал „Red Rock“, където играе полицай хърватин. Театралната му кариера е белязана от безкомпромисни роли в  култови спектакли като „Медея, майка ми“ и „Възвишение“ по романа на Милен Русков с режисьор Иван Добчев, „Зимна приказка“ по Шекспир с режисьор Маргарита Младенова, „Празникът“ на Явор Гърдев по текст на Томас Винтерберг, както и моноспектакъла му „Всички страхотни неща“ с режисьор Владимир Пенев по текст на Дънкан Макмилан.

Какво му предстои, какъв е пътят му дотук, за това си говорим в средата на септември, в може би последния истински горещ ден на лятото. Бойко Кръстанов – леко разсеян, малко меланхоличен (поне аз го усетих така), в репетиционен период на нов спектакъл… Малко дистанциран. Все така някак по момчешки синеок.  

 

 СНИМКА: © ЛЕСЛИ КУК 

Бойко, харесва ли ти думата „кариера“, когато става въпрос за актьорската професия?

Да, макар че може би звучи малко помпозно понякога… Особено, когато я употребявам за себе си. Мадс Микелсен беше казал нещо много хубаво по темата – че не мисли за кариерата си, а мисли за работата, която върши в момента и в която се опитва да влага най-доброто от себе си. И така година след година даваш най-доброто от себе си и в един момент се обръщаш назад и виждаш, че имаш… кариера! Не мислиш за следващото – че искаш да снимаш нещо голямо или нещо най-добро, а просто за това да правиш онова, което правиш, по най-добрия възможен за теб начин. Това е за мен кариерата.

Успяваш ли се да следваш съвета на Микелсен?

Винаги гледам, да. И със Захари (Бахаров – б.р.) сме си говорили, че халтурата е отношението ти към работата най-вече, а не самата работа. Ако ти го приемаш като важно, смислено и даваш всичко, на което си способен… какво означава халтура?

Има ли случай, в който си бил изплашен от роля или от режисьор, с който ти предстои да работиш?

Естествено, да. За много текстове съм си мислил дали ще мога да ги достигна, дали ще съм на нивото на автора… Ето например това, което работя в момента – Дънкан Макмилан, автор на текста на моноспектакъла, който играя, „Всички страхотни неща“. Много го харесвам този автор, много добре пише. В тези случаи винаги съществува притеснение дали ще успееш да достигнеш автора. И се боря с това. Случвало ми се е да се респектирам и от големи актьори или режисьори, с които ще играя, което е много грешно, защото понякога започвам да мисля не за това, което имам да правя, а за това, дали те ще харесат това, което правя. Много лош начин да тръгнеш да работиш с някого.

Страхът или по-точно респектът не могат ли да бъдат и полезни?

Да, ако те карат да си по-отговорен. Но да се стремиш да се харесаш е пагубно във всяко едно отношение.

А на публиката? Не се ли стремят всички актьори към това дори несъзнателно – да се харесат на публиката?

Пак е пагубно. Разбира се, всеки иска да бъде харесван. Особено актьорите, които сякаш имаме малко по-голямо его в сравнение с останалите хора. Всеки обича аплодисментите и да му реагират на смешките. Сложен е този въпрос. Но се старая да не ми е водещо, иначе става малко… Не е това пътят да постигнеш добри творчески резултати, със сигурност.

След като вече си играл текст на Дънкан Макмилан, сега с втория не е ли по-лесно? Все пак веднъж сте се разбрали, след като моноспектакълът ти „Всички страхотни неща“ по негов текст вече две години се радва на огромен успех.

Да, вероятно по някакъв начин е по-лесно, но така де – аз не се успокоявам с това, че съм работил негова пиеса преди, защото новият текст е много различен, други предизвикателства има в него. Познат ми е езикът му, но това не прави случването на сцената по-лесно. Освен това не е моноспектакъл, а сме двама актьори на сцената, тъй като става въпрос за един мъж и една жена.

Коя е жената?

Елена Телбис.

Започваш да се занимаваш с актьорство още в 9-и клас в актьорска школа към НАТФИЗ. Тогава беше ли избрал категорично професията си?

Един мой братовчед се снимаше като статист в „Троя“ с Брад Пит и ми разказваше някакви забавни истории от снимачната площадка. Стори ми се интересно и реших да кандидатствам актьорско майсторство. Първо се записах в тази школа към НАТФИЗ и после кандидатствах в Академията.

 

 СНИМКА: © ПАВЕЛ ЧЕРВЕНКОВ 

Какво се случи в тази школа? Как се убеди, че това е твоето място и че тази професия е за теб?

Заради преподавателите най-вече – Албена Георгиева, която е страхотна актриса и Петър Пейков, който също беше – той почина по-късно - много добър актьор, а впоследствие и режисьор. Той ме подготви и за академията, работи с мен върху материалите – монолози, басни, стихотворения… Станахме много близки с него, а така се случи, че като кандидатствах и ме приеха в класа на проф. Здравко Митков, той беше асистент и така прекарахме и четири години в Академията с него.

Между другото, танци имаше ли на изпита в НАТФИЗ?

(разсмива се) Имаше.

Какво те накараха да танцуваш, извинявай?

Ами имаше… народни някакви… и един танц, какъвто си искаш. На мен това ми е най-големият кошмар, честно казано, танцуването. Но явно съм го избутал някак. Но това не е основно. Плюс е, но други неща са по-важни.

Как преподавателите ти дадоха увереност?

Те ме запознаха с театъра, неговите закони, изисквания, започнах да чета пиеси, стана ми интересно изкуството като цяло… Попаднах сред хора много запалени от идеята за театър, дишащи… Беше заразителен този техен ентусиазъм. Започнах да ходя по представления и… ме плени.

А какъв беше твоя свят до този момент?

Футбол, момичета, излизания… Нормални тийнейджърски вълнения.

Какво репетирахте в школата?

Спомням си една руска приказка за княз Гвидон… Май аз бях княз Гвидон. Или си измислям… Ама нещо такова беше. Правихме етюди – първо нямаш право да говориш, после с въображаеми предмети, след това откъси…

Кога за първи път получи увереност в това, че ти си за тази професия и тя е за теб? Имаше ли съмнения всъщност?

Не знам… Винаги съм си мислил, че ще се справя някак. Примерно като бяхме в Академията и всички се притеснявахме след четвърти курс кой къде какво… защото Академията свършва и сега ще ни взимат ли в театри, ще репетираме ли нещо, ще искат ли режисьори да работят с нас... не знам… винаги съм бил с увереност, че ще работя тази професия. Че ще бъда актьор и ще се занимавам с тази професия.

А коя е ролята, в която, според теб, за първи път нещата се получиха?

Дали има такава? Не знам.

Все трябва да има. Иначе нямаше да имаш тази увереност, че това е твоята професия.

Просто съм много самокритичен и винаги знам, че може и по-добре. Много ме дразнят някакви неща, като си открия… Но ето – „Възвишение“ например ми доставяше голямо удоволствие да играя. Очаквах си го.

А първата най-трудна роля?

В „Сфумато“ – „Медея майка ми“. Беше много труден процес, а в крайна сметка мисля, че стана хубаво представление. Бях много млад тогава и ми беше трудно да вляза в стилистиката на Иван Добчев, на онова, което той искаше… Текстът беше много тежък… Високо ниво. Трябваше с всички възможни сили да се докопам, да се боря да стигна до него.

Как се справяш в такива ситуации?

Не знам. Лошото е, че няма много неща, които можеш да направиш. Просто трябва да си го изживял, да си минал през някои неща. Опитът е много важен за един актьор. Когато си много млад, някои неща не ги разбираш и не можеш да ги направиш. Не знам какво е спасението. Май че няма такова. Просто ти трябва житейски опит, натрупвания - и като преживявания, но и книги, които си чел, филми, които си гледал, изложби… Всякакви натрупвания – в изкуството и в живота, които ти помагат да изградиш ролята.

 © ОФИЦИАЛЕН ИНСТАГРАМ ПРОФИЛ НА БОЙКО КРЪСТАНОВ 

А пътешествията помагат ли? Ти пътуваш много и забелязвам, че гледаш все да е надалече.

На мен лично ми помагат. Те са точно това, за което говорим – трупаш житейски опит, справяш се със съвсем нови ситуации и проблеми, бягаш си от комфортната зона и по този начин предизвикваш себе си, израстваш и натрупваш наистина някакви преживявания, случки, грешки. Защото когато сгрешиш, след това на базата на този опит, ще можеш да вземеш може би вярно решение.

А важно ли е да са далечни пътешествията?

За мен – да. Защото в Европа всичко ти е познато и е горе-долу едно и също – на Изток е малко по-гадно, на Запад – малко по-хубаво, но общо взето е едно и също. А там отиваш в съвсем друга среда и култура, срещаш съвсем други хора. Ето, сега в Перу видях империята на инките.

Дали са съвсем други хората? Не са ли еднакви всички хора?

Други са, да. Макар че, според мен, Америка отдавна спечели битката. Всеки, във всяка точка на света, има своя американската мечта.

А твоята версия на американската мечта каква е?

Искам да съм щастлив с това, което правя. Засега съм щастлив с това, което правя, така че всичко е наред.

 С ВЕСЕЛА БАБИНОВА В РОМУЛ ВЕЛИКИ  

Кои са твоите пет роли, които в най-голяма степен са те изградили като актьор?

Работата в „Сфумато“ със сигурност много ми е дала. Преди това с Петър и Албена в школата. В Академията при работата със Здравко Митков, усвоих основите на професията, това е ясно. Още си пазя в портмонето един негов урок, написан на лист хартия. Един от първите уроци - как да изграждаш роля. И с Явор Гърдев срещите ми бяха много ползотворни. Работата ми в Малък градски театър „Зад канала“.

А ролите ти в сериалите – „Стъклен дом“ и другите? Какво е тяхното място в актьорската ти биография?

(дълго мълчание) Не знам. Обичам много да снимам. Обичам киното. Но все пак в театъра работиш Шекспир и Чехов, а в телевизията…

Имената там са други, да.

А все пак текстът е най-важен. Освен това… в телевизията, в киното много се бърза, много повече зависят нещата от пари. И като зависи много от пари, става много сложно.

В предишно наше интервю казваш, че искаш да опиташ силите си като сценарист?

Ами да, малко само си говоря засега… Но преди това бих искал да изкарам някакъв курс – по режисура, драматургия, ще запиша нещо.

Какво самият ти определяш като „успех“?

Ако съм подходил честно и съм вложил всичко, което мога и искам, го смятам като свършена работа, от която не се терзая. Ако пътят е бил достатъчно сериозен и удовлетворяващ, чувствам, че съм подходил уважително, с респект и с нужното старание. Това е най-важното за мен – пътят, който съм изминал, да е бил сериозен.

Коя роля би определил като твоето бойно кръщение в професията?

След като завърших, Маргарита Младенова ме покани в „Сфумато“ и това много ме окрили, даде ми самочувствие, защото тя е режисьор, когото много харесвам и това, че тя иска да работим заедно, означава много за мен. Преди това имах още едно интересно представление в Народния театър – „Ангели в Америка“ с Деси Шпатова като режисьор, после дойде „Зимна приказка“ с Маргарита Младенова.

А какво е мястото на ирландския сериал Red Rock?

Там играех един полицай. Имах щастието да търсят хърватин полицай по сценарий – може би за да има някакво етническо разнообразие. Беше интересно.

Направи ли разлика между начина, по който се снимат сериали тук и там?

Веднага, разбира се.

Но не пожела онзи свят, така ли?

Стана ми скучно – стана работа от типа: от понеделник до петък - от 9 до 5. Имах чувството, че стоя на едно място, не усещах развитие и… се върнах тук да играя главната роля. Там нямах тази възможност.

Бързо ли ти става скучно?

Може би да. Често ми става скучно. Трябва бързо да идва новото.

Обсебвала ли те е роля или автор?

Винаги потъваш. Особено докато репетираш. Всеки ден си в главата на този човек, който се опитваш да пресъздадеш. Започваш да говориш с думите на автора, на героя. И когато излезе премиерата и вече не репетираш всеки ден, тогава от само себе си, естествено някак, излизаш от ситуацията.

Работата ти спасявала ли те е?

Да, работата доста ме държи. Като започнеш да мислиш само за това, върху което работиш, всичко друго остава на заден план. Вкопчвам се. Особено като ми е интересно.

Имал ли си роля с по-сериозни физически изисквания?

Не. Не ми се е налагало да качвам много килограми например. Естествено, винаги има някаква подготовка – за „Под прикритие“ ходих на стрелба, на тренировки.

В България рядко се случва актьорите да попадат на такива роли, които изискват физическа трансформация.

Да. Защото това изисква време и пари.

Липсват ли ти такъв тип предизвикателства?

Би ми било интересно, със сигурност.

Кои от мечтите си от времето, когато учеше в НАТФИЗ, успя да осъществиш?

Не знам. Със сигурност тогава съм гледал по-наивно на професията. Сега за мен е достатъчно да правя това, което искам, с хората, с които искам и там, където искам. Ако аз отговарям сам, а не съм просто изпълнител, ако сам си акумулирам следващите проекти, в които да участвам… Ето това ще е сбъдната мечта. Сега не съм толкова всеяден и нямам нужда да хващам всичко, което ми предложат. Това ми харесва – да имам свобода в изборите си.

По-скоро рационален или по-скоро ирационален ли си? Вярваш ли в невидимото?

Много, ама много рационален съм. Понякога съзнателно се опитвам да обръщам внимание и да имам връзка и с другото, с ирационалното. Но самият съм много тип „две и две прави четири“. Така подхождам и към изкуството, а то невинаги е вярно. Но като цяло съм човек, който обича науката, логиката. Пътят, по който достигам до нещо, е чрез логика, доказателства и факти, много рационален подход.

Не е ли странно за актьор?

Не. Този урок, който ми е в портмонето. Той, професорът, направи много хубава метафора, която съм запомнил – че това е като „гугъл ърт“ – първо трябва да се издигнеш нависоко и да видиш „голямото“ – времето, автора, контекста, след това слизаш надолу в самото произведение, после в твоя човек, твоя персонаж. Така че нашата работа си е детективска малко, важно е да е осмислено. Като е осмислено, е вярно.