САВИНА ПЕТКОВА

 

Още преди началото си, тазгодишният кинофестивал във Венеция трябваше да се справя със засечки. Осемдесетгодишният юбилей на филмовото Биенале обещаваше блясък, прожектори и празненства: три ключови думи, важни, всъщност, за всяка година във фестивалната традиция, особено в мандата на артистичния директор Алберто Барбера с неговия стремеж да циментира моста „Венеция – Оскари“. И слуховете за извънредно количество холивудски звезди на Лидото през септември не закъсняха…

 

 ВЕНЕЦИЯ 2023 

Филмът, който трябваше да открие фестивала, „Challengers“ на Лука Гуаданино, е тенисистки любовен триъгълник, в чийто център е Зендая („Еуфория“). Журито, ръководено от Деймиън Шазел („Камшичен удар“, „Вавилон“), включваше режисьорките Джейн Кемпиън („Пианото“), Миа Хансен-Льове („Една хубава утрин“), Лаура Поитрас („Цялата красота и кръвопролитието“), режисьорите Габриеле Майнети („Freaks Out“), Сантиаго Митре („Аржентина, 1985“) и Мартин Макдона („В Брюж“), актрисата Шу Чи („Хилядолетно мамбо“) и актьорът Салех Бахри („Синият кафтан“). Те оценяваха 23^-те заглавия в главната конкурсна програма. Подобна обещаваща конфигурация от млади и утвърдили се творци не е често срещана сред журитата на големите фестивали, където разменната монета е от звезден прах. Дотук добре – беше ясно, че дългоочакваните нови филми на Дейвид Финчър, Ричард Линклейтър, Майкъл Ман, София Копола няма къде да отидат, освен във Венеция. И точно преди най-големият про-холивудски (и про-Нетфликс) европейски фестивал да обяви програмата си в цялост, стачките на САГ-АФТРА пренаписаха сценария. „Challengers“ отпадна като откриващ филм и бе заменен с „Командирът“ (Comandante) на Едоардо де Анджелис, италианска военна драма по действителен случай. Както се очакваше, за този филм не се чу нищо повече след церемониалната прожекция в зала Гранде на откриването.

 ПЛАКАТ НА 80-я ФЕСТИВАЛ ВЕНЕЦИЯ 2023 

Положението се оказа „много шум за нищо“: премиерите се случиха, звездите дефилираха (с малки изключения) и дори Гуаданино не остана с празни ръце, тъй като го привикаха да получи някаква специална (или утешителна) награда покрай събитие на секцията Giornate degli Autori. Наградени за своя принос в историята на киното бяха актьорът Тони Леунг („В настроение за любов“) и италианската режисьорка Лилиана Кавани, която е на 90 и до днес продължава да режисира, въпреки че най-известният ѝ и ненадминат филм остава „Нощният портиер“. Извън конкурсната програма тя представи филма си „Редът на времето“, треторазрядна драма навръх апокалипсиса. Изключително разочароващ и плосък филм за дребнобуржоазни италианци и техните терзания. Независимо от този си филм, Кавани заслужаваше много повече внимание от страна на фестивала и не стана ясно защо такова име на италианското кино не е представено с ретроспектива. Скандалната репутация на Кавани благодарение на „Нощният портиер“ (филм за любовта и болката между оцеляла в концентрационен лагер жена и мъжа, който я е измъчвал там, години по-късно) дава повод да заговорим и за своеобразния триъгълник на кенсъл-културата, който Венеция съвсем съзнателно заформи. 

 УДИ АЛЪН НА ЧЕРВЕНИЯ КИЛИМ ВЪВ ВЕНЕЦИЯ 2023 

Това е конфигурацията Люк Бесон, Роман Полански, Уди Алън, като трябва да се отбележи, че само един от тримата имаше филм в конкурсната селекция, Люк Бесон с „Догман“ (или човекът-куче). „Догман“ е изненадващо добър като психологически трилър и щом се учудваме, че филм с кучета като второстепенни герои успява да се спаси от жестокост към животните на екрана, то стандартите ни са много ниски. В главната роля е Кейлъб Ландри Джоунс, чийто талант да се въплъщава в завоалирано-психопатски герои, следим още от „Нитрам“ (най-добър актьор в Кан 2021).

 

 КАДЪР ОТ ФИЛМА ПРИСИЛА (2023, РЕЖИСЬОР СОФИЯ КОПОЛА) 

Уди Алън отбеляза изненадващо, за мен, успешно завръщане с „Coup de chance“ – привидно лековата комедия от грешки, чиято главна заслуга е липсата на герой-прототип на самия режисьор, т.е. невротичен интелектуалец, който някак си успява да омае красивата и умна главна героиня, въпреки крайно дразнещото си присъствие. „Coup de chance“ беше показан веднага след „Присила“, биографичният филм на София Копола за съпругата на Елвис Пресли според нейните собствени мемоари. Двата филма се преплетоха по интересен начин: млада любов, изневяра, съмнение, страст, всички тези теми бяха засегнати по интелигентен и оригинален начин. От „Присила“ се очаква блокбастъров успех по скалата на арт киното; мина доста време, откакто Копола ни е дарявала с нов филм и този специално ще зарадва не само феновете на „Мария Антоанета“. От автобиографията на г-жа Пресли филмът запазва скелета и удвоява амбивалентността, която самата Присила едва успява да изрази с думи (езикът на романа е донякъде инфантилен). За сметка на това, филмът е впечатляващо силен портрет на една обречена любов и въпреки че не спестява нищо на Елвис, все пак борави с недвусмислена загриженост към всичките си персонажи. Интересно би било да се гледа заедно с миналогодишния филм на Баз Лурман „Елвис“, за да стане ясно, че Копола не иска да критикува краля на рокендрола; напротив, тя просто показва един друг Елвис, изигран чудесно от познатия ни от сериала „Еуфория“ Джейкъб Елорди.

 КЛЕТИ СЪЗДАНИЯ (2023, РЕЖИСЬОР ЙОРГОС ЛАНТИМОС) 

Ярката звезда на Венеция обаче беше Ема Стоун (на екрана, но не и на живо) в най-новия филм на гръцкия режисьор Йоргос Лантимос, „Клети създания“. Няколко години след Оскаровия успех на „Фаворитката“, започнал на същия този фестивал, журито отличи Лантимос със Златния лъв за най-добър филм. Съвсем неизненадващо решение, дори донякъде предвидимо, тъй като „Клети създания“ беше единственият филм от селекцията, който беше приет без никакво разногласие. Филмът безспорно заслужава признание за комедийния тон, с който разнищва политическия въпрос за сексизма и социално обусловените полови динамики през образа на Бела (Стоун), която се учи да живее в човешкия свят без никакъв контекст в нещо като женска версия на „Франкенщайн“. Лантимос за пореден път създава ненадминат, пленителен свят, в който героите сякаш живеят напълно свободно; където политиката действа толкова опресиращо, че им позволява да бъдат свободни в моменти на екстаз и изстъпление. Това е не само метафорично, тъй като „Клети създания“ изобилства със секс сцени и всъщност развитието на главната героиня се измерва чрез нейния сексуален опит. Интересно е да се отбележи, че това е може би най-обнадеждаващият филм, който режисьорът някога е правил, а комедийният му потенциал е глътка свеж въздух сред тежките политически залози на филми като „Кучешки зъб“ или „Убийството на свещения елен“. „Клети създания“ ни дава нов ключ да разчетем филмографията на гръцкия автор именно през призмата на смеха.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА ЗЕЛЕНА ГРАНИЦА (2023, РЕЖИСЬОР АГНЕШКА ХОЛАНД) 

За мен (заклет фен и дългогодишен изследовател на Й. Лантимос) истинският победител беше Агнешка Холанд със „Зелена граница“; филм, който разтърсва из основи и те държи прикован. Това е ангажирано кино, макар да не е за всеки вкус. макар и тежката реалност на мигрантския живот по границите на Европа да ни се струва тема, достатъчно експлоатирана от медии и филми досега, не бива да затваряме очи пред проблемите, които геополитическата реалност създава за човешки същества без дом и подслон. С това, че Холанд не се свени да покаже жестокости от страна на полски граничари, тя си спечели критични изказвания и цензура, което е още един знак, че е уцелила нечия Ахилесова пета. 

Може би „Клети създания“ е по-добър чисто кинематографично и ще се хареса на широка публика, но „Зелена граница“ е по-силният филм. Имам предвид: смазващо въздействие на визуалния стил, снимането от ръка, безскрупулният монтаж, безапелационната отдаденост към активизма и дългогодишните проучвания относно локации, методи на взаимопомощ, доброволчески организации и обезнадеждени истории на бежанци. Специалната награда на журито, която филмът спечели, е маркер, че са видели тези качества, но дали от страх да не ги обвинят в „политиканство“, или в търсене на консенсусен вариант, избраха тази поощрителна награда. Откъм политически становища, фестивалът иначе застана в подкрепа на Милчо Манчевски и посрещна флашмоб в солидарност с жените в Иран сред гламурната действителност.

 РЮСУКЕ ХАМАГУЧИ С НАГРАДАТА СИ ОТ ВЕНЕЦИЯ 2023 

Носител на тазгодишния Сребърен лъв или голямата награда на журито също беше неочаквано заглавие. Японецът Рюсуке Хамагучи спечели с привидно обикновения „Злото не съществува“, филм, загрижен за околната среда, в който голяма корпорация иска да построи луксозен къмпинг в малко село, въпреки недоволството на местните. Запазена марка на Хамагучи е да преплита реалността с фантазното, но спрямо този критерий, новият му филм сякаш остава встрани. Сюжетът е праволинеен, естетиката – семпла, а актьорският състав – минимален. Въпреки тази изненадваща за почитателите на Хамагучи конвенционалност, режисьорът държи на себе си и запазва най-силния си коз за самия край. Славата на режисьора, който е Оскаров носител, и наградата на журито са достатъчно красноречиви: това определено не е средностатистически еко-филм.

 ПАМЕТ (2023, РЕЖИСЬОР МИШЕЛ ФРАНКО) 

Подобен прикрит чар имаше и дългоочакваният филм „Памет“, първата американска продукция за мексиканския режисьор Мишел Франко, също носител на Сребърен лъв, но през 2020 г. Ако името на Франко се приемаше за синоним на филмово насилие и провокация, то „Памет“ е меланхолно-нежна драма, събираща бивша алкохоличка (Джесика Частейн) с мъж в напреднал стадий на деменция (Питър Сарсгаард). Двамата се припознават един друг на сбирка на гимназиалния курс, оттам насетне случките са малки, битови, леко неудобни, но актьорският талант и на Частейн, и на Сарсгаард, излиза на преден план. Оказва се, че Франко може да бъде и нежен, и да се надява; да вярва в любовта и заедността като възможен път за излизане от затвора на болката. След кръвожадната агресия в предишните му два филма, „Нов ред“ и „Залез“, всеки би си задал въпроса: На какво се дължи тази трансформация? Най-вероятно на любов – бих казала аз.

Извън главната конкурсна програма, отличаващи се заглавия в секция „Хоризонти“ бяха „Домакинство за начинаещи“ на македонско-австралийския режисьор Горан Столевски, който спечели наградата Куиър лъв, изпипаната семейна драма „Раят гори“ на шведката Мика Густафсон (награда за режисура) и „Обяснение за всичко“ на унгареца Габор Райц (награда за най-добър филм). По традиция филмите от „Хоризонти“ често биват забравени, но определено може да се проследи ясна траектория от тази паралелна секция до главния конкурс. Очаква се, че поне едно от тези три имена ще стигне до него в близките години, защото колкото и различни да са стилистиките им, всички споделят една и съща чувствителност спрямо човешката душа, нейните терзания и миговете на щастие, колкото и краткотрайни да са те.

 ЛЪВЪТ НА 80-я ВЕНЕЦИАНСКИ ФЕСТИВАЛ 

От осемдесетия юбилей на Венецианското филмово Биенале ще запомним и немалко заглавия с по една дума като „Присила“, „Ферари“, „Убиецът“. Венеция все още въздиша по звездите си, подготвя трасето за Оскарови надпревари и намира място за скъпоценни артхаус съкровища. Дори и обикновената година за такъв фестивал означава много, дава много, обещава много; няма място за разочарования, дори мнозина останаха доволни. Само дето стачкуващите сценаристи и актьори продължават да се борят срещу враговете, които за фестивали като Венеция са манна небесна (стриймърите).

Светът гори и се наводнява периодично, войните сякаш никога не свършват, а киното така и не иска да умре…