АНAСТАС ПУНЕВ
До началото на октомври Френският институт продължава да представя интересни филми под надслова „Светът такъв, какъвто е“, а финалният избор от поредицата е „Любовите на Анаис“ на Шарлин Буржоа-Таке, който мнозина вече окачествиха като „втората най-лоша личност на света“ поради неизбежните паралели с филма на Йоахим Трир. Макар това да не е съвсем без основание, на френското кино винаги ще му отива малко повече да обсъжда обърканите човешки отношения.
Анаис (Анаис Дьомустие) прилича не само на Юлие от „Най-лошата личност на света“, но и на Франсис Ха от едноименния филм на Грета Гъруиг, както и на много други подобни момичета от филмите през последните десетина години: свободни и маниакално изпълнени с емоции и енергия. Така филмът се превръща в още едно свидетелство за окончателно триумфиралия либерализъм, в който абортите са досадна подробност между постоянните закъснения, нереализираните планове и разрушените връзки. Твърде трудно е да не обвиниш Анаис за бъркотията, която оставя след себе си, но е още по-трудно да не ѝ симпатизираш, защото всичко е толкова чисто, романтично и наивно, както само във френските филми.
ЛЮБОВИТЕ НА АНАИС (2022, РЕЖИСЬОР ШАРЛИН БУРЖОА-ТАКЕ)
Без да пресилва твърде много нито един елемент, Буржоа-Таке впечатлява с привидната непретенциозност на филма. Той изглежда банален, но всъщност перипетиите на Анаис с женен мъж и неговата жена не са толкова лесни за конструиране, така че да звучат реалистично. Същевременно „Любовите на Анаис“ съдържа в изобилие всички клиширани визуални и наративни маркери – морския бряг и френската провинция като идеален декор на пламващата любов, литературата като пътеводител на чувствата, или дори неустоимо привлекателната гледка на бързането по парижките улици. Те обаче остават някак на заден план, сякаш се осъзнава, че има нещо твърде лесно във всичко това и едва ли не тази нереална представа е в основата на постоянните провали на любовта извън филмите.
ЛЮБОВИТЕ НА АНАИС (2022, РЕЖИСЬОР ШАРЛИН БУРЖОА-ТАКЕ)
Отношението към персонажа на Анаис действително отразява „светът такъв, какъвто е“ и две нейни реплики пронизват целия филм повече от всичко. В една сцена тя заявява на родителите си с лекотата на внезапно осъзнатите истини, че не иска да среща интересни хора, а тя самата да е интересна. В редица други диалози, пръснати из филма, я чуваме да пита настойчиво дали всъщност е способна да обича – рязко натъжаващо сред цялостния комичен тон. Дали наистина Анаис преживява любов или обсесия и има ли разлика между двете, е ключовият въпрос, а в задаването му има дори нещо преднамерено старомодно, доста близко до усещането от филмите на Ерик Ромер, където героите стават жертви на собствените си грешни представи за света и в това няма нито упрек, нито съжаление. И все пак, през 2023 г. този изцяло женски поглед е донякъде необходим, за да се припомни, че търсенето на любов може да наранява и изтощава, но най-малкото оставя на заден план всички останали досадни житейски проблеми.
Друго вече традиционно октомврийско събитие е кино-литературният фестивал Cinelibri, който ще бъде открит със самия Златен лъв в лицето на „Клети създания“ на Йоргос Лантимос. Наред с гордостта от ексклузивната премиера на филма, фестивалът се разраства и увеличава тематичните си рубрики, а една от галавечерите е посветена на „Процесът“ на Орсън Уелс.
ПРОЦЕСЪТ (1962, РЕЖИСЬОР ОРСЪН УЕЛС)
Известен като най-любимия филм на самия Уелс, „Процесът“ представя извлечена есенция от класическия роман на Кафка по начин, който някои биха приели за твърде свободен, но може би причината е в техните собствени предразсъдъци. По-специално, Йозеф К. от „Процесът“ на Уелс е в някакъв смисъл проекция на самия режисьор, което обяснява и изненадващия финал на филма, но не само – К. не е безнадежден и безпомощен аутсайдер, а част от същия бюрократичен абсурд, асоцииран с вселената на Кафка. Той всъщност иска да успее във враждебния свят, в чиито лапи е приклещен, и е далеч по-противоречив от традиционните представи. Противоречия са намекнати и относно неговата сексуалност, а провокатор като Орсън Уелс не се е поколебал да злоупотреби с Антъни Пъркинс и страха му от разкриване, докато във филма е ухажван упорито, но безуспешно от дами като Роми Шнайдер и Жана Моро.
Големият принос на „Процесът“ е във визуалното пиршество, отразяващо в детайли антиутопичния свят на романа. Деформираните ъгли, излезли от най-изстраданите кошмари, както и играта на сенки, близка до 20-тарския немски експресионизъм, показват, че техническото майсторство не само не пречи, а може да обогати литературния първообраз, особено предвид търпението на Уелс, изчакал да получи достатъчно адекватен бюджет, за да се разгърне за първи път изцяло в творческо отношение след „Гражданинът Кейн“.
Но техническите елементи не биха помогнали на филма да се превърне в класика, ако не беше преодолял най-голямото предизвикателство – да спази темпоралността на романа. Пълноценна интерпретация на Кафка е невъзможна без съответно отношение към времето, което е също толкова абстрактно, както героите и преживяванията им. В това отношение К. на Антъни Пъркинс не научава нищо и не върви към сюжетната кулминация, която канонът му е обещал, напротив – времето е разтеглено до неузнаваемост. В една от най-важните реплики, възпроизведени в романа, той разбира, че процесът му само ще се проточва и ще се слее невидимо с очакваната присъда – факт, който придава допълнително значение и на заглавието, но освен това потвърждава, че тягостното при Кафка е най-вече в неразрешимостта на житейската ситуация.
ПРОЦЕСЪТ (1962, РЕЖИСЬОР ОРСЪН УЕЛС)
Освен с времето, това е и игра на пространството – „Процесът“ е сниман отчасти на гара Орсе в междинния период, преди да се трансформира в музей, както и отчасти в Югославия – същото „никакво“ и периферно централноевропейско място, в което е живял самият Кафка. Сред задушаващи тавани дори най-неразбираемият диалог от романите му придобива смисъл.
„Любовите на Анаис“ може да бъде гледан на 6 октомври от 18:30 ч. във Френския институт.
„Процесът“ може да бъде гледан на 26 октомври от 18:45 ч. в Евросинема и на 29 октомври от 18:30 ч. в Одеон.