СИМЕОН СОКЕРОВ
Тела, форми, ярки петна и пръски. Образи, изтеглени категорично по платното, което като експериментален кадър е неясно и конкретно, като изтъкана представа, като чувство, което открадва онзи откъс от време, с неясна продължителност, от нас. Което превзема. Формите и фрагментите създават без условността на ненужно обяснение връзка между наблюдаващия и проектирания върху картината образ – пречупен, погален, сграбчен и понякога малтретиран до откровение.
Трудно е да опиша Теофан Сокеров. Трудно ми е да опиша баща си, а за картините е и в голяма степен ненужно. Затова е просто покана към четящия този текст да обърне поглед, комфортно възприемащ ежедневния и пивък наратив, малко встрани. Да погледне с уязвимост там, където нещата са сурови, към експлозията от натоварените със смисъл и символи образи. Изкуството е комуникация между възприемащия го и проводника на тази трудно обяснима енергия. И може би суровостта на тази енергия често се заглажда, за да не е трудна за преглъщане. Като човек Теофан Сокеров беше радушен в общуването си и може би нечестно остър там, където твореше. В ателието, на платното. Той не бе в такава степен разказвач на истории, бе по-скоро документалист на мисълта и на ума, раждащ образи, които неизменно и подобно на сън имат връзка помежду си. Нещо в портрета на жена ти напомня за идеала или си потопен в усещането за функционалността в образа на извита и напрегната фигура.
Само силен дух може да се отдаде на това необезпокояван и разсейван от битовото, да се движи и да се проектира в материя под формата на картини, графики, стенописи. И най-голямата награда, която едно общество може да му даде за благодарност, е да го остави необезпокояван. Недокоснат с неомърсена призма на възприемане.
А баща ми имаше тази свобода. Колкото и негативи да е имало в обществото през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век, то те не са били в отношението на властта към изобразителното изкуство. Напротив. Държавата е правила необходимото чрез множество инструменти, непопулярни днес, да толерира художниците, давайки им специален статус. Може и да съм пристрастен, но за мен това е върхов период в българската живопис, когато художниците обръщат погледа си встрани от битовото, портретното и фолклорното и прегръщат по-модернистична визия за света, която изразява нови идеи, по нови начини. Страхотен период, в който редом с него са Шаро, Мичи Буюклийски, Крум Дамянов, Емил Стойчев, Течи, Чапа. Неслучайно поколението на родените около и по военно време в целия свят е толкова изявено. Годините, в които децата на войната са вече творящи, са важни по неповторим и специален начин за изкуството. Тогава в музиката се зараждат прогресив рока на Афродитас чайлд, Йес, Генезис, електронната музика на Жар и Вангелис, Пинк Флойд. В киното идват Копола, Скорсезе, Де Палма, Лукас, Кубрик и Спилбърг. Подобна е картината и в литературата и театъра. Такъв просто е бил духът на времето. Време на творчески иновации и нов поглед върху реалността и пресъздаването ѝ. Времето е на хората със силен творчески дух. А баща ми винаги е бил свободен и силен дух. Не се среща често някой с лекота, в младежките си години, да се мести от малък град, като Ловеч, в голямата столица, без никакви роднини и подкрепа. Без да е учил в художествено училище, е приет в НХА специалност живопис, и няколко години по-късно е вече сред звездите на българската живопис, не само вписвайки се, а и очертавайки новите контури на това какво е модерно.
В периодите си е винаги търсещ и на пръв поглед много различен, но винаги е себе си в начина, по който променя мисълта и погледа си към живота. Някой бе казал, че ранните му картини са достойни за един автор, който е в разцвета на силите си, а не в началото на пътя си.
Разбира се, всеки, който е запознат с пътя на баща ми като творец, знае, че той е имал много различен поглед върху света през различните етапи от живота си. Толкова искрени и така изживяни етапи.
Типичната за всеки млад автор експресивност, неподправеност и понякога формалистична и търсеща експерименталност. После зрялост, намерила убежище в уюта на носталгичния пейзаж или изящно пресъздаден сън. До гротескната малформация на плътта, вероятно в търсене на потвърждение, че духът е над всичко, че тленното в даден момент разделя пътя си с духовното. За него най-големият враг на твореца бе маниерността, която блокира погледа към света и подчинява на успеха обвил вече постигнатото. Да мислиш така е вид отговорност към хората, които намират път в моста, направен от теб. Отговорността, че това, което пресъздаваш е истинско, откровено, че е там. Видял си го. И ни го подаряваш. Защото това е всичко, заради което си тук.
