ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ ТЕКСТ НА ИВАН ДЕЧЕВ, ПОСВЕТЕН НА АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ, ОТ КНИГАТА „АКТЬОРИ НА БЪЛГАРСКОТО КИНО“ (1975) С АВТОРИ ВЕРА НАЙДЕНОВА И ИВАН ДЕЧЕВ.

 

 ЗА ДА ПРОЧЕТЕТЕ ГЛАВАТА ОТ КНИГАТА, КЛИКНЕТЕ ВЪРХУ ЗАГЛАВНАТА СТРАНИЦА. ↓ 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 * * * 

 

ЛИЧНОСТ, НАД КОЯТО ТЛЕННОСТТА НЯМА ВЛАСТ. РИЦАР НА ДОБРОТО.

 

   ОЛГА МАРКОВА

 

Има личности, на които всеки суперлатив би свалил гарда; би ги лишил от ореола на комуникацията, където околните те назовават по име. Такава личност е Апостол Карамитев. С неговата загуба биографията на българския театър и кино затвори уникална страница. Но в душите на онези, които отблизо го познават, на страстните поклонници на неговия талант, той си е извоювал правото на Вечност.

В нея Апостол е винаги усмихнат, ведър, добронамерен, изключително работоспособен, вярващ в хората, в креативната кауза и в утрешния ден. Задъхан в траекторията между Народния театър „Иван Вазов“, Киноцентъра, Радиото, Телевизията и НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, той винаги знае къде отива и каква е мисията, която му предстои.

Не си спомням да е обременявал някого с грижите и проблемите си. Сякаш ги нямаше. През последните месеци от живота му всички се чудехме наясно ли е с мрачната диагноза: така самоотвержено се сражаваше докрай на снимачната площадка. А тя се оказа тясна за неговия духовен хоризонт. Ако силата на духа можеше да пребори коварната болест…

 AПОСТОЛ КАРАМИТЕВ В КАДЪР ОТ ПОСЛЕДНИЯ СИ ФИЛМ СВАТБИТЕ НА ЙОАН АСЕН (1975, РЕЖИСЬОР ВИЛИ ЦАНКОВ) 

„Работа, работа, работа – това е бил животът ми, това е и навярно това ще бъде – споделя Апостол в последното си радиоинтервю през есента на 1973 г. – аз не знам вече кое е добро, кое е лошо…, кое е победа, кое – поражение и не искам да знам. Пак ви казвам: за нищо не съжалявам и от нищо не се срамувам. Но само едно знам – Господи, що нещо ни чака занапред. Що работа ни чака занапред… или, както е казал поетът, „за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори“.“

 АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ НА СНИМАЧНАТА ПЛОЩАДКА 

Тази работа не успя да го дочака, въпреки огромното му старание. Малко се оказват неговите петдесет роли на сцената и двадесетина в киното. Малко са и режисираните от него над единайсет театрални постановки. Спомнете си песента (по музика на Димитър Вълчев) в началото на емблематичната, пророческа психологическа драма „Бялата стая“ (1968) на Методи Андонов, по повестта „Пътища за никъде“ на Богомил Райнов: „И все пак, жалък и упорит, аз се движа напред!“. И така, тленността няма власт над такива задъхани личности, които не познават нито почивка, нито приятелски вечери, нито безсмислени спорове. Чужди на кариеризма и подражателството, те участват само в битката за професионално съвършенство! И така безшумно и упорито, без демонстрации по медиите, чертаят облика на нашето съвремие с истинските герои, за които мечтаем.

 КАДЪР ОТ НАЧАЛНИЯ ЕПИЗОД НА ФИЛМА БЯЛАТА СТАЯ (1968, РЕЖИСЬОР МЕТОДИ АНДОНОВ) 

„На мен ми е много неудобно да говоря за миналото, защото аз миналото не го обичам – твърди Карамитев в същата изповед. – Миналото си е минало – хубаво, добро, било е. Може би защото професията ми е такава, и за бъдещето си не обичам много да говоря, макар че мисля за него. Колчем съм правил планове, винаги не е ставало точно това, което съм си мислил… Затова и за бъдещето хайде да не говорим, макар че мислим. И ни остава само едно – това проклето и хубаво настояще. Знам ли: цял живот настоящето е запълвало живота ми. И то настояще такова едно, изпълнено само с работа. Петдесет години, като си помисля – много бих искал да видя и да преценя какво в живота ми е било победа и какво поражение. И стигам до едно тъжно заключение, че много от победите, които някога така съм тържествувал, когато съм ги извоювал, след години се оказват жалки и незначителни. И обратното: много от пораженията, от неуспехите за мен с времето се оказват големи победи – над себе си, над собствената си гордост и заблуждения…“

 АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ В РОЛЯТА НА ВИКТОР ФРАНЦ В ПИЕСАТА ЦЕНАТА ОТ АРТЪР МИЛЪР, НТ „ИВАН ВАЗОВ“ (1968, РЕЖИСЬОР МОИС БЕНИЕШ) 

Малцина актьори са способни на толкова интелигентна, екзистенциална, диалектическа равносметка. Със същия задълбочен анализ Апостол подхожда към галерията от различни колоритни образи, които изгражда. Не си спомням негов образ, който да не е достигнал до зрителите. Дали ще е очарователният в нехайното си лекомислие Шура Ведерников – първата му голяма сценична роля („Години на странстване“) или умният, безскрупулен и многолик Глумов („И най-мъдрият си е малко прост“); дали ще е експресивният, емоционален Ромео („Ромео и Жулиета“) или Гуидо Феранти („Херцогинята от Падуа“), цар Симеон („Монахът и неговите синове“), Биф („Смъртта на търговския пътник“), Джери Райън („Двама на люлката“), Джордж Кетъл („Скандал в Брикмил“); дали ще е анархистът Лохматов („Разлом“) или полицейският инспектор Могилански („Разузнаване“)… до виртуозните, ненадминати Хенри Четвърти и Виктор Франц от „Цената“ – навсякъде Апостол обогатява образите, драматургията с личната си интерпретация. Неговото достойно превъплъщение е чест за всеки писател и драматург. Във всеки образ блестящият ученик на Боян Дановски търси по нещо свое, близко, за да скъси разстоянието между себе си и персонажа. И тук на помощ му идва опитът.

 ХЕНРИХ ІV ОТ ЛУИДЖИ ПИРАНДЕЛО, КАМЕРНА СЦЕНА НА НТ „ИВАН ВАЗОВ“ (1979, РЕЖИСЬОР ЕНЧО ХАЛАЧЕВ) 

А неговият житейски опит е твърде богат. Започнал с докерското му детство на Бургаското пристанище, напоено с мириса на риба и озвучено с непрестанна разноезична глъчка; преминал през смяна на куп професии в грижата за прехрана и добро образование в юношеските години; за да се изтерзае и закали още в началото на актьорската кариера в партньорство с „лъвове“ от ранга на Кръстьо Сарафов, Владимир Трендафилов, Петко Атанасов, Борис Михайлов, Стоян Бъчваров, а по-късно Георги Стаматов, Иван Димов, Константин Кисимов… Едва ли можем да си представим разочарованията и цената на усилията, с които Карамитев е трябвало да издържи неравното сражение и да извоюва свое място в територията на гигантите! Нищо не се дава даром. Особено, когато си никой и идваш от провинцията… Спасението отново е упоритият труд.

 АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ И ОЛЕГ КОВАЧЕВ ВЪВ ФИЛМА РИЦАР БЕЗ БРОНЯ (1966, РЕЖИСЬОР БОРИСЛАВ ШАРАЛИЕВ) 

„Работата ми над ролята винаги е в областта на мисленето – разсъждава актьорът в едно интервю от 1961 г. – При мен не става дума как да направя нещо, а какво именно да направя. Аз търся тълкуването, посоката, смисъла. Средствата за тяхното въплъщение се раждат. Никога не съм опитвал отделно жест или движение. Как да се обърна, как да погледна партньора си, как да вдигна тона. Винаги съм търсил какви са точно взаимоотношенията ми с него и какво съдържание има сцената, какъв проблем тя решава, за да се роди всичко останало. Къде е мястото ѝ в художественото цяло… И най-същественото: театърът днес трябва да говори за онова, което вълнува съвременния зрител, но да му говори по нов начин… Ако градираме, на първо място е мисълта, която поражда отношението, а оттам идва чувството. Но да се „педалира“ чувството, както ние се изразяваме, вече е отживяло понятие… Същевременно хиперболичните остри положения са една форма, която много обичам. Тя кара зрителите да се замислят, да разсъждават.“

Никога Апостол Карамитев не се впуска да върши нещо самоцелно, дори и ако е най-модерно в онзи момент, когато гради образа. Доста е сдържан към блюстителите на „новаторството“. Това може да се види от лекциите, които изнася пред студентите. По време на преподавателската си дейност във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, след специализация по режисура в Москва, Ленинград, Прага и Варшава, както и курс, който изнася в Парижката Сорбона, аудиторията му винаги е многолюдна. Там присъстват не само студенти, а и вече активно действащи режисьори. Нищо странно: та той е бил единственият преподавател, който през деня е обучавал младите, а вечер на сцената на Народния театър с превъплъщенията си е показвал резултата от това обучение и то на най-високо професионално ниво.

 АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ ВЪВ ФИЛМА ЛЮБИМЕЦ 13 (1958, РЕЖИСЬОР ВЛАДИМИР ЯНЧЕВ) 

На многократно задавания му въпрос – какво е талантът, той отговаря по възможно най-кратък начин: „За мен той е преди всичко развитие. Талантлив е оня, който е способен да се развива и обогатява в изкуството. Бездарници имаме колкото щеш. Талантливите също са много. Но работливи и наистина талантливи рядко се срещат. Винаги ме е боляло, когато при такава богата надареност, зрелите творци у нас са малко, оскърбително малко в сравнение с надарените“.

Жестока истина, скривана години наред, за да не се засегне някой от „недосегаемите“. А без нея едва ли бихме могли да говорим за развитие и просперитет, въпреки изобилието от таланти. Това важи за всички сфери от нашия живот. Жалко, че както в българската история, така и в съвремието подобни творчески личности, надарени не само с талант и склонност към аналитичност, а и с изключително чувство за гражданска отговорност, са рядкост!...

Разхождам се по коридорите на Народния театър, където за огромно мое съжаление не мога да открия нищо от архива на Апостол, от месеци там се дигитализира цялата налична информация, и съзерцавам портретите на онези корифеи на сценичното изкуство, на които сме вечно признателни. Но на третия етаж, където е и кабинетът на Директора, с най-мъжествено излъчване се откроява портретът на Карамитев – в син пуловер и джинси, с цигара в ръка, както го помним от всекидневието. Очаквам да ми проговори, да се засмее, да се извини, че бърза… За радост, талантливата художничка Дора Бонева е успяла да усети и пресъздаде онази проницателност и харизма на всенародния любимец, които наистина го превръщат в икона на родния театър и кино. И докато директорите периодично се сменят, личности като Апостол продължават да светят и ще осветяват вечно пътя на идните поколения…

 ПОРТРЕТ НА АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ ОТ ХУДОЖНИЧКАТА ДОРА БОНЕВА, РИСУВАН ОТ НАТУРА 

Ще си позволя да споделя един мой личен, съкровен спомен за последната ми случайна среща с него през есента на 1973 г. пред Руската черква в София. Той тичаше след някакъв рецитал с огромен разноцветен букет и, съзирайки ме, пресече енергично на отсрещния тротоар: „Разгеле, че те срещам“. И с очарователната си усмивка ми подаде цветята. „Как щях да нося този букет в Радиото. И без това закъснях за запис“. Бях стъписана. Не помня успях ли да благодаря. Потеглих с чуждия букет като булка. Сватбеният ми букет беше доста по-скромен. Сега се питам: колко ли негови цветя са зарадвали и други хора? Вероятно не по-малко от изпълненията му, които далеч прекрачват прага на театъра и киното. Сам обикаля цялата страна с рецитали на народни песни и приказки, предимно от Ангел Каралийчев; участва в записи на знаменити радиопиеси. Уникален факт е как в любимия английски сериал „Сага за Форсайтови“ (1971) той озвучава на български всички персонажи. А в култовата рубрика за най-малките „Весел ранобудник“ с любов буди всяка сутрин децата по радиото с характерния си ласкав тембър. И какво ли още не извършва знаменитият актьор в години на „бездействие“, както нарича времето, през което не го ангажират в киното.

С усилията на няколко талантливи и прозорливи режисьори седмото изкуство постепенно заема централно място в живота му. След неговия дебют на екрана в ролята на Велизаров в „Утро над родината“ (1951), още преди киното да го обикне, той се утвърждава като театрална знаменитост в поредица от романтични („Ромео и Жулиета“, „Дон Карлос“, „Херцогинята от Падуа“, „В полите на Витоша“; патетични („Маскарад“, „Тревога“, „В навечерието“) и драматико-ексцентрични роли („И най-мъдрият си е малко прост“, „Службогонци“, „Варшавска мелодия“, „Мария Стюарт“, „Еснафи“, „Краят на книга шеста“)…

 АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ И ВИОЛЕТА БАХЧЕВАНОВА В СЦЕНА ОТ МАРИЯ СТЮАРТ, НТ „ИВАН ВАЗОВ“ (1969, РЕЖИСЬОР КРЪСТЬО МИРСКИ) 

 

 С ГЕОРГИ КАЛОЯНЧЕВ ВЪВ ФИЛМА СПЕЦИАЛИСТ ПО ВСИЧКО (1962, РЕЖИСЬОР ПЕТЪР Б. ВАСИЛЕВ) 

Но огромната си популярност и всенародно обожание той дължи на киното. Едва ли има българин, който да не се е възхищавал от изградения с виртуозна изобретателност и завладяваща пластичност образ на Апостол Прашинков в ненадминатата до днес комедия „Специалист по всичко“ (1962), където преборва майстора на комедийното изкуство Георги Калоянчев. А с ролята на Вуйчото в семейната драма „Рицар без броня“ (1966), със завидна „лекота“ изнася драматургията на филма. Всеки интелектуалец, който е гледал психологическата драма „Бялата стая“ (1968), в житейската равносметка на учения Петър Александров е открил късче от самия себе си, от собствената си участ. Последното му, за жалост, участие в историческата драма „Сватбите на Йоан Асен“ (1975), за което е трябвало да напусне болницата, се оказа атестат за човешка и професионална отдаденост на националната кауза; за изпълнен дълг пред родината.

Ще си позволя да споделя за един почти неизвестен, но любопитен културен феномен. Навярно малцина днес си спомнят за първото професионално вариете в България „Ревю на ЗЗ оборота“ (1962) – пищна, бликаща от драматургични находки и остроумие постановка на основоположника на този жанр у нас режисьора Виктор Марков.

 

 ОРКЕСТЪРЪТ НА ОПТИМИСТИТЕ, ДИРИГЕНТ БОЖИДАР СЕКИЛАРОВ 

Той бе организирал звезден екип с балетмайстор Богдан Ковачев, художник Жак Авдала, композитори Борис Карадимчев и Иван Стайков, както и легендарния „Джаз на оптимистите“ с диригент Божидар Секиларов. Дотогава никой не можеше да си представи, че Апостол Карамитев, на когото тук бе поверена главната роля на Конферансието, умее така да пее и танцува. В подобна светлина не го познавахме. Явно тази роля бе откритие и за самия него. Той идваше пръв на репетиции и последен си отиваше, докато детайлно изпипа образа. Дай бог всекиму такъв стремеж към съвършенство! Очевидно темата на спектакъла „Любовта през вековете“, и нейната завладяваща реализация с помощта на актьори като Георги Черкелов, Анани Явашев, Леда Тасева, Лора Керанова, Хиндо Касимов и започващия тогава кариерата си певец Емил Димитров, беше толкова впечатляваща, че дори на 76^-тото представление две хиляди души изпълваха залата. Жалко, че вече няма значими последователи на този обичан от публиката сценичен жанр. Сега понятието „хит“ все повече се девалвира, тъй като с него често се окачествяват съмнителни продукти.

Апостол не доживя тази хитомания. Неговата личност с извънземните си мащаби прелетя над всичко ефимерно и повърхностно в изкуството, и в живота, за да остане в паметта на поколенията.

 АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ В ЕМБЛЕМАТИЧЕН КАДЪР ОТ ФИЛМА БЯЛАТА СТАЯ (1968, РЕЖИСЬОР МЕТОДИ АНДОНОВ)