ФЕСТИВАЛ В НЕСПИРАЩО РАЗВИТИЕ

 

  БОРЯНА МАТЕЕВА

 

Много пъти е ставало дума, че този легендарен фестивал, създаден през 80^-те, се възроди магически през 2011 г. и точно по правилата на метаморфозата (тази ключова за анимацията фигура), успя да набере отново височина и скорост. Стабилен, устояващ на кризи и вируси, XIX Световен фестивал на анимационния филм във Варна (2023) тази година успя не само да зарадва, но и да изненада участниците в него. Край морето се събраха неочаквано и много чуждестранни гости. Всички дружно отбелязаха атмосферата – артистизъм и импровизационност, за разлика от строгите отмерени правила на други фестивали. Нещата тук стават някак от самосебе си, без натягане и официалност, с помощта на студенти и доброволци от града. Отличителна черта е преобладаващото младежко присъствие – сияйно, жизнерадостно, вдъхновяващо. Усмивки, къси панталонки и кецове, любопитство, хъс и нетърпение да се присъединят към тази чудна професия.

Идва нова смяна, но и старите кучета не се дават. Мастъркласовете на журито допуснаха бъдещите аниматори в своите лаборатории, открехнаха един свят на свободно преминаване от рекламата през видео инсталациите към авторското кино, показаха, че анимацията не са само филми, но и неизброими хибридни форми, в които водещ е високият творчески дух.

В журито тази година бяха: Раймонд Круме от Германия, независим режисьор, създател на авторска анимация с награди от Анеси и други големи фестивали, преподавал в Бразилия, САЩ и Германия, рисуващ с туш и четка. Визията на филмите му е крайно минималистична, но силно изразителна и запомняща се. Ноел Палацо от Испания е авторка на експериментални видеоклипове, лектор и критик, съосновател на фестивала Punto y raya (от исп. ез. точка и чертичка), куратор на програми с експериментална анимация. Роберт Сова, представител на славната Полска школа, режисьор и художник, преподавател и сътрудник на Йежи Кучия в Краков. Алис Сае – художник-график и режисьорка от Франция, идваща от дизайна, прекрачила смело в анимацията. Работи в Париж и Амстердам, прави необикновени музикални видеоклипове и последно е поканена да изрисува една нова станция на парижкото метро.

Българският представител е професор Людмил Христов, който не се нуждае от представяне – оператор и един от основателите на Нов български университет. Ето и малко статистика – от заявени близо 2500 филма от 105 държави селекционната комисия е избрала 127 заглавия, от които журито трябваше да отличи най-стойностните творби. Факт е, че фестивалът с времето, като живо същество се развива и надгражда. Организаторите са включили две нови секции – „Хорър“ и „Еротични филми“ – жанрове дефицитни на нашия екран. Предполагам, че когато това се разчуе в анимационните среди по света, Варна ще стане доста атрактивна с възможността да се показва тази нишова анимация – въпрос на време. Неслучайно тези филми събраха най-много публика, главно младежка.

Всъщност, еротичната анимация има свои традиции у нас – да споменем само „Женитба“ на Слав Бакалов и Румен Петков, отличен със „Златна палма“ в Кан, или горещия „Юли“ на Стоян Дуков. Като добавим и „Вятър работа“ на Анри Кулев, „Луната със сините очи“ и „Рози в нощта“ на Пенчо Кунчев, картината става силно интригуваща и става ясно, че тази нова секция не идва на празно място. Смели закачки с фолклора весело, с хумор и лекота са преминавали през решетката на соц-цензурата; немислими за игралното ни кино дръзки епизоди са пробивали на екрана през годините. Да припомним и факта, че Филмотеката ежегодно показваше в „Одеон“ Програма любовна и еротична анимация по случай Деня на влюбените.

Ето какво сподели по темата Пенчо Кунчев, „най-еротичният режисьор“ в българската анимация, участник в Селекционната комисия: „Новата секция беше обявена в регламента и очаквахме да получим такива филми, но по-голямата част, заявени от авторите като еротични, не бяха еротични. Избрахме десет филма, доста разнообразни като стилистика. Интересното беше, че почти всички бяха направени от жени... Мисля, че програмата, която направихме, беше на добро ниво, без да има нещо изключително. Имаше един хърватски – „Y“, в който авторкато беше наела свой колега, който да направи рисунките и те бяха в академичен стил, с въглен, молив и креда, бяха като етюди на човешки тела, но в еротични композиции. Имаше и един френски „Вулвина, кралицата на екстаза“, който също беше интересен, направен в един по-ретро стил, малко напомнящ сецесион. Имаше и един за една пчеличка, „Цъфтене“, който граничеше с детски филм, но в него прозираше недвусмислена еротика. За съжаление нямаше български филм. Генерално може да се каже, че в международен план не се появяват много еротични филми.

Аз имам лични впечатления от моя „Рози в нощта“, който изпратих на много фестивали. На някои не беше приет, на други беше приет, но беше в някакви специални секции, вечерни, късни... Което ме навежда на мисълта, че вероятно има някаква скрита, негласна цензура. Решихме да не бъде само гола прожекция – и я направихме в една галерия – имаше конферансие, водеща, имаше оркестър с певица, които разнообразиха програмата и я направиха по-скоро като шоу. Направихме и изложба от еротични рисунки. Да нарисуваш една гола жена и да я анимираш още не значи, че си направил еротичен филм. Има нещо необяснимо, което прави рисунката еротична. Еротиката е малко повдигане на завесата... Уди Алън май беше казал, че разликата между еротиката и порнографията е в осветлението. Еротиката е донякъде да покажеш нещата и останалото да оставиш на зрителя да си го домисли и въобрази. Като го направиш по-завоалирано и с някаква нотка на поезия, става по-интересно.“
Пенчо Кунчев сподели и впечатленията си от „хорър“ селекцията: „Там като че ли дойдоха повече филми, но пак имаше доста автори, които бяха заявили филмите си като хорър, а пък нямаше нищо такова в тях. За мен един от фаворитите беше бразилският „Кактус“, направен с 3D, много впечатляващ. В тази секция също нямаше българско участие. Не е лесно да се направи хорър, както не е лесно да се направи и еротичен филм“.

 СЕМЕЕН ПОРТРЕТ, РЕЖИСЬОР ЛЕА ВИДАКОВИЧ, ХЪРВАТИЯ 

Както на всеки фестивал наградите очертават някакви тенденции, отразявайки вкуса и визията на журито. Grand Prix тази година получи хърватският филм „Семеен портрет“ на Леа Видакович – куклена анимация, хипнотизираща с изящната изработка на декорите, измайсторени с изключителна прецизност до най-малкия детайл и създаващи особена декадентска атмосфера. На моменти се питах дали не е снимано в реален интериор. Действието се развива по времето на упадъка на Австро-Унгарската империя и този упадък алегорично е представен чрез нахлуването на голямо семейство роднини в една подредена с вкус красива аристократична къща. Те бягат от нещо, което остава неясно. Картини, статуетки, дантели, стъклени полилеи, разкошни прибори – всичкото това великолепие е осъдено на изчезване. На финала покривът брутално се срутва и това бележи краят на една романтична епоха. Асоциацията с Висконти и неговия „Семеен портрет в интериор“ се налага естествено...

 КРАСИВИ ФИГУРИ, РЕЖИСЬОР СОТКИН ВЕРСТЕГЕН, БЕЛГИЯ 

В секцията Късометражни филми Специален диплом получи белгийският филм „Красиви фигури“ на Соткин Верстеген. Създаден със смесена техника, този изобретателен филм визуализира мисли, запечатани в личен бележник по време на престой в различни научни лаборатории. Изучавани са клетките и стареенето в свободен есеистичен стил.

 НЕ Е ПРИКАЗКА, РЕЖИСЬОР МАЛГОЖАТА РИБАК, ПОЛША 

В категорията Детски филми като най-добър филм беше отличен полският „Не е приказка“ на Малгожата Рибак, реализиран с техниката дигитална изрезка. Основният герой тук е проста улична лампа, около която се завихрят странни, но симпатични същества в една абсурдна история, разказана с оригиналност по законите на чисто детската логика.

 ИЗТОЧНИЯТ ДЪЖД, РЕЖИСЬОР МИЛИ ЙЕНКЕН, ЕСТОНИЯ 

В секцията Студентски филми, винаги много оспорвана, наградата беше присъдена на поетичния филм „Източният дъжд“ от Естония на реж. Мили Йенкен за умението му да създава плътна атмосфера и особено меланхолично настроение чрез живопис под камера, като постига звучене, подобно на хайку поезията или източните картини и гравюри. Като нагласа филмът тотално се отличава от абсурдисткия, наситен с черен хумор и гротеска тон на Естонската школа. Бяха присъдени и два насърчителни Специални диплома – за забавния френски филм „Косматите“ на Люси Гранек – животни и надуваеми играчки, вкарани в невероятна история, и екзистенциалния полски „Полупразно“ на Катаржина Орловска за писателка в криза, която посяга към чашата, борейки се с липсата на вяра в себе си.

 КАКТУСЪТ, РЕЖИСЬОР РИКАРДО КУМП, БРАЗИЛИЯ 

В новоучредената секция „Хорър филми“ като най-добър беше отличен „Кактусът“ на Рикардо Кумп от Бразилия. Филмът успява да внуши истински ужас с историята, бруталната жестокост на случките и натуралистичния си подход. Имаше нетърпими кадри, при които затваряш очи. Героят, страдащ от тежко заболяване на нервната система, беззащитен и парализиран, се озовава в някаква пустиня и става обект на нападение от диви животни, граблива птица, която му кълве окото, фантомно същество-канибал и ред други ужасии. Накрая, обезобразено и лишено от крайниците си, тялото му се вкоравява и се превръща в кактус. Могат да се потърсят и философско-екзистенциални измерения – неблагополучията и трагедията, ако не те унищожат, могат да те направят жилав и устойчив на всичко. Но преди всичко, това е жанрово кино – със свои фенове и съответно майстори, които го правят. По концентрираност на внушението обаче късата форма не отстъпва по нищо на дългия игрален филм.

 Y, РЕЖИСЬОР МАТЕЯ КОВАЧ, ХЪРВАТИЯ 

Какво да се каже за „Еротичните филми“, една необятна и деликатна материя. Те бяха представени в галерия „Графит“ с музикална програма при препълнена зала. За най-добър еротичен филм журито определи хърватския „Y“, режисьор Матея Ковач. Техниката е проста – рисунка върху хартия, а темата е любовта между две жени, завършила с раздяла. Пояснение за заглавието – „Y“ е графичният знак за интимния триъгълник на жената. Жива и артистична, рисунката в този филм се движеше опасно по ръба на порното. Имаше и задкадров глас, който обясняваше някак подчертано безстрастно използването на геометрични фигури и форми, свързани с тялото... Мисля си, че малко хумор би могъл да разведри внушението. Но като цяло тези филми не могат да бъдат преразказвани, защото целта им е през образите да предизвикат еротично внушение, като най-важното си остава майсторството и вкуса. Младежката публика обсъждаше най-много „Вулвина, кралицата на екстаза“ (Франция, реж. Клеманс Андре, Науел Бааму, Минг Чиех Чанг, Тео Гийо, Мери Янко) една приказка за връзката на Ерос и Танатос.

 ДЕМОНИТЕ НА МОЯ ДЯДО, РЕЖИСЬОР НУНО БЕАТО, ПОРТУГАЛИЯ 

Важен сегмент от фестивалната програма са и пълнометражните филми. Наградата в тази категория отиде при португалския „Демоните на моя дядо“ на режисьора Нуно Беато. Реализиран с 2D и стоп-моушън техника, филмът затвърди впечатлението за стабилното ниво и присъствие на португалската анимация в програмите на фестивалите по света. Филмът увлекателно разказва една история за деца и възрастни, в която се преплитат фантазия и реалност, родови спомени и синовна любов и оживяват чудати статуетки на глинени демони.

 ГИГАНТСКО ПРИКЛЮЧЕНИЕ, РЕЖИСЬОР ЕДУАРД ШУЛД, ПЕРУ 

Специален диплом получи „Гигантско приключение“ на режисьора Едуард Шулд – перуанска 3D анимация, базираща се на предколумбови митове и легенди, в която се мяркат прочутите линии от платото Наска, а две храбри деца са решени да спасят земята от страховит демон. Умело са използвани елементи и цветове от перуанския фолклор.

 ОБЕЗЛИЧАВАНЕ, РЕЖИСЬОР СПАРТАК ЙОРДАНОВ, БЪЛГАРИЯ 

Фестивалът във Варна предлага моментна снимка на световната анимация. За нас обаче особен интерес винаги представлява секцията „Български филми“ – тази година с четиринайсет заглавия. Различни стилове, техники и жанрове, както и поколения, си дадоха среща на екрана, но радостното е, че голям брой автори присъстваха и бяха дошли да видят работите на колегите си и да „защитят“ (както казват в Кан за големите звезди) своя филм. Имаше дори и продуценти. Получи се добра, жива и плодотворна дискусия. Три заглавия бяха включени в късометражния конкурс, а две ни представяха в състезанието на студентските работи. И всички те стояха съвсем достойно в общата картина. Изненадата дойде от непознатия за общността художник Спартак Йорданов. Особняк, определено нестандартен човек и творец. Като визуален артист той е известен в артсредите с експериментални акции и пърформанси. А сега мощно навлиза в анимацията – дебютният му филм „Обезличаване“ първо беше показан в Анеси, в програмата „Prospectives“, което е пробив за автора и за българската анимация. Смазващ с апокалиптичната си визия, филмът е гръмовен вик срещу деперсонализацията на съвременния човек, показан като анонимна безлична маса, в кадри и ракурси, напомнящи фашистките хроники. С безкомпромисния си тон на заклеймяване на масовите психози, той има конотации с традициите на българската анимация – от времето на „бунтарите“ от края на 70^-те. Интересно е да се проследи развитието на темата от „Хипотеза“ и „Веселякът“ на Анри Кулев до днешното предупреждение-омерзение на Спартак Йорданов. Докато Анри излага предизвикателно за времето си една мрачна хипотеза за катаклизми и упадък, днес вече я виждаме като сбъднало се пророчество – Спартак ни показва резултата. Подобно е и с „Веселякът“ – там се виждаше как знамето се превръща в обикновен прът за бой и знаменосецът става озъбена част в беснееща тълпа. Спомняме си и финалът на култовия „Ку-ку“ на Вельо Казаков – жизнерадостният излекуван луд влезе в редицата на еднаквите хора, харесващи еднакви Мона Лизи – там поне имаше закачка и хумор. Помним и „Кошмарът“ на Николай Тодоров, както и „Джунгла под прозореца“ на доайена Иван Веселинов. „Обезличаване“ се нарежда в тази достойна редица на философски есета, като въри по собствен път. Освен че мощно въздейства, остава и със запомнящата се метафора на мъже, впрегнати в апокалиптичен общ впряг, като всеки безмилостно дърпа юздите на предния. Техниката също силно впечатлява – живопис под камера, като боите в сиво-черната тоналност са смесени и разреждани с отработено машинно масло. Филмът заслужено получи три награди – за Най-добър български филм, Наградата за дебют на името на Николай Тодоров и Наградата на СБФД.

Сред останалите филми чудесно впечатление направи „Следа“ на Аспарух Петров, интимен филм с минималистична рисунка (най-прост химикал), навлизащ с деликатност във вътрешния свят на млад писател, който научава, че ще става баща. Разказът пленява с изповедния си тон, простотата и искреността си – неща, трудно постижими в анимацията и подвластни единствено на зрелия талант. В общата мозайка се открои и „Гнездо“ на опитния Настимир Цачев, продължаващ успешно традициите на притчовата българска анимация. Съчетаващ успешно забавление и морално послание, той е по сценарий на Слав Бакалов и Вяра Донева, които загубихме преди време. Но филмът доказва, че талантът надмогва смъртта и творците продължават да живеят. Една поучителна история за охлюв, роден по погрешка в гнездо на птици, мечтаещ отчаяно да се понесе в облаците и успяващ по свой начин... От поколението на отдавна утвърдените творци с име, приятна изненада беше детската миниатюра на Владо Шомов „По вода“, който заяви, че вече е достатъчно стар, за да прави филми за възрастни и предпочита да рисува за деца. Димитър Димитров – Анимитер, друг утвърден майстор, показа новия си филм, който изненада с търсенето на съвършено нов за автора си стил. Създаден в съавторство с Милко Лазаров, неговият филм „Артистът“ е радикално новаторски за българската анимация като начин на поднасяне на историята – в него няма движение, а абсолютна статика на кадрите, камерата се движи хоризонтално и на финала за кратко вертикално. Поразява умението на Митко Димитров да рисува светлината в едно решено в топло оранжево изображение със силни контрасти. Историята е свободно вдъхновена от произведение на Кафка и разказва за възхода и падението на феноменален гимнастик, който изгубва връзка с реалността, воден от преклонението си пред успеха.

 ЛОДКА В ДЪЖДА, РЕЖИСЬОР ЙОАНА АТАНАСОВА, БЪЛГАРИЯ 

Присъствието на младите също беше впечатляващо – тук трябва да отбележим втория филм на талантливата Йоана Атанасова „Лодка в дъжда“, история за любов и раздяла, наситена с драматизъм, перфектно нарисувана в строг черно-бял графичен стил и решена с тотална анимация, съответстваща с бурната си динамиката на емоционалното състояние на героите. Филмът заслужено получи Наградата на Съюза на българските художници. Запомняща се беше и прелестната миниатюра на Павел Кулев „Старо езерце“, съставена от четири мини епизода по популярни хайку стихове, отговарящи на четирите сезона. Изящество на рисунъка, проникновение, артистичен минимализъм, сигурен вкус – ако не знаеш, можеш да си помислиш, че е дело на опитен японски или китайски майстор-график.

 ПРИЯТЕЛСКИ ОГЪН, РЕЖИСЬОР ТОМ КОРИТО БЛУМЕН, ИЗРАЕЛ 

Наградата за млад творец на XPPEN („вълшебна писалка“, с която млади режисьори под 30 години могат да рисуват върху таблет) отиде при авторът на „Приятелски огън“ Том Корито Блумен от Израел, решен в естетиката на уличните графити. Едро щрихирани, но изразителни фигури, героите са израелски войник и палестинско момче, които играят приятелски мач. Увлечени в играта, те не са повече врагове в една абсурдна война, а футболисти, които демонстрират майсторство и се надиграват по законите на спорта. Рисуван квадрат по квадрат върху стената, с артистизъм, лекота и въображение, филмът безспорно е свежа находка.

Но един фестивал не е само съспенс от конкурса и емоции при наградите. Картината е много по-мащабна и обхваща успехите на миналото, майсторите-първопроходци, техните наследници в настоящето, отваря прозорци към непознати кинематографии, надгражда видяното. Споменахме панорамите и мастъркласовете на членовете на журито – запознаване с цели авторски вселени. Теоретичният дискурс по създала се вече добра традиция беше застъпен от Жорж Сифианос, дългогодишен преподавател по анимация в ENSAD – Париж и много университети в Европа и Азия. Тази година той изнесе любопитна лекция на тема „Анимационното кино и постмодерността“, богато илюстрирана с откъси от знакови филми. Специална програма „75 години НАТФИЗ“ и „50 години факултет по „Екранни изкуства“ отдаде почит на възпитаниците на НАТФИЗ. За сведение, анимационната програма в НАТФИЗ (преди ВИТИЗ) e създадена през 1980 г. от „патриарха на българската анимация“ Тодор Динов. Имената, с които се гордее Катедрата по анимация, са добре познати по света и у нас – Вельо Казаков, Владо Шомов, Златин Радев, Калина Вутова, са само някои от известните имена. Панорамата „100 години португалска анимация“, курирана от големия приятел на България Фернандо Галрито, режисьор и художествен директор на фестивала „Монстра“ в Лисабон, запозна публиката с една силна школа, която в момента стои изключително добре на световните екрани. Видяхме първата португалска анимация „Кошмарът на Антонио“ от 1923 г., както и номинирания за Оскар 2023 г. „Търговци на лед“ на Жоао Гонсалес, впечатляващ с майсторството, ритъма, историята и оригиналното поднасяне на темата за климатичните промени. Той беше в конкурса, но за съжаление не беше отличен от журито във Варна. Почетена беше паметта на наскоро напусналия ни Явор Калъчев (1959 – 2023), както и 100-годишнината на един от пионерите, Пенчо Богданов. Но най-емоционалният момент беше отбелязването на 50-годишния юбилей на четирима доскоро млади автори, днес в разцвета на силите си. Това са Ася Кованова, Андрей Кулев, Борис Десподов и Иван Богданов – много различни, обединени от таланта и безкомпромисния си възглед за изкуството. Изпихме чаша шампанско, преди да видим филми от програмата „По средата на пътя“. Искрено им пожелахме да продължават да преминават линията, да предизвикват бащите и да не се боят от любовта с превалявания.

 

* * *

 

РАЙМУНД КРУМЕ И БЕКЕТ ПРИ СТУДЕНТИТЕ ВЪВ ВАРВАРА

 

  НЕВЕЛИНА ПОПОВА

 

Сред многото събития и фестивални гости се откроява и името на Раймунд Круме. Той бе член на международното жури на XIX Световен фестивал на анимационния филм във Варна. Студентите от програма „Анимационно кино“ на Нов български университет имаха шанса да бъдат и негови непосредствени ученици по време на традиционната анимационна работилница, която се провежда за четиринайсети поредни години във Варвара.

Раймунд Круме е независим немски режисьор, един от най-ярките автори в съвременната анимация. Емблематичните му филми „Танцьори на въже“ (1986), „Зрители“ (1889), „Кръстопът“ (1991), „Проход“ (1994) и „Съобщението“ (2000) вече десетилетия са определящи за анимационната експресивност и авангардните му авторски търсения. Те са разпознаваеми с виртуозната си графика, рисувана с туш и четка върху хартия, със зашеметяващата игра с пространството, със знаковите минималистични типажи, с абсурдните сюжети – метафори на човешкия път и съдбата.

Във Варна, по време на майсторския си клас „Движение и пространство в анимацията“ Раймунд Круме показа свои филми и реклами, но истинската работилница се случи във Варвара. Там студентите имаха възможност да се запознаят отблизо и в дълбочина с неговата поетика, и с идеите му за анимационното изкуство.

Броят на записалите се студенти беше стряскащ – около 60! През изминалите години това не се е случвало. Обичайно участниците са между 20 и 30 човека. Как се работи с толкова много студенти? При това задачата не беше лесна. Круме изпрати предварително една кратка едноактна пиеса на Самюел Бекет, написана през 1956 г. Абсурдистка пиеса без думи, за един актьор. Така студентите знаеха върху какво ще работят. Дали защото енигматичният текст на Бекет им стана интересен, или защото името и предварителните бегли срещи с работите на Раймунд Круме ги мотивираха, но факт е, че те не се отказаха. Раймунд Круме също прие сложната ситуация с характерното за него ведро спокойствие. Разделихме участниците в осем групи и работата започна. Беше една от най-плодотворните ни работилници. Самюел Бекет оживя в пространствата на Варвара, сред незаличените още следи от опустошителното водно бедствие. Класическият абсурдистки сюжет на пиесата, в който един човек напразно се опитва да намери вода и сянка сред пустинята, провокира въображението на студентите и се оказа благодатен за различни анимационни интерпретации. Идеята беше да проникнат в същината на този тип драматургия, в невъзможността на персонажа да излезе от Бекетовския затворен кръг и да промени ситуацията си. Точните сценични указания на големия ирландски драматург и различните предмети, които сякаш съдбата с присъщия си произвол изпраща и отнема от героя, се оказаха добра основа за изграждането на нови фрагментарни сюжети, с интересен типажен свят и живо реагиращо анимационно пространство.

Раймунд Круме успя с лекота да създаде нужната на студентите атмосфера. Харизматичното му деликатно присъствие ги освобождаваше от всякакви притеснения и страхове. Той се появяваше винаги разбиращо усмихнат и носещ спокойната увереност, че могат да се справят с нелеката задача. Без да си поставят невъзможни цели, колкото успеят. Важен бе пътят, търсенето и откритията, а не поставянето на финалната точка. Лекциите, прожекциите и постоянното обсъждане на работата на всяка група пред всички намериха своя вътрешен баланс. Ведрината беше неизменна част от общуването с Круме, макар драматургията на Бекет да провокира по-скоро мрачни размисли за човешката участ. Захвърленият малък човек в абсурдния враждебен свят напразно търси изход и промяна... Той така и не намира глътката вода, както и Годо никога не идва...

Едва ли студентите биха работили с такъв интерес по Бекетовия сюжет, ако Раймунд Круме не им бе показал своите филми. Те имаха шанса да вникнат в света на Бекет през филмите на Раймунд Круме. Колкото и различни да са героите и ситуациите в тези филми, във всички тях подтекстово е заложен универсалният сюжет на затворения кръг и невъзможността за промяна. И винаги някакво лутане, търсене, загубване, после пак очакване, постоянни въпроси, неразбиране, повторения... Всичко това е тъй близко и актуално за днешния човек. За мен Раймунд Круме е анимационният събрат на Бекет, защото е успял да улови и пренесе в анимационното си пространство духа на големия ирландски драматург. Тези филми са великолепни примери за най-свободния и най-труден тип екранизация – не на конкретна творба и фабула, а на духа и философските идеи на един автор.

Лекциите на Раймунд Круме бяха не само живи и интересни, но и ключови за разбирането на неговите възгледи за пътеките на анимацията. Раймунд Круме е педагог по призвание, работата му с младите е сериозна част от творческия му път. Роден в Берлин, той е работил и все още работи в Германия – в университетите в Брауншвайг и Хале, в Академията за изкуства в Кьолн, където е водещ професор. Преподавал е няколко години в Института за изкуства в Лос Анджелис, Калифорния, бил е гост-преподавател в Бразилия, Корея и Тайван. В педагогическата му биография са и многобройните му работилници в различни места по света, сред които са Краков, Лисабон, Сеул и Валенсия, където Раймунд Круме живее вече няколко години.

Първата му лекция във Варвара беше посветена на взаимодействието между анимационното пространство и движението, определящо и типажа, и филмовия разказ. Той разкри пред студентите идеите си за влиянието на театъра, танца и архитектурата върху композиционните решения в анимационното пространство и съответно върху персонажния свят. За него театърът и танцът са много по-близки на анимацията, отколкото игралното кино. Разбирането за сценична условност и принципите на Брехтовото отчуждение е изключително важно за младите художници при изграждането на анимационното пространство. Няколкото примера от японския театър кабуки, кукленият бурнаки, театърът на Брехт и съвременният танцов театър бяха нагледно доказателство за тази близост и директна препратка към анимационната условност. Заниманията продължиха с възможностите на звука в анимацията. Особено при минималистичните филми като неговите звуковото решение е изключително важно за придвижването на сюжета. Звукът там означава пространство, персонажно присъствие или отсъствие, сюжетно ядро. Сред примерите за възможностите на звука в анимационния разказ бяха филмът му „Посланието“, два негови рекламни клипа, както и „Убийството на яйцето“ на Пол Дрисен. Хореографията в анимацията беше темата на третата лекция на Раймунд Круме. Изразните средства и експресивността на танца в едно условно пространство – сценично или анимационно, е любима тема на Раймунд Круме; тя обединява в неразривно цяло всички компоненти на неговата поетика. „Моята мечта е да съчетая силата на танца с рисувана на хартия с туш и четка анимация“, споделя той. Работата с хореографи за него е винаги вдъхновяваща. По време на преподаването си през последните години в Тайван той е намерил талантливи съмишленици-хореографи и се надява от това сътрудничество да се родят интересни проекти – филми, и представления.

Едва ли е случайно, че темата за танца като централна тема в творчеството на Раймунд Круме се разгръща в пълнота от самото начало на пътя му – още във филма „Танцьори на въже“. Дотогава е правил предимно детски филми. В „Танцьори на въже“ той разкрива мащаба на таланта си и отваря вратата към световните фестивали. За него това е много личен филм – за отношенията с баща му, който е бил собственик на магазин в Берлин и вероятно перспективите на сина му като художник не са били най-желани за него. Раймунд Круме превръща личната история в универсална метафора на вечното противоборство между поколенията. „Исках всичко да звучи по-общо и съвсем минималистично, извън конкретните социални и исторически параметри, в едно вечно психологическо пространство.“ В това неспокойно квадратно пространство двата персонажа – една млада и една по-стара фигура теглят в различни посоки едно и също въже. Всяко тяхно движение ги запраща в различни посоки, те ту се катерят, ту падат, ту се смаляват, ту се раздуват, а квадратът се деформира, превърта се, запраща ги в неочаквани посоки, но не ги пуска, държи ги здраво свързани с въжето. Странен е този танц на двете фигури, който в един момент се превръща в метафора на човешките отношения. Раздърпаният квадрат, от своя страна, се прочита като метафора на самия живот, на споделеното жизнено пространство. То може да се изкривява по всякакъв начин, но никога не се изчерпва и връзката между двамата на въжето остава неразрушима.

Всъщност силата и философската дълбочина на филмите на Раймунд Круме е свързана с умението му да гради визуални метафори. Всички ситуации, движения и пространствени парадокси водят към изграждането на една обобщаваща житейска метафора. Така е и в „Кръстопът“, и в „Зрители“, и в „Проходът“, и в „Посланието“. Какъвто и да е минималистичният, центриран около една ситуация сюжет, той обичайно следва принципите на музикалната драматургия. Асоциативно, обигравайки повтарящи се лайтмотиви, той успява да постигне търсените внушения, превръщайки цялото анимационно пространство в поредната метафора на спрелия живот, на вечния кръстопът и липсата на вярна посока и изход, на загубата на човешкото в тълпата и на невъзможността да се общува... По своята същност това са все Бекетови идеи, които художникът е въплътил в изчистени и парадоксални анимационни сюжети.

Други постоянни теми на Раймунд Круме в общуването със студентите бяха актьорското присъствие на типажа и изборът на материал и техника. Ето някои от неговите напътствия: „Трябва да откриете своя материал, своята техника, с която най-добре да изразите замисъла си. Оставете се на интуицията си, изцяло се доверете и на материала, и на техниката си. Не се страхувайте от работа и предизвикателства. Работата ражда работа. И това е прекрасно. Играта с пространството и типажите трябва да ви носи радост. В актьорството на типажа, в откриването на характерната му пластика е живецът на филма. Търсете най-изразителното движение на персонажите, постоянната им жива реакция. Колкото и стилизирани да са героите на филма ви, те винаги трябва да реагират, сякаш са на опънато въже спрямо пространството. Постоянното движение, композицията, специфичното манипулиране с архитектурните парадокси влияят силно върху психологическата ситуация на протагониста и съответно на нашето възприятие. Една фигура, един персонаж може да приема различни форми в различните пространства – от реалистични до всякакви варианти на преувеличение и отчуждение. Именно преувеличението и отчуждението са типични за най-интересните според мен анимационни филми. Те отразяват същността на живота много по-добре, отколкото реалистичното натурно третиране на средата и персонажа. Днес обаче с новите технологии много от аниматорите поемат към натуроподобното. Но анимационните светове са неизчерпаеми. Няма покой в анимацията – тя е един несвършващ танц на духа...“.

Анимационната работилница на Нов български университет във Варвара винаги е незабравимо преживяване. Петте наситени с работа и емоции дни завършиха с финална прожекция на направеното – с десет фрагмента, анимационни интерпретации на кратката пиеса на Бекет. Всяка група представи своя незавършен филм. Повечето от работите бяха все още на ниво аниматик. Предстои да ги завършат и различните кратки анимации финално да се обединят. И както каза на студентите в последната вечер Анри Кулев – любимият професор, без чиито дългогодишни усилия тези работилници нямаше да се осъществят: „истинският резултат за всеки от вас е в обогатяващото общуване с Раймунд Круме, в докосването до света на големия майстор и в смелостта да скочиш в текста на Бекет, да откриеш за него твоите решения...“.