ПАНАЙОТ ДЕНЕВ

  

За да се сприятелиш с режисьор, не е задължително, нито пък достатъчно, преди това да му се възхищаваш и кланяш пред таланта и уменията му. За възторга от филм не е нужно да му се обясняваш гласно и гръмко. Тези неща нормалните хора не си споделят с много излишни приказки. А е възможно предварително да си усетил, че той всъщност е нормален човек. Когато се срещнах за първи път и се запознахме делово с Георги Дюлгеров, почувствах възможност за спокоен контакт, но нямах идея, че много години по-късно ще имам радостта и привилегията да го нарека приятел.

Случи се, защото, аз като редови репортер и редактор в „Информация за чужбина“ на Българската телеграфна агенция, получавах понякога поръчки от редакцията на списание „Български филми“, излизащо на четири чужди езика. Там всички припадаха по  гениалността на Дюлгеров, по „Авантаж“, „Изпит“ и „Мѣра според мѣра“. Припадах и аз, но (не пред всеки) си признавах, че не чувам и не разбирам диалози и монолози в „Мѣрата“. Особено след като гледах трите серии, пуснати на ужасяващите машини в кино „Левски“.

 ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ФИЛМА ЗА НЕШКА РОБЕВА И НЕЙНИТЕ МОМИЧЕТА, 1985 

След оскърбителния провал на любимия му, мечтан проект за Съединението, не щеш ли, Дюлгеров се захвана с художествена гимнастика, с Нешка Робева и с вече покриващите се със злато момичета – документалния филм „За Нешка Робева и нейните момичета“ (1985). За елитния интелектуален екип на списанието: професионалните киноведи Светла Иванова и Павлина Желева и знаещите всичко Иван Стоянович и Раймонд Вагенщайн, потъването в спорта на обожавания режисьор беше непонятно и безсмислено губене на време. На мен ми се пишеше за кино, а те охотно ми възлагаха задачи, с каквито не им се занимаваше. А бяха задължени да публикуват поне по три материала за всеки произведен наш филм – предварителен, рецензия след премиерата и отзиви – трябваха им материали. И ме пратиха в киноцентъра да видя какво прави Дюлгеров. Той вече го правеше на мовиолата с Николина Момчилова и Христина Милева и в присъствието на самата Нешка Робева. Прекарах при тях няколко часа в гледане, слушане и откъслечни въпроси и отговори и описах онова, което почувствах и разбрах.

По онова време (1985 г.) не можеше, не беше позволено, ей така, ясно и с точни думи да обясниш какво си разбрал. Но изглежда съм успял да го подскажа достатъчно, защото в „Български филми“, все хора отдалечени дори като зрители от всякакъв спорт, колкото от Марс, бяха изненадани и дори респектирани. А аз, редови спортен фен и тогава страстен (и политизиран) зрител на художествена гимнастика по телевизията, бях разбрал, че Георги Дюлгеров и Радослав Спасов документират естетски не само изящни красавици, които виртуозно подмятат бухалки, топки и обръчи, сгъват и размотават ленти. Те създаваха документ за случващото се в главите и сърцата на няколко милиона българи, за възторжената емоционална лавина на 80^-те. Защото най-послушният сателит НРБ побеждаваше великия и непобедим Съветски съюз.

Сега си мисля, как пък тогава поне един русофил като днешните не нападна, не заплаши и треньорката, и гимнастичките, и кинематографистите…

 ЕКИПЪТ НА ФИЛМА ПО ВРЕМЕ НА СЪСТЕЗАНИЕ  – ЗА НЕШКА РОБЕВА И НЕЙНИТЕ МОМИЧЕТА, 1985 

Същността на заниманията на Дюлгеров с художествената гимнастика е това, в което той постоянно дълбае във всичките си филми – какво се случва с времето и с хората в него. Както сам казва, „темата за човека срещу системата“. По друг начин, но същото е и със „Спомени за „Океански риболов“ (1985) – четирите епизода автентична история, които Георги не искаше да включи в книгата си и във публикуваната там „избрана филмография“. Спорехме и когато той ми предложи да бъда редактор на втората част на книгата „Биография на моите филми“, се съгласих при условие, че тези неща, както и седемсерийният телевизионен „Мѣра според мѣра“ са неотделими от живота и киното му.

Казвахме си „Здрасти“ когато рядко се виждахме, а в една пъстра и шумна компания, поканени след години от обща приятелка, за първи път се разговорихме с него и после тръгнаха нашите дълги и напоителни мохабети. Така стана ясно, че с „На малкия остров“ и той (на 15 г.), и аз (на 13 г.) за първи път сме усетили и разбрали какъв би могъл да е Филмът дори (и точно защото) и когато „…в него не се чувства, че затворниците са комунисти“ (Постановление на ЦК на БКП 5 юли 1958 г.).

 ПАНАЙОТ ДЕНЕВ И ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ НА ПРЕМИЕРАТА НА КНИГАТА БИОГРАФИЯ НА МОИТЕ ФИЛМИ. ВТОРА ЧАСТ В БУРГАС, 2022 

Минахме през Вайда, първите заглавия на Форман, Трюфо и още мнозина, за да стигнем до непреодолимата ни обща слабост Кшищоф Кешловски. Режисьорът Дюлгеров изненадан разбра, че с „някакъв журналист“ понякога може смислено да се говори и спори дори в „святата“ територия на киното, а аз видях, че Гошо притежава не само изключителни умения на наблюдател, психолог и разказвач, но е и съвсем нормален порядъчен човек, бургазлия, който познава и разбира и музиката, а в младостта си лично и романтично е свързан с легендата Бургаски театър (която винаги толкова ме е интересувала)… И да не пропусна друга наша връзка – през сезона сме редовно заети в събота, защото тогава са мачовете във Висшата лига. Делим си футболно град Манчестър по тази причина.

От позицията на близък, но все пак наблюдател, по някой път ми е по-интересно да го разпитвам и слушам за неосъществени проекти, отколкото за безспорните успехи. Нямаме противоречия за великолепието на Захарий Стоянов. Нито за далечната и близката история. Начинът му да разказва за „Черната лястовица“, ме завладява повече от самия филм (който гледах с десет години закъснение). Не говорим за заглавия, които не намирам за успешни. Дори да се обижда, той не го показва, но пък и аз  не умея да го заблуждавам. Честно споделеното познание нали е по-важно?!

Честит Рожден ден, Гошо! Броят на годините расте, подсказва и напомня какво ли не, но важното е да си здрав. На добър час на новия филм!

 ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ И ИВАН НИКОЛОВ НА ПРЕМИЕРАТА НА ФИЛМА ЗАПИСКИ ПО ЕДНО ПРЕДАТЕЛСТВО, 2023 

 

 

ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ БИОГРАФИЯ НА МОИТЕ ФИЛМИ. ВТОРА ЧАСТ

Издателство на Нов български университет, 2022.

 

 ЛЮБОВ ЛЮБЧЕВА ВЪВ ФИЛМА ЧЕРНАТА ЛЯСТОВИЦА (1996, РЕЖИСЬОР ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ) 

За „Черната лястовица“, 1996 г.

„… Нямал съм и едва ли ще имам такава ентусиазирана масовка, петимна да се снима.

Работим в непоносима жега. През август слънцето е високо на небето, лъчите му падат отвесно, осветлението върху лицата е невъзможно за портретуване – очите се губят в дълбоки сенки. Да не говорим, че „всичко изгаря“ – ярката светлина обезличава нюансите в пейзажа.

Славчо наложи жесток режим за снимки пет сутрин от изгрев слънце, някъде откъм шест часа – най-късно до девет. След това правехме голяма пауза и в пет следобед се подготвяхме за следващия цикъл от снимки. Той траеше от шест до залез слънце – осем, осем и половина.

Снимачният екип е полугол, крие се по сенките. Калайджиите са в техните плътни костюми. Уж са се потулили, но дебнат. Размърдаме ли се да сложим камерата на гледната точка, те тутакси скачат и се строяват без команда пред нея. Горещината е съсипваща. Казваме им, че има още час до началото. Не мърдат от позициите си. „Всякой гледа само да бъде напред!“ Всички искаха да са първопланови, никой не щеше да е на втора линия. Наложи се да хитруваме. Слагахме втора камера зад гърбовете им. Аз търчах ту при едната, ту при другата камера и уж се договарях с операторите зад всяка една кой какво да снима. Тогава епизодиците ни се разреждаха. Едните се ориентираха към първата камера, а другите се групираха около втората… Е, губехме малко време да правим лъжливи маневри, но пък постигнахме дълбочина на втория план.“

„… Понеже разискваме темата за различния, длъжен съм да кажа още нещо.

Покрай френския си зет, неговите роднини и приятели аз опознах и обикнах искрено французите и Франция. Когато човек преодолее повърхностните си, да ги наречем туристически, впечатления, когато реално пообщува с хората от една страна, рухват всякакви предубеждения. Стигаш до простата истина, че „всяко стадо си има мърша“. Но тя не е определяща за нацията. Противно на общоприетото мнение, французите са много топли хора. Обичат си родата, тачат се, събират се. А семействата им са големи. Във Франция е нормално да имаш най-малко две деца, трите не са изключение, а често срещан случай. Като се събере родата на моя зет, се стига до солидно двуцифрено число. А като прибавиш и приятелите от детинство… На големи и сърдечни сбирки съм присъствал! Ни следа от имперско високомерие, от пренебрежение към инородеца.“

 

 ИВАН БЪРНЕВ И АНЕЛИЯ ЯНЕВА ВЪВ ФИЛМА ЛЕЙДИ ЗИ (2005, РЕЖИСЬОР ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ) 

За „Лейди Зи“, 2005 г.

„Руси Чанев прие да се появи в един епизод: Големец (ВИП персона) идва на рождения ден на един от инструкторите в стрелбището, заглежда се в Златина, дори я сваля, но се погнусява от липсата на домашно възпитание и се чупи.

Имахме си, разбира се, препирни преди снимките, уточнихме реплики и взаимоотношения, приех неговите изменения на фабулната линия. Иначе с него не може да се работи – това го знаех. Не знаех, обаче, как ще си създаде подходящата среда. Е, видях го:

Според фабулата той пристига съпроводен от бодигард, който носи подаръци за рожденика. Връчва букет и сабя. Присъстващите пеят отначало Happy birthday, а сетне някой родолюбец захваща Многая лета. За тази роля бях поканил мой приятел – съседа ни Борис Бонев. Той имаше дълбок бас, бе пял дълги години в Ансамбъла на армията. Борето можеше да пее Многая лета, ала събраната масовка не знаеше мелодията. Късно го разбрахме и се наложи по време на снимки да я разучаваме. Аз понечих да дирижирам спявката, но усетих как нечия ръка властно ме измества. Беше Руси. Той застана като диригент и проведе репетицията. Някой от студентите ме укори:

– Професоре, защо му разрешавате да ви елиминира?

– Налага се – рекох миролюбиво.

Нямаше време да им разяснявам, че Големецът, Важното лице, иска наистина да стане важен за присъстващите. Е, има ли по-важен от режисьора на снимачната площадка? В случая такъв стана Руси Чанев.“

 ИВАН БЪРНЕВ И АНДЖЕЛА РОДЕЛ ВЪВ ФИЛМА КОЗЕЛЪТ (2009, РЕЖИСЬОР ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ) 

За „Козелът“, 2009 г.

„… Преди да почнем снимките, бях търсил за съвет Джеки Стоев. Той имаше опит с животните – цял един филм с главни герои куче и котка. Джеки ми каза:

– Рецепта няма! Търсете чалъм да подлъжете животното!

… Голяма мъка бяха сцените в пещерата. Козлите се плашеха от тъмната дупка и никаква примамка не можеше да ги подлъже да пристъпят под земята. Освен една! Разгонена коза!

За наш късмет преди епизода в пещерата бяхме разгонили една коза за „любовната“ сцена на козела. Чужденката Ема с неприкрито любопитство гледа как козелът дълго ухажва партньорката си, преди да ѝ се качи.

Чакахме материалът да бъде проявен и не бяхме върнали разгонената коза на стопанина ѝ. Когато Чарли почна да се съпротивлява на усилията ни да го вкараме в пещерата, се сетихме за партньорката му. Завлякохме я навътре в тесните скалисти подземни коридори. Чарли я подуши, освирепя от желание и се втурна в пещерните коридори да я дири. Камерата го чакаше на пусия…

От тази история излиза, че козелът е тъпоглав звяр. Нищо подобно! Той си губи главата, само когато го влече нагонът. Във всички други случаи той проявява някаква нечовешка интуиция.

Ето ви пример: Анджела трябваше да язди Бозо (той беше по-сговорчивият) надолу по един стръмен склон. Както ми призна тя по-късно, докато сме снимали първия дубъл, тя си била мислела: „Само да не ме завлече към дерето с бодливите храсти!“ При втория дубъл Бозо бе разчел, приел, усетил, подушил тези нейни мисли и точно това направи – затича се към дерето и я хвърли в бодливите храсти!“

 

 РУСИ ЧАНЕВ И СТЕФКА ЯНОРОВА ПО ВРЕМЕ НА РЕПЕТИЦИИ – БУФЕРНА ЗОНА (2015, РЕЖИСЬОР ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ)

За „Буферна зона“, 2015 г.

Като преглеждам филмите, в които съм снимал Ивайло Христов, него все го убиват. В „Мера според мера“ два пъти умря – веднъж като Гьорче, а втори път като Димитрис. За смъртта на Лилянин в „Черната лястовица“ писах подробно. Вярно, в „АкаТаМус“ нямаше физическа смърт, но духовната разруха на Ен Ен ѝ бе равносилна. И в „Буферна зона“ не пожалихме Дамян.

Ала погребението не е на героя му…

Снимахме финалния епизод, в който пред вътрешния взор на Тодор Черкезов за прошка се появяват всичките близки и приятели, които са вече отвъд „буферната зона“. Действието бе разположено в един коридор на читалището в село Бухово. Подът на този коридор застлахме с балони, а през тях крачеше Ирина, жената на Черкезов. Тя се отдалечаваше към групичката на онези, които я чакаха в отвъдното. Сред тях бе и героят на Ивайло…

Сроковете ни подпираха. Налагаше се в една снимачна нощ да заснемем и този епизод, и друга сложна сцена с деца, които си играеха с балоните в същия тази коридор… Децата не могат да се режисират. Тях трябва да ги подлъжеш, да се заиграят и да ги наблюдаваш със скрита камера. Това гълта време. И нерви.

Голяма част от нощта мина, докато се оправим с тях. Нейде след полунощ, Ивайло ме приближи в една от паузите:

– Жоро, ако може да заснемем моя епизод…

– Да, Ивайло, сега, сега – отвърнах аз почти машинално.

– Не искам да те притеснявам, но в началото на снимките ми се обадиха, че мама е починала…

Аз тутакси се разбързах, построихме мизансцена с актьорите, Стефка помаха на мъжа си и се запъти към тях… „Камера! Работи! Снимаме! Начало!... Снето!“

 БУФЕРНА ЗОНА (2015, РЕЖИСЬОР ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ) 

„… Да снимам Стефка Янорова ми предложи Руси Чанев. Каза, че искал жена му да я играе актриса, която той наистина харесвал. Послушах го. Имам горчив опит от един телевизионен филм какво се случва, когато между двама актьори, които уж трябва да се обичат, няма – както казваме – „химия“, няма привличане. Нищо не се случва, или другояче назовано – случва се фалш. Чел съм доста интервюта, в които актриса разказва, че не можела да понася физически любовния си партньор във филма. На екрана това си личи. Винаги си личи… Заради това не противоречих, когато Руси си поиска Стефка Янорова. Трябваше да я опознавам по време на работа. Обикновено, когато си избирам актриса за главна роля, се нуждая от дълго време – да я гледам на театрална сцена, пък после да се срещаме, да си говорим за едно-друго… Нямах тази възможност при Стефка, но – слава Богу! – навреме осъзнах, че тя е от онези актриси, които имат нужда от партньор насреща си. Всеки добър актьор знае аксиомата – играеш чрез партньора си, него наблюдаваш, а не себе си. Може да се каже и другояче – виждаш се чрез него. Бързо се отказах да мъча Стефка с къси кадри и въображаем партньор, а реших нейните сцени в дълги план-епизоди, в които тя прекрасно взаимодейства било с Руси, било с Ивайло Христов, било с Розалия. Стефка има рядкото съчетание на хубост и дарба. Тя не само е добра актриса, тя има благ характер, а това не е без значение при напрегната работа.“

 

Откъсите от книгата подбра нейният редактор Панайот Денев.