КАТЕРИНА ЛАМБРИНОВА
„Футболът се играе от джентълмени, но се гледа от хулигани, а ръгби – обратното – играе се от хулигани, а се гледа от джентълмени“, твърди се, че това е реплика на Чърчил. За историята на тази игра в България научаваме от „вечно любезния хост на „Моят плейлист“ и вечно арогантният радиоводещ“, хулиганът-джентълмен Васил Върбанов, който посвещава над четиридесет години от своя живот на ръгби – не само като дългогодишен играч, но и като професионален коментатор, познаващ отблизо философията и специфичната култура на този спорт.
„Ръгби е силова игра, изключително контактен спорт – представете си хора, които се борят един с друг, но в същото време тичат с 27 км в час. Поради тази причина, този силов спорт, също така, е и игра на ума и неслучайно е един от белезите за силно академично развито общество и университетите са една от най-естествените територии за този спорт“, разказва Върбанов, който е сред учредителите на ръгби дисциплина в СУ „Св. Климент Охридски“.
Първата му среща с ръгби е като ученик в четвърти-пети клас, „това е през 1978-79 година, когато с майка ми живяхме в Алжир. Тогава учех във френско училище и тъй като това е силно развит във Франция спорт, имахме такава дисциплина. Сестра ми и баща ми останаха като заложници в България, за да са сигурни, че няма да избягаме, още повече, че дядо ми е бил в лагера в Белене. Като се върнахме, чак 6-7 години по-късно, разбрах, че има ръгби и в България. Противно на впечатлението, което често оставям, нямам много високо мнение за себе си. По ред причини не бях нищо особено като играч – поради мързел и склонност към леки удоволствия, а спортът изисква пълно отдаване. Но този мой лек нрав ми позволи да не заобичам себе си в играта повече от самата игра, а тя ми даде много неща – днес повечето от най-добрите ми приятели са свързани с нея“.
Върбанов чувства като свой дълг да събере и разкаже непознатата история на зараждането и развитието на този спорт у нас, изпълнена с документални и фактологични празнини, дълги периоди на вегетиране и непълноценност, но и с неочаквани обрати и впечатляващи успехи, за които няма публичност.
„Ние имаме колосален проблем с паметта, затова сме длъжни да реабилитираме постигнатото в областта на културата, спорта и политиката по време на Царство България. Не всичко започва, когато идват каскетите през 1944 г., и ако прехвърлим разговора върху плоскостта на моята основна професионална дейност – музиката, и се запитаме какво знаем за имена като Алберт Пинкас, Георги Шаранков, Надежда Сотирова, Маргарита Георгиева, може би само името на Аспарух Лешников продължава леко да мъждука. Гражданското общество преди Социализма има много големи постижения в разнообразни области, за които трябва да се разкаже.“
Със създаването на документалната филмова минипоредица от три части по 54 минути „В името на Бог Ръби“, с подкрепата на Програма „Култура“ на Столична община“ и в копродукция с БНТ, Върбанов не просто обхваща стогодишната история на българския ръгби спорт, а разполага съдбата му върху плътен социално-културен и политико-исторически фон, даващ представа за спецификите на обществения живот в България през турбулентния двадесети век.
КАДЪР ОТ СНИМАЧНИЯ ПРОЦЕС. НА СНИМКАТА: КАМЕН АЛИПИЕВ, ДАНИЕЛА ФИЛИПОВА, КРУМ РОДРИГЕС И ВАСИЛ ВЪРБАНОВ
Структурата на трите части стъпва върху богат визуален и съдържателен материал – използвани са разнообразни изразни средства от документалистиката, както и чисто телевизионни похвати (архивни кадри, документи, анкети, експертни коментари на историци, спортни журналисти, интервюта с ветерани на спорта, документални наблюдения върху участници и блиц включвания на автора). Хибридният подход спомага за изграждането на визуална динамика, информационна плътност и разполагането на темата в широк исторически контекст, с паралели между различни социално-културни явления, не само в България, но и в целия свят.
АВТОР НА ПЛАКАТА Е ТЕКЛА АЛЕКСИЕВА.
„Не бих нарекъл „В името на Бог Ръгби“ чист документален филм – използват се различни похвати и се получава комбинация между документално кино, телевизионно предаване и един колаж между различни епохи, като много често конците са оставени умишлено бели, за да си личи. Благодарен съм на Даниела Филипова – продуцент и колорист на филма, която направи така, че картината да е хармонична, което беше основният проблем при използването на толкова различни визуални материали, сред които лични архиви, архиви от БНТ, която е копродуцент на проекта, има и кадри от British Pathe, които бяха изключително скъпи. Използваме железния принцип на телевизията – да информира и да забавлява.“
Материалът е наистина богат и атрактивен, наситен с факти, документи и анализи, показва ни вътрешния живот и духа на спорта през различните епохи, но и многобройните препятствия, с които се е сблъсквал.
„Моята задача е да хвърля светлина върху една съществена част от българската културна и спортна история, защото не правя разлика между двете – спортът е култура. Неслучайно и двете са в последните точици на политически програми у нас, а в света всъщност с тях се започва. Спортът е умението ни да живеем заедно в обществото, което у нас е доста разделено. Този спорт е безкрайно полезен със своите ценности.“
ПЪРВОТО СПОМЕНАВАНЕ НА РЪГБИ В БЪЛГАРСКИЯ ПЕЧАТ СЕ СЛУЧВА ПРЕЗ ЮЛИ 1920 г. В „ТИЧА“ – СПИСАНИЕ ЗА СПОРТ И ТУРИЗЪМ, ИЗДАВАНО В ГРАД ВАРНА.
В хода на работа, заедно с операторите Крум Родригес и Орлин Руевски, са заснети сто часа с над осемдесет участника, няколко мача, прочетени са над трийсет хиляди архивни страници, документи, вестници, проведени са стотици срещи и разговори, които изграждат сложен пъзел, изпълнен със социални, исторически, политически парчета, но понякога и с чисто човешки отношения, които допринасят за съдбоносни обрати в организацията на спорта в решаващи моменти. Работата над проекта отнема четири години усилен труд: „Историята ни е научила, че никой не се интересува от усилията – важен е резултатът. И четиридесет години да съм работил, и четирисет секунди, в крайна сметка няма никакво значение. Амбицията ми беше този филм да говори не просто за ръгби, а за механизмите на спорта, за опазването на нашата културна и спортна памет. Това е филм, който през ръгби разказва българската история“.
ИНЖ. СТЕФАН ФИЛИПОВ – БЪЛГАРСКАТА ЗВЕЗДА НА РЪГБИ КЛУБ „БЕРЛИН“ ПРЕЗ 1929 г.
Проектът тръгва от идея за документален филм, а форматът на документалната минипоредица се ражда по необходимост – трябва да се обхване един огромен къс история, населен с много герои, участници, събития, условности. „Оказа се наистина, че един подобен филм може да се разгърне във всякакви посоки, може да бъде представен само един герой – митичният баща на съвременното българско ръгби Христо Вълков, за който има дълги опити да бъде изтрит от историята, но за мен още съвсем в началото беше ясно, че този филм трябва да покаже приносът на много хора. Става дума за хиляди играчи от различни поколения, с различни професии и социален статус, за които, поради някаква причина, никой не е чувал. Това е един много странен феномен на паралелните реалности и една от задачите на този филм е да разберем защо е така.“
ПУБЛИКАЦИЯ НА ДИМИТЪР АВРАМОВ, ОСНОВАТЕЛ НА ПЕРНИШКИЯ РЪГБИ ОТБОР, ВЪВ В-К „ДИМИТРОВСКО ЗНАМЕ“, 25 ОКТОМВРИ 1958 г.
В първите две серии Върбанов изследва зараждането на този спорт в българското обществено пространство, корените му в Царство България, културно-политическите предпоставки за неговото присъствие в това време, но и забравата, в която тъне името на пионера Стефан Филипов, „внесъл“ от Германия играта за пръв път в България през 30-те години на ХХ век.
ПЪРВАТА РЪГБИ ТРЕНИРОВКА В НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ НА 16 НОЕМВРИ 1955 г. НА ИГРИЩЕТО НА „ЛОКОМОТИВ“
След установяването на комунистическия режим се налага тенденция за заличаване на културните, спортни и икономически успехи на страната от преди 9-ти септември 1944 г., което дава отражение и върху отношението на властта към ръгби. И всичко започва отначало.
ПЪРВИЯТ ОТБОР ПО РЪГБИ В ПЕРНИК. НА 10 АПРИЛ 1960 г. Е ПЪРВАТА МУ СРЕЩА НА СОБСТВЕН ТЕРЕН В МИНЬОРСКИЯ ГРАД.
Въпреки че ръгби попада в списъка със забранени спортни игри в СССР, у нас минава „под радара“. През 1949 г., бащата на българското ръгби, Христо Вълков получава сертификат за треньор, след успешно положени изпити в педагогическия факултет на университета „Карлов“ в Прага. Вълков се завръща в родината шест години по-късно, за да инициира създаването на секция по ръгби към ЖСК „Локомотив“ (СФ). Това се случва на 21 октомври 1955 г., а датата се приема като рождена за официалното присъствие на играта у нас. Не след дълго Вълков е изхвърлен от системата, изместен от удобни и близки до властта личности, с несъразмерни на познанията им върху спорта ръководни амбиции.
Върбанов разкрива методите за разпространение на ръгбито в различни градове в страната и показва структурите, политиките и механизмите за развитието на спорта по време на Социализма: „Ако беше официално забранен, вероятно ръгби спорта щеше да се развие по друг начин, но той просто е оставен да вегетира. И не толкова защото играта е разглеждана като „чуждо влияние“, а защото хората, които са взимали решенията и са били на ръководни позиции, не са имали нищо общо със спорта и не са разбирали колко полезна за обществото е тази толкова занимателна колективна игра със своите ценности“.
Минипоредицата проследява първия официален ръгби мач, проведен на Националния стадион „Васил Левски“ през 1956 г., както и още едно ключово събитие за социалистическото ни ръгби – мачът между националните отбори България и Италия през 1969 г., за чието провеждане научаваме от играчи и от двата лагера.
ВЕСЕЛИН ЙОРДАНОВ КАТО ДЕТЕ ЗАПОЧВА ДА ИГРАЕ ФУТБОЛ ЗАЕДНО С ГЕОРГИ АСПАРУХОВ – ГУНДИ, НО ВПОСЛЕДСТВИЕ СЕ ПРЕВРЪЩА В ЕДИН ОТ НАЙ-ДОБРИТЕ РЪГБИ ИГРАЧИ ОТ „ЛОКОМОТИВ“ (СФ).
Г-Н МАДЗУКЕЛИ, ПРЕЗИДЕНТ НА МЛАДЕЖКИЯ РЪГБИ КЛУБ НА „ЛАЦИО“, РАЗКАЗВА ЗА ДВУБОЯ МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И ИТАЛИЯ НА ЗАСНЕЖНИЯ СТАДИОН „СЕПТЕМВРИ“ ПРЕЗ 1969 г.
Последната серия изследва развитието на спорта през късния социализъм, контролът на Държавна сигурност, който придобива все по-гротескови измерения, както и невъзможността на най-добрите ни играчи да се реализират в чужбина. Разглежда се ерозията в самата ръгби общност и разделянето ѝ в различни групи, което продължава с още по-голяма сила и в годините след падането на режима през 1989 г. Въпреки че до 1995 г. играчите са подписвали декларации, че играят на любителски начала без право на заплащане, за разлика от други спортисти от силови спортове по това време, няма данни ръгбисти да са били ангажирани в мрежите на подземните силови структури, което Върбанов обяснява с вменените във философията на ръгби спорта ценности, несъвместими с морала на прехода.
„Петте ценности, които са заложени в хартата на ръгби – почтеност, страст, солидарност, дисциплина и уважение – са изключително важни, а те са трудно приложими към българския Преход, защото, струва ми се, не съвпадат с българската политическа ситуация и острите разделения в обществото ни. В българската политическа история от последните 30 години, от тези пет ценности виждам единствено страст. Имайте предвид, че в ръгбито уважението не е само към твоите съотборници. Това се причислява към ценността солидарност. Уважението е към този, с когото играеш. В ръгбито не казваме играем „срещу“, а играем „със“. В ръгби, за разлика от неговия първи братовчед футбола, публиката не се разделя на сектори, в ръгби публиката е заедно.“
С настъпването на демокрацията най-добрите и амбициозни български играчи вече са свободни да емигрират в Западна Европа, където голяма част от тях се реализират успешно в професионални отбори, а въпреки продължаващото разединение, характерно за българския манталитет, съвременното ни ръгби има изключителен възход в последните години.
МНОГОБРОЙНА ПУБЛИКА НА НАЦИОНАЛНИЯ СТАДИОН „ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ ГЛЕДА ЗАГУБАТА НА БЪЛГАРИЯ ОТ ФРГ (ЗАПАДНА ГЕРМАНИЯ) С 12 – 44, 23 МАРТ 1990 г.
Документалната трилогия „В името на Бог Ръгби“ предстои да бъде излъчена тази есен в ефира на БНТ в контекста на Световната купа по ръгби и 200-годишнината от раждането на спорта, а вече е пропътувала различни градове в страната – центрове на ръгби спорта като Бургас, Варна, Габрово, Перник и Берковица, но на първо място бе показана в Кино „Одеон“ – салонът, в който Васил Върбанов е формирал отношението си към киноизкуството. Зад привързаността към Кино „Одеон“ се крие младежки хулигански спомен, свързан с откраднат кочан с билети, който Васил и негов приятел надписавали сами и така успяли да изгледат нелегално огромно количество филми. Когато кочанът привършил, си направили свой ръчно изработен модел, прерисуван с тънък молив, с който успявали да прекрачат в малкия тъмен салон, за да се срещнат с филмотечните класики. Впрочем, неговият личен киноплейлист включва филми като „Криле на желанието“ и „Плашилото“.
Със средствата на журналистиката и документалистиката, Васил Върбанов ще продължава мисията си да разказва за приноса на Царство България в развитието на гражданското общество, както и да подкрепя любимия си спорт, а героите от „В името на Бог Ръгби“, докато са живи, ще продължават да сънуват, че реализират „есета“*.
* В ръгби затискането на топката в противниковото поле, което носи пет точки, се нарича „есе“ (от фр. ез.).
** Текстът е част от проекта на списание КИНО „Съвременното българско документално кино като отражение на реалността и авторско отношение към света и човека“, който се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.
