БОЖИДАР АЛЕКСАНДРОВ
Курсова работа по дисциплината „Да мислим киното“ в магистърска програма „Преводач-редактор“ в СУ „Св. Климент Охридски“, преподавател д-р Геновева Димитрова
ЕМИР КУСТУРИЦА ПРЕД ПУБЛИКАТА В КАН, 1989
Емир Кустурица е не само най-добрият сръбски режисьор днес, не просто колос на балканското изкуство, той е и един от най-признатите съвременни европейски режисьори изобщо. Името му се нарежда редом до тези на Франсис Форд Копола, Михаел Ханеке, братя Дарден, Рубен Йостлунд в престижния и къс списък от режисьори, печелили „Златна палма“ в Кан повече от веднъж. Известен със сюрреалистичните си филми, които могат да бъдат покъртително тъжни и неподправено смешни едновременно, той е от малцината, успели да привлекат погледа на света към балканската самобитност. Киното му умее майсторски да завие от меланхоличното към фарсовото, от трагичното към битовото, като през цялото време остане пълно с живот и въображение. Той е на върха на славата си през 90-те години на ХХ век, когато заради войните в разпадаща се Югославия цял свят започва да се интересува от Западните Балкани, ала напоследък остава някак пренебрегнат – и заради неприкритата му подкрепа за Путин, която отблъсква западните филмови среди, и защото никой от по-новите му филми не успя да повтори онзи огромен творчески заряд от началото на кариерата му. И макар днес Нури Билге Джейлан заслужено да го е изместил като най-харесвания от критиците балкански киноавтор, Кустурица остава легенда и докато е жив, киноманите основателно ще очакват следващия му шедьовър.
КУСТУРИЦА – НЯКОГА И СЛЕД ТОВА
Роден е на 24 ноември 1954 г. в Сараево, един от най-мултикултурните и артистични градове в Югославия – град, който преди трагедиите от югославските войни е място на бохемски кафенета, християнско, еврейско и мюсюлманско културно наследство, на калдъръмени улички и вековни сгради. Той идва от светско мюсюлманско семейство, в което не се отдава голямо значение на религията. По-късно споделя, че се е чувствал преди всичко югославянин. По време на войната разбунва духовете с твърдението си, че „всички сме сърби“. Тъй като твърди, че босненците и сърбите са един етнос, разделян единствено от религията, а не от истински генетични, езикови или културни различия. През 2005 г. той приема християнството, въпреки дълбоките мюсюлмански корени на семейството си и се самоопределя като сърбин. И до днес живее не в родната си Босна, а в Сърбия. Изобщо отношението му към босненския въпрос го прави обект на много критики още преди заигравката му с Путин. Във време, когато целият свят – основателно! – заклеймява Милошевич като военен престъпник, Кустурица отказва да го осъди категорично, като изтъква – също основателно! – престъпленията и от двете страни на войната. Тези негови изказвания са му спечелили врагове както на Запад, където общественото мнение симпатизира повече на Босна, така и в някои мюсюлмански страни, където го считат за сръбски националист. През 2010 г. в Турция например новината, че Кустурица ще е член на журито на фестивала в Анталия, предизвиква вълна от неодобрение, след която той се оттегля от събитието. Подобни скандали, мисля си, са неизбежен резултат от комбинацията на един бурен, артистичен, доста самоуверен темперамент и сложните, емоционално заредени проблеми на Балканите.
ЕМИР КУСТУРИЦА ОТ ГОДИНИТЕ НА СЛЕДВАНЕ В ПРАГА
Младият Кустурица учи кино в Прага и след като завършва и се завръща в родината си, работи за кратко в телевизионни продукции. Първия си самостоятелен пълнометражен филм той заснема през 1981 г., на двадесет и седем години – „Спомняш ли си, Доли Бел“. С него печели „Сребърен лъв“ във Венеция – награда, която тогава се дава за най-добър дебют. „Спомняш ли си...“ е филм за порастването, далеч от клишетата на холивудските продукции в същия жанр. Той разказва историята на подрастващо момче в Сараево, което, от една страна, открива света през изкуството в местното кино, а от друга, се сблъсква с реалността чрез контактите си с джебчии и дребни престъпници. Когато приема да укрие в дома си проститутка, той не очаква, че ще се влюби в нея, което ще преобърне света му и ще го тласне по истинския път на порастването. Филмът е красив и леко мрачен, но в него Кустурица още опипва възможностите на киното, търси стила си и не разгръща мащабния потенциал на таланта си, който ще покаже по-късно.
ЕМИР КУСТУРИЦА ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА БАЩА В КОМАНДИРОВКА, 1984
През 1985 г. излиза „Баща в командировка“, с който Кустурица постига рядък успех – печели „Златна палма“ с едва втория си филм. Тук ясно си проличава един от големите му таланти, който остава негова запазена марка в цялото му творчество – виртуозното умение да разглежда през хумор сериозни исторически теми. „Баща в командировка“ е откровено политически филм – действието се развива в началото на 50-те години, по време на конфликта между Сталин и Тито. В новата геополитическа ситуация комунистическата партия на Югославия започва преследване на онези, които остават верни на Съветския съюз и лидера му. Такъв е и Меша, редови член на партията, който е издаден от брата на собствената си съпруга и изпратен принудително в трудов лагер. Провинението? Споделя, че не намира за смешна карикатура, осмиваща Сталин. Историята виждаме основно през очите на сина му – около десетгодишния Малик, когото семейството лъже, че баща му е заминал в командировка.
МОРЕНО ДЕБАРТОЛИ И МИКИ МАНОЙЛОВИЧ В КАДЪР ОТ ФИЛМА БАЩА В КОМАНДИРОВКА
В свят на недоверие и предателства, страдание, несправедливост и болка Малик, очарователно изигран от малкия Морено Дебартоли, запазва някак детската си невинност. Филмите, които показват трудни исторически събития през очите на невръстни деца, са винаги въздействащи, но най-силни са, когато успяват да подчертаят ужасяващия контраст между илюзията, в която живее детето, и реалността. „Баща в командировка“ не е нито наивен, нито особено оптимистичен филм, въпреки веселия тон, който на моменти постига – бащата на Малик, жертва на репресии, далеч не е идеализиран образ на невинна жертва. Той изневерява при всяка възможност на жена си, която му оставя вярна, докато той е в лагера, и която предано стои зад него въпреки всичко. Комичното тук присъства по-слабо, отколкото в по-късните филми на Кустурица и е по-скоро спорадично, но въпреки това и тук има сцени, които могат да накарат зрителите да се смеят с глас. Една от най-запомнящите се (и трогателни) е онази, в която Малик слиза незабелязано под масата, вижда, че баща му пуска крака на наперена непозната и запалва полата ѝ. В друг забавен епизод родителите на Малик искат да се усамотят, след като не са се виждали от месеци, но момченцето, досещащо се вече какво искат да правят двамата, отказва да ги остави насаме. Именно заради този ведър хумор тъжните моменти те стискат още по-силно за гърлото – например когато невръстното руско момиченце, в което Малик е влюбен, умира от болест и баща ѝ безпомощно пита „В чем смысл жизни?“.
МИКИ МАНОЙЛОВИЧ И МОРЕНО ДЕБАРТОЛИ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА БАЩА В КОМАНДИРОВКА
Финалът не е нито щастлив, нито нещастен – репресиите приключват, семейството се връща у дома в Сараево, предателите се разкайват и молят за прошка, всички се опитват да продължат живота нормално… А Малик с очите си вижда как баща му за пореден път изневерява на майка му. И докато филмът приключва със съня на сомнамбулстващия Малик, по детски сладко ухилен на камерата, се питаш още колко дълго това момченце ще успее да запази невинността си.
Третият филм на Кустурица е „Циганско време“ от 1988 г., чието сръбско заглавие се превежда буквално като „Дом за бесене“. Макар да не е сред двата му филма, които печелят „Златна палма“, „Циганско време“ е може би най-харесваният от критиката филм на Кустурица и според мен най-добрият му. Тук той постига всичко, на което е способен. Филмът е изграден в стила на магическия реализъм в пълния смисъл на това определение, превърнало се, за съжаление, напоследък в кухо клише. Докато го гледах, си мислех, че ако някой е успял да създаде на екран усещане, близко до това от романите на Маркес, то това е Кустурица в „Циганско време“. Филмът обръща поглед към ромската общност в Югославия, като почти всички реплики в него са на цигански.
ПЕРХАН – КАДЪР ОТ ФИЛМА ЦИГАНСКО ВРЕМЕ
Главният герой Перхан е юноша с магически способности, живеещ с баба си, знахарката Хатидже, изиграна безупречно от натуршчицата Любица Аджович, неграмотна циганка, гадателка на карти от Скопие. Връзката между Перхан и възлюбената му Азра не получава одобрението на родителите на момичето, защото той е извънбрачен син без занаят. След като верига от събития отвеждат Перхан в Италия, той става против волята си част от група дребни престъпници и му се налага да ползва уменията си, за да краде. Когато се завръща в дома си, е богат, но променен – времето, прекарано сред джебчии, го е направило недоверчив и той отказва да признае детето на бременната Азра за свое, въпреки емоционалните ѝ уверения. Разкъсван от вина, съмнения и съжаления, Перхан се отдава на пиене, става агресивен и продава новороденото си дете. По класически модел от приказките, втората половина от фабулата следва изкуплението на Перхан, което включва поправянето на вината му пред сестра му и детето му, разкайване и, разбира се, кърваво отмъщение.
„Циганско време“ е най-естетският филм на Кустурица. Операторската работа и монтажът играят ключова роля в изграждането на усещане за приказност. Въздействащи са както амбициозните общи планове, така и някои интимни близки планове, показващи внимание към детайла, към малкото – нечия сянка, парче плат във водата, детското плюшено мече… Магическата атмосфера се подсилва от музиката на Горан Брегович. Сцената визион, в която Перхан си спомня срещата си с Азра по време на празнуването на циганския празник Хъдърлез, е за мен най-красивата в цялото творчество на Кустурица. Бавно движещата се камера показва съноподобна картина с дълбока перспектива, в която множество цигани влизат в река със запалени факли като част от празничния ритуал, а на фон звучи класическата ромска песен „Едерлези“ в неземен аранжимент на Горан Брегович и изпълнение на македонската певица Васка Янковска.
КАДЪР ОТ ФИЛМА ЦИГАНСКО ВРЕМЕ
Но освен, че е меланхоличен и драматичен, „Циганско време“ е и смешен филм – комедията тук заема по-значително място, отколкото в „Баща в командировка“. Хуморът е често абсурден – както когато вуйчото на Перхан вдига с кран покрива и стените на къщата му, за да изнудва баба му. Изобщо фантастичното е всеприсъстващо във филма – от уменията на Перхан да мести предмети с мисъл, през левитирането на раждащата Азра (в сцена, която напомня „Огледало“ на Тарковски) до необяснимата способност на сина на Перхан да предвиди участта му. Оттук идва колоритът на филма, тази циганска мистика, която лесно може да изглежда изтъркана, но която при Кустурица е автентична и жива.
Задължително трябва да се изтъкне и изпълнението на Давор Дуймович в главната роля, още един сараевски талант. Младият актьор блестящо въплътява Перхан в цялата широка амплитуда на характера му – от смотан и неуверен очилатко, през нахакан мафиозо, до раздиран от вина баща. Съвместната работа на Кустурица с Дуймович започва още в „Баща в командировка“, където той играе второстепенната роля на по-големия брат на Малик, след като асистент режисьорът на Кустурица случайно го открива в едно кафене. Дуймович идва от бедно семейство и няма нито актьорски опит, нито актьорско образование, когато започва да се снима с Кустурица, ала, за съжаление, славата, която идва с „Циганско време“, не му понася, той се обръща към наркотиците и по-късно, на двайсет и девет години, се самоубива.
КУСТУРИЦА И ДАВОР ДУЙМОВИЧ
През 1992 г., докато Югославия болезнено се разпада, а родното му Сараево е под обсада, Емир Кустурица снима първата си лента изцяло извън Балканите – сюрреалистичното американско инди „Аризонска мечта“, излязло през 1993 г., в което благодарение на изградената му вече репутация участват легендата Фей Дънауей, както и все още младите Джони Деп и Лили Тейлър. Този филм му носи и най-доброто му постижение на Берлинале – „Сребърна мечка“. Мечтателният Аксел, преследван от необясними повтарящи се съновидения, започва сложен любовен триъгълник с майка и доведената ѝ дъщеря, две невротични (всяка по своему), непредсказуеми и ексцентрични жени, вкопчени в грозно и горчиво съперничество. „Аризонска мечта“ има своите върли почитатели и действително е филм, изпълнен с въображение, но аз лично имам своите резерви. Тук Кустурица продължава линията на абсурден хумор, но, според мен, на места преминава във фарс. Фантастичното, така красиво разгледано в „Циганско време“, тук присъства по странен начин. Единственият откровено паранормален елемент в сюжета е мистериозното видение на летяща риба, което се рее ту в сънищата на Аксел, ту в небето над героите.
ФЕЙ ДЪНАУЕЙ И ДЖОНИ ДЕП В АРИЗОНСКА МЕЧТА
Иначе сюрреалистичното усещане идва от неправдоподобното и нелогично поведение на персонажите. И в „Циганско време“ героите са типизирани, но там те са все пак психологически последователни. Тези тук са абсолютно недостоверни, а поведението им е преувеличено.
ИГИ ПОП СНИМА КЛИП КЪМ ПЕСЕНТА IN THE DEATHCAR
В една сцена Аксел е готов да се самоубие, без да е много ясно защо, и след нея повече не страда от суицидни мисли. Обратът в любовните му предпочитания също идва изневиделица и обърква зрителя. Героите са карикатурни до степен, която някои може да намерят за забавна или умиляваща (а ла Кърт Вонегът), но за мен беше малко безвкусна. Докато гледах „Аризонска мечта“ обаче, не можех да спра да си мисля за Дейвид Линч – подобно на него, тук Кустурица играе с устойчиви американски клишета, усуква ги и ги преекспонира, за да покаже кухината на тези митове – в случая този за американската мечта. Безспорно най-хубавото в този филм е хипнотичният саундтрак на Горан Брегович с участието на Иги Поп – един от онези саундтракове, които могат да се слушат като самостоятелни албуми.
ДЖОНИ ДЕП И ЕМИР КУСТУРИЦА ОТ ВРЕМЕНАТА НА СНИМКИТЕ НА АРИЗОНСКА МЕЧТА
През април 1995 г., месеци преди войната в Босна да приключи, излиза петият пълнометражен филм на Кустурица – „Ъндърграунд“, който му носи и втората „Златна палма“. Това е една от най-амбициозните продукции на Кустурица – и технически, и идейно, и артистично. Страната от подзаглавието „Имало едно време една страна“ е не Сърбия, нито Босна, а Югославия. Този филм е своеобразно обяснение в любов към нея, направено в типичния за Кустурица стил на смесица от комедия на абсурда с дълбока трагедия. Той разказва историята на страната през отношенията между тримата герои – приятелите Марко и Петър Попара – Църни и жената, в която и двамата са влюбени – Наталия. Филмът е разделен на три части, отговарящи на различни периоди от историята на държавата. Първата се развива по време на Втората световна война, когато Белград е окупиран от нацистите, а Марко и Църни са част от подземната комунистическа съпротива, втората – по време на управлението на Тито, а третата – през югославските войни от 90-те.
НАТАЛИЯ МЕЖДУ ЦЪРНИ И МАРКО ВЪВ ФИЛМА ЪНДЪРГРАУНД
Марко и Църни са дълбоко комични герои, комично е и приятелството им – двамата са готови при първа възможност да забият нож в гърба на другия и не се свенят да ухажват една и съща жена. Това е най-смешният филм на Кустурица – хуморът тук не е разпръснат тук-там, той е дълбоко втъкан в сценария. Но на фона на безчетните забавни моменти на екрана се развиват и сърцераздирателни трагедии, като за пореден път Кустурица доказва, че умее да съчетава двата плана както никой друг. Още в първите минути на филма виждаме как бомбите падат върху зоологическата градина в Белград и неописуемият ужас на войната е показан през образа на маймунче, стоящо до умрялата си майка. В безмилостния водовъртеж на югославската история героите губят съпруги, братя, деца… Но напук на всичко ядат, пият и танцуват, както само балканците го могат. Словенският философ Славой Жижек казва за „Ъндърграунд“, че показва една „непрекъсната оргия“, а консенсусът на критиците в сайта Rotten Tomatoes го нарича „изтощителен“. И наистина този епичен филм, траещ близо три часа, с множество поддържащи герои, архивни кадри, десетки статисти и няколко сюжетни линии, развиващи се в течения на десетилетия, може да изтощи малко зрителя. Но този максимализъм не е самоцелен – той е израз на една неизчерпаема жизненост, на една безусловна любов към живота в многообразните му проявления. Американският критик Дебора Янг казва, че „ако Фелини беше направил военен филм, той щеше много да прилича на „Ъндърграунд“. И действително петият филм на Кустурица напомня много празничното усещане и дивия хедонизъм от лентите на италианския маестро. Това е несъмнено един от шедьоврите на Кустурица, може би филмът, в който различните линии от творчеството му се съчетават най-добре – любовта към Югославия, преувеличения, панаирджийски хумор, чувствителността към човешкото страдание и интересът към хората в периферията. И ако по-рано казах, че сцената на Хъдърлез от „Циганско време“ е любимата ми от цялото творчество на Кустурица, то на второ място несъмнено е финалната сцена на „Ъндърграунд“, в която всички герои, събрани отново в отвъдното, танцуват, пият и се веселят, свободни вече завинаги от земните грижи – една утопична визия за Балканите като място на вечни вакханалии.
ФИНАЛНАТА СЦЕНА ОТ ФИЛМА ЪНДЪРГРАУНД
През 1998 г. излиза „Черна котка, бял котарак“. С този филм за екстравагантни цигани престъпници Кустурица продължава да доказва комедийните си възможности. Тук трагичното и меланхоличното отсъстват изцяло – може би затова това е и един от любимите на публиката филми на Кустурица. През 2001 г. сърбинът прави документалния си дебют – филма „Супер 8 истории“, който проследява историята на рок група, създадена от негови приятели. Следват „Животът е чудо“ (2004), в който той се завръща към темата за Югославия по време на войната, и „Завет“ (2007), където за пореден път виждаме един пълен с любов поглед към света на „малките хора“. Оттогава продуктивността на Кустурица като че ли е намаляла.
КУСТУРИЦА И МАРАДОНА В КАН
Интересите му през последните години изглежда са документални филми за хора, на които той се възхищава – през 2008 г. излиза „Марадона“ за легендарния аржентински футболист, а през 2018 г. – последната му продукция до момента, „Ел Пепе: вдъхновен живот“ за Хосе Мухика, бившия „президент философ“ на Уругвай. Междувременно през 2016 г. по фестивалите тръгва и последният му игрален филм „На млечния път“, в който играе самият той, както и Моника Белучи. Темата за войната от 90-те явно не дава мира на Кустурица, защото и тук тя е в центъра. Въпреки заявката, че това ще е „най-добрия му филм от поне 15 години“, той като че ли не получава особена рецепция – нито сред широката публика, нито сред критиката.
КУСТУРИЦА И МОНИКА БЕЛУЧИ НА ПРЕДСТАВЯНЕТО НА ФИЛМА МЛЕЧНИЯТ ПЪТ В МИЛАНО, 2017
Повтарящите се теми в творчеството на Кустурица, които свързват филмите му с една обща нишка, са много. Правят впечатление обаче и някои повтарящи се образи и ситуации. Умилително-екстравагантното приятелство между човек и животно присъства на няколко места: в „Циганско време“ е с пуяк, в „Аризонска мечта“ – с костенурки, в „Ъндърграунд“ – с маймуна. Друг устойчив елемент от сюжета е трагикомичното неуспешно обесване. Към края на „Баща в командировка“, измъчвана от вина, една от героините се опитва да се обеси с шнура в тоалетната, но единственото, което постига, е да пусне водата. В „Циганско време“ пък Перхан започва да бие, без да иска, камбаната на църквата, вместо да увисне безжизнено. Подобни сцени има и в „Аризонска мечта“, и в „Ъндърграунд“, като се случват в момент, когато филмът достига своето кресчендо. Тези повтарящи се натрапчиво мотиви насочват към светоусещането на Кустурица – отношението му към невинността и убеждението, че само с хумор човек може да се справи с чудовищните трагедии на живота.
ЕМИР КУСТУРИЦА В ЕМБЛЕМАТИЧНА СНИМКА ОТ СНИМАЧНИЯ ПЕРИОД НА ЪНДЪРГРАУНД
Несъмнено най-добрият период на Кустурица (поне досега) е зад гърба му – края на 80-те и 90-те. Никой от последвалите филми не успява да получи нито фестивалните успехи на „Баща в командировка“ и „Ъндърграунд“, нито любовта на зрителите, на която се радва „Черна котка, бял котарак“. Ала името му остава легенда, синоним на оригинален балкански творец и на необуздано въображение. Ядосвал е както босненските, така и сръбските националисти с упорития си отказ да признае разпадането на скъпата му Югославия, а днес грозните му коментари за войната в Украйна с основание отблъскват мнозина. Но, ако намерим сили да се абстрахираме от реториката на човека извън киното и се вгледаме единствено във филмите му, ще изпитаме върхово удоволствие – пред нас ще се разкрие един пъстър свят, свят, който рядко виждаме на екран. Палитра от чудновати герои, ту тъжни, ту смешни, понякога карикатурни, но винаги безумно пълни с живот. Герои, които в лицето на бедност, войни и в непрекъснато търсене на справедливост намират воля напук на всичко да живеят с ентусиазма на деца. Филмите на Кустурица са интелигентни, весели, меланхолични, мъдри, вулгарни, абсурдни, красиви – като самите Балкани.
