ГЕРГАНА ЦЕКОВА

Студентка по специалност „Литература, кино и визуална комуникация“ в СУ „Св. Климент Охридски“, преподавател проф. Ингеборг Братоева-Даракчиева

Премиерата на филма „Лука“ бе в рамките на 27^-ия София филм фест, а сега е включен в конкурса на „Златна роза“. Историята разказва за пътя на младежа Лука (Йонас Смулдерс), който пристига в митичната крепост Кайрос на границата с враждебния „Север“, за да защити своята цивилизация. Филмът проследява очакването на героя за сблъсък със „северните врагове“, който така и не се случва. Но именно в това очакване на враговете, както и в беглите щрихи на света, който обитават героите, се крият същинските послания на филма.

Това е шестият пълнометражен филм на работещата в Белгия режисьорка от американски произход Джесика Удуърт. Той е копродукция между Белгия, Италия, Холандия, България и Армения. Сценарият е дело на Удуърт и е по мотиви от книгата „Тартарската пустиня“ на Дино Будзати. Романът на Будзати има две италиански адаптации в киното – „Тартарската пустиня“ (1976) на Виторио Цурини и „Крепост“ (2019) на Емилиано Айело и Лудовика Андó. Във филма от 1976 г. участва „звезден“ състав – Виторио Гасман, Джулиано Джема, Филип Ноаре, Фернандо Рей, Жан-Луи Трентинян и др. Музиката е написана от Енио Мориконе. Интересно е, че в много страни, в това число и в България, филмът става известен с погрешен превод на заглавието, „Татарската пустиня“. Всъщност Будзати и създателите на филма имат предвид не татарския етнос, а „тартарите“ (от древногръцкото название на ада, Тартар). Авторът употребява думата метафорично, в смисъл, че очакваните нападатели „идват от ада“.

Българските зрители познават три от предходните филми на Удуърт, „Петият сезон“ (2012), копродукциите с България – комедиите „Белгийският крал“ (2017) и неговото продължение „Босият император“ (2020). Във втория взима участие Валентин Ганев, когото ще видим и в „Лука“. Досега Удуърт е работила в тандем със своя партньор Питър Бросенс и „Лука“ е първият ѝ самостоятелен филм. Макар, че режисьорката е вдъхновена от „Тартарската пустиня“ на Будзати, тя взима някои целенасочени решения, за да се отдалечи от литературния първоизточник. „Лука“ е заснет в Сицилия, но всякакви географски или етнографски маркери са напълно заличени – актьорският състав е многонационален, но всички говорят на английски език; декорите са сведени до минимум и не разкриват нищо за обитателите на крепостта; панорамните кадри са красиви, дори изключително красиви, но по никакъв начин не подсказват къде може да се развива действието.

Филмът е заснет в черно-бяло. Отчитайки, че мотивът за очакването е централен, действието се развива бавно, но не и мудно, основно е снимано в близък план. Няма батални сцени или кой знае каква динамика – битката се води в главите на героите. Действието понякога е прекъснато от кадри на безкрайни степи и облаци, които се стелят над тях. Интериорните сцени са мрачни, героите сякаш потъват в сенките, само тези в центъра на действието изпъкват на фона на директно осветление. За терен на снимките е избран изоставен язовир, монументална бетонна постройка, която убедително пресъздава образа на западаща крепост и допълва усещането за изолираност, бездушие и вътрешно напрежение, за пълна липса на топлина и комфорт. Движенията на актьорите пред камерата са отмерени и синхронизирани, взаимодействията между тях се осъществяват некомфортно близко, на моменти буквално „си дишат във врата“ – несъмнено последствие от живота в изолация и пълната липса на интимност, но и от възможност за уединение. Музиката, дело на Техо Теардо, е използвана пестеливо, но и засилва атмосферата на ключовите моменти във филма, усещането за всепроникваща безнадеждност и пустота. Визията е монотонна и изчистена, а стилизацията ѝ ражда особен вид красота.

Режисьорката поставя действието в неопределена точка от бъдещето, когато светът е на ръба на унищожението. Това е внушено косвено, прокрадва се мимоходом в репликите на героите – водата е изключително оскъдна и жените почти са изчезнали, снабдяването с оръжия и провизии отдавна е секнало, а природата отвъд стените на крепостта е пуста – няма следа от животни, дървета или случайни минувачи. В тези условия на усамотение и изолираност обитателите на крепостта са изградили специфични правила и рутина на живота, най-вече за да запазят последните частици от своя разум. Основното, което крепи илюзията на ежедневието, е очакването на врага от Север. В самото име на крепостта личи ирония – на древногръцки „кайрос“ означава правилният, подходящият момент за действие, който така и не идва до края на филма.

Сред актьорския състав категорично се откроява изпълнението на Джералдин Чаплин като Генерала. Макар и изигран от жена, образът първоначално е бил замислен като мъжки, което се е запазило във визията и играта на Джералдин, лишена от каквато и да е женственост или майчина топлина. Тя е силният и строг главнокомандващ, но при първото съмнение за вражеско нашествие в изпълнението ѝ проличават, по-скоро са само загатнати, страх и несигурност от нарушаването на дългогодишната рутина и монотонност.

Джералдин Чаплин беше в София за българската премиера на филма, заедно с Джесика Удуърд и двама от актьорите – Йонас Смулдерс (Лука) и Джанго Шревенс (Джеронимо). Тримата актьори в ролите на младежите, чието приятелство се заражда зад стените на крепостта – Йонас Смулдерс (Лука), Джанго Шревенс (Джеронимо) и Самвел Тадевосян (Константин), са убедителни като млади, наивни и чисти персонажи, първите носители на бунта в Кайрос. Това в най-голяма степен се отнася за Смулдерс, в чието изпълнение персонажът му Лука постепенно израства от наивен младеж, който няма търпение да се докаже в сражение с врага, в мъж, разделил се с илюзиите на младостта.

Лука е първият новобранец, който пристига в крепостта Кайрос от дълго време насам. Идването му става катализатор за изобличаването на безсмислието на правилата и на съществуването на укреплението като цяло. В последната реплика във филма е заложено и неговото послание за истината, която прозира от самото начало на повествованието – за опасността от прекомерното фокусиране върху истински или измислени врагове, от превръщането на чуждия в злодей, което отвлича вниманието  от същинските проблеми – урок, който човечеството още не е съумяло да научи. Врагът може да е реален, но със същия успех може да е проекция на нашите собствени страхове за света и посоката, по която е поел. Финалът все пак носи плаха надежда – Лука съумява да се спаси от омагьосания кръг на вечното очакване на врагове и избира да търси късмета си навън, отвъд привидно сигурните стени на Кайрос, където го очаква свободата.