СЕПТЕМВРИ/2021

    КОЛАЖ ЗА ПАРАДЖАНОВ


     
    ЛИЗА БОЕВА

     

    В юношеството си събирах в тефтер интересни случки – записвах си прочетени истории, изрязвах от вестници и списания кратки текстове, добавях фотографии и рисувах нескопосано онова, което не можех да опиша с думи. Да речем: чудата картина в рамка – там бе Мона Лиза с няколко десни ръце и три полу-лица. Върху едно от лицата имаше око на челото, а главата бе обрамчена със залепени по повърхността перлички. На масата пред трите изображения на флорентинската дама бяха прикрепени две истински вилица и лъжица, покривката бе от плат, а рибата в прозрачна чиния бе нарисувана. Неизвестно защо там се мъдреше и фотография на една бяла птица, която изглеждаше така, сякаш ѝ е студено…

    Не знаех думата колаж. Но знаех, че чудатите, прерисувани от мен многоръки Джоконди са дело на някой си Параджанов; знаех, че множество от странните истории в моя тефтер са истории на този Параджанов (у дома се говореше най-често за руска култура, носеха се отнякъде чуждестранни списания, вестници и самиздат материали). Още преди да съм гледала неговите филми, в юношеското ми въображение Параджанов бе най-вълнуващо зрелище.

    Ето моят колаж за Параджанов, добавян в годините и сетне подреден хронологично.

     

    1

    Тайната вечеря
    От серията Няколко епизода от живота на Джокондата, 1988 г.
    Колаж. Картон, хартия, метал, стъкло, плат, раковини, пластмаса, перо.
    43х58 см.

     

    Сурен Параджанов[1]:

    Една от двете сестри на баща ми – леля Рузана, бе завеждащ катедра в Московския авиационен институт. Там изобретяваха горивото, с което ракетите летяха в космоса. От нея знам за Ничар Каримова. Баща ми бил студент във ВГИК, когато я срещнал – тя продавала парфюми в ЦУМ на „Красная Пресня“. Красавицата-татарка била от Монголия. Оженили се съвсем скоро, без да предупредят близките си, без да поискат благословията им. И ето, че в Москва пристигнали обидените братя на Ничар. Те поискали откуп от баща ми, ала той нямал пукнат грош, та само разперил безпомощно ръце и рекъл: „Вземете шубата ми, по-скъпа вещ от нея нямам“. Още същата нощ братята взели шубата. В нея увили Ничар, обвързали всичко със сизал и оставили товара на железопътните релси. Влакът премазал тялото. Леля Рузана казваше, че дълги години с баща ми търсили гроба и́.

    – Но как ще го откриеш? – питала леля ми. – Всичко е буренясало, камъните не се виждат, надписите са се заличили…

    – По миризмата! – отвръщал уверено баща ми. – От Ничар винаги се е носила миризмата на парфюма „Есенни листа, лежали дълго в мократа земя“.

    – Че що за парфюм е това?!

    – Нейният.

    3

    Рожденият ден на Андерсен, 1986 г.
    Колаж. Картон, хартия, тюл, фолио, раковини, перли, пера.
    45х55 см.
     

    Григорий Чухрай[2]:

    В общежитието живеехме в стая трима – Алов[3], Параджанов, Наумов[4] и аз. Леглото на Параджанов бе най-голямо: бе го сковал сам, като под матрака имаше дървена двойна врата, взета без разрешение от богаташки дом. Той казваше, че ще върне вратата, щом се премести от общежитието, ето защо не откачаше ни пантите, ни дръжките.

    Веднъж дойдоха мои роднини от Мелитопол и Параджанов им преотстъпи голямото си легло – там те всичките се побраха. Той ни увери, че има приятели със свободно място и не се върна, докато моите хора не заминаха. След време разбрах, че през тези нощи е спял на стол в един от многото тъмни коридори на общежитието, увит със знамето, което денем парадно се вееше от балкона на втория етаж.

    4

    Ехото на войната, 1984 г.
    Инсталация. Дърво, порцелан, метал, целофан, тъкан и др. материали.
    174х100х32 см.

     

    Светлана Щербатюк[5]:

    От киностудията ни дадоха най-сетне едностайна квартира[6] и животът трябваше да стане по-лек. Ала не бе. Нищо не правех така, както искаше Серьожа – ни ябълките белех с равномерни движения, ни чашите нареждах така, че да блестят на западното слънце… Поставяше ме, подобно на кукла, до прозореца, обкичваше ме с гердани, поправяше косите ми и настояваше тъй да чакам винаги, когато той идваше към къщи и гледаше от улицата към нашата стая. Добре, само че аз не знаех кога ще дойде! Понякога се връщаше след десет минути, а понякога – след два дни.

    Но най-мъчително бе обличането. Ако трябваше да идем някъде, със Суренчик ни гиздеше като за цирк – цилиндър на главата, ръкавици, пера... На улицата хората се обръщаха след нас, мислеха, че някъде в града започва клоунада.

    5

    Ромул и Рем, 1988 г.
    Инсталация. Дърво, метал, плат, пластмаса.
    88х62х20 см.
     

    Юрий Илиенко[7]:

    Снимаме сцената с погребението, местни бабички-оплаквачки са наредени около гроба, Параджанов казва: „Начало!“, ала те мълчат.

    – Защо мълчите? – пита Параджанов.

    – Гробът е пуст – отвръщат те.

    – Андрюша – обръща се Параджанов към един от асистентите – скачай в гроба. Готово! Започваме! Начало!... Ама защо пак мълчите?

    – Тоя не го познаваме.

    – Андрюша, доведи някой старец от селото!

    Андрюша доведе. Дядката легна в гроба и бабите така завиха! Разнесоха се такива вопли, че дойдоха още хора, събра се тълпа – всички ридаят…

    Обръщам се – Параджанов също плаче.

    – Ама защо плачеш?! – питам го аз.

    – Тоя не го познавам…

    6

    Ескиз на костюм към филма „Ашик-Кериб“, 1987 г.

     

    Сергей Параджанов (разказва на актрисата Анаит Топчан[8]):

    Нужен ми бе един дядка, който да свири народна мелодия за един от епизодите[9]. Той дойде с направен от него инструмент – дъсчица и струна.

    – Какво да свиря? Тъжна или весела мелодия?

    – Свири весела!

    И дядото засвири: тин-тин-тин.

    – Добре. А сега – тъжна мелодия.

    Дядото пак: тин-тин-тин.

    – Че каква е разликата?

    – Не разбра ли? Добре, ето пак. Първо ще свиря тъжната мелодия: тин-тин-тин. А сетне – веселата: тин-тин-тин. Добре ли е така? Разбра ли?

    – Не.

    – Като не си разбрал, не снимай филм за Гуцулщината[10]

    7

    Портрет на Даниел Олбрихски, 1981 г.
    Колаж. Дърво, хартия, метал, порцелан, стъкло, кварц, перли.
    26х22х6 см.

     

    Софико Чиаурели[11]:

    От студията[12] не позволяваха на Параджанов да ме вземе във филма. Ето защо на едно от заседанията той помъкна и мен. Облече ме с черна драпирана рокля, на главата ми постави диадема с рубини, а в ръка трябваше да държа клетка с голям папагал. Клетка намерихме, папагал – не. По пътя той се опитваше да хване някой гълъб, но не успя. Ето защо се явих пред комисията с празна клетка. Нямах понятие защо. Не попитах.

    Като влязохме, никой не ми обърна внимание. Нахвърлиха се веднага върху Параджанов:

    – Че къде се е чула и видяла подобна наглост? Великият арменски поет да бъде изигран от жена, при това – от грузинка? Да не сте полудял, Сергей Йосифович?

    – Без нея няма да има филм.

    – Но защо? Защо именно Чиаурели?

    – Погледнете лицето ѝ! Това е сякаш лице от фреска! А на фреските мъжките и женските лица са еднакви! Няма разлика!

    Спорът продължи безкрай и след няколко дни от студията обявиха, че приемат условията на Параджанов.

    8

    Бабиното сладко от орехи, 1986 г.
    Колаж. Дърво, мрамор, метал, орехови черупки.
    45х51х10 см.

     

    Василий Катанян[13]:

    След развода със Светлана Параджанов живееше сам в стая, която бе и хол, и кухня, и коридор, и баня, и спалня, и ателие. Но най-вече приличаше на музей. В златна рамка на стената бе поставил писмо от Фелини, изпъстрено с комплименти, което започваше с думите „Скъпи мой приятелю!“. До него (в сребърна рамка) – писмо от Анджей Вайда, започващо с обръщението „Почитаеми Учителю!“. На тавана бе окачен изящен стол с дъното надолу, за да могат всички да прочетат надписа: „От колекцията на Негово Императорско Височество Николай Втори“.

    Една съседка донесе вечеря – варено месо и картофи. Серьожа с царствен жест върна чинията. След няколко минути донесоха същата чиния, но яденето бе поръсено с магданоз, а по средата бе поставена… роза.

    – Туй е вече друга работа! – кимна Параджанов.

    Това бяха дни, в които той нямаше пукнат грош и най-често гладуваше…

    9

    Вариация на тема Пинтурикио и Рафаело, 1989 г.
    Колаж. Хартия, стъкло, плат, раковини, пера.
    53х43х2 см.

     

    Лиля Брик[14] (писмо до литератора Василий Алгарович Катанян[15]):

    От първата среща с Параджанов аз знаех – това е „мой“ човек, моя кръв. Всичко в него ме удивлява. Да речем: той никога не е чел Маяковски. В училище дори не е чувал за него!

    „Разбирате ли – разказа ми веднъж Серьожа – аз нямах възможност да уча, често пропусках уроците. Не по моя вина! Нощем в дома ни се правеха обиски и родителите ми ме караха да гълтам фамилните брилянти, сапфири, изумруди и корали. Преглъщам… Преглъщам… докато милиционерите се качват по стълбите. А сутрин не ме пускат да отида на училище, докато не излязат от мен всички драгоценности. Половин ден седях на гърнето и по тази причина изоставах с уроците.“…

     

    Светлана Щербатюк:

    В съдебната зала Сергей бе необичайно красив. Отиваше му брадата. Върху бледното лице се открояваха огромните му блестящи очи. Мечтаех нашият син да има такива очи, но – колкото и да е странно – украинската кръв победи арменската. Когато ме видя, Сергей ми направи комплимент: каза, че много ми отива черната ретро шапка, килната на една страна. И изведнъж – като в лошо кино – нещо стана с електричеството. Чу се далечен гръм, лампите „премигнаха“. Бе огласено решението: пет години затвор! Ние очаквахме няколко месеца, най-много година. Очите на Сергей бяха очи на ранен елен. Той ме гледаше. Аз не издържах на този поглед, извърнах очи. Чуха се сподавени възмутени възгласи, силният плач на Рузана.

    Разказват, че на първия пленум след съдебното заседание Шчербицки[16] радостно възкликнал: „Най-сетне така нареченият поетически кинематограф е победен!“.

     

    Юрий Рост[17]:

    В затвора здравето на Параджанов бе силно влошено. От време на време му даваха мляко или кефир. Бутилките се затваряха с алуминиеви капачки. Параджанов ги изравнявал и дали с лъжица, дали с пирон, дали с нокът оформял върху повърхността релефи. Дева Мария, Пушкин, Гогол, Петър Първи, светии…

     

    Георгий Данелия[18]:

    В затвора Параджанов събирал капачки от алуминий, с които се затваряха бутилките с мляко. Той ги пресовал и с пирон оформял линии. Един от тези медальони той подарил на Тонино Гуера[19]. Тонино отлял медальона в сребро и го подарил на Фелини. Фелини по това време бил вече тежко болен и лежал в болница. Казал на Тонино:

    – Хайде от този медал да направим награда и да я наречем „Амаркорд“. Ще връчваме тази награда на фестивала в Римини – в града, в който сме израсли, където сме снимали „Амаркорд“. Това ще бъде нашата награда.

    Тонино му разказал какви филми са включени в конкурсната програма на фестивала и кой от режисьорите е пристигнал. Като чул моето име, Фелини предложил на мен да ми бъде присъдена наградата.

    – Ти не си видял новия филм на Данелия!

    – Не съм. Но съм гледал „Не тъгувай!“ и това е достатъчно.

    Така получих наградата „Амаркорд“ от Фелини, защото обичаше филма „Не тъгувай!“ и от Параджанов, който не харесваше филма „Не тъгувай!“.

    2 

    Нощната птица на Тарковски, 1987 г.
    Колаж. Фоторгафия, фолио.
    18х25 см.

     

    Сергей Параджанов (в беседа с Тарковски и Катанян):

    В затвора видях Джокондата, която ту се усмихваше, ту се мръщеше, ту плачеше, ту се смееше… Разбрах, че тя е вечно жива и винаги друга, тя може да бъде всякаква – тази велика картина е неизчерпаема. Знаеш ли защо тя така гримасничеше? Бе нетърпима жега и свалихме ризите си. Работихме голи до кръста. Един от затворниците имаше на гърба татуировка – ликът на Джокондата. Когато той вдигаше ръце, кожата му се опъваше и Джокондата се смееше. Когато се навеждаше, тя помръкваше, а когато той се почесваше зад ухото, тя намигаше. През цялото време ни правеше физиономии!

     

    Сергей Параджанов (из първото интервю, дадено след затвора):

    Водещият (преди ефир): Слушателите очакват от Вас окуражителни думи: „Аз съм в родния Тбилиси, тук е топло, сега цъфтят прасковите…“. Разбирате, в този дух. Но на всяка цена да бъде на арменски! Две-три думи са достатъчни.

    Параджанов (на руски език, в ефир): За моето освобождение помогнаха Лиля Брик и Луи Арагон. За благодарност искам да встъпя във Френската комунистическа партия!

    Водещият (в уплах, към колегите в апаратната): Какво се случва тук?!

    Параджанов (в микрофона): Мъртвите могат да възкръсват. За живите е трудно…

                                                                                                                                                          

    Василий Катанян:

    Чат-пат Серьожа обядваше в ресторантчето на първия етаж на неговата кооперация. За благодарност той им бе направил стенно пано от начупени разноцветни плочки, прикрепени към стената с цимент. Това бяха вихрени испански танцьорки и един черноок китарист.

    – Днес трябва да нагостим нашия скъп приятел – посочи той към мен.

    – Именно него съм изобразил тук. Ясно е, нали? (не, не беше ясно, китаристът никак не приличаше на мен). Приятелят ми идва директно от Барселона, не говори и дума на руски, ето защо са ни нужни двойни порции!

     

    Кора Церетели[20]:

    Някой му бе оставил на масата голяма торта. Серьожа излезе на балкона, извика нещо и към нас се помъкнаха дечурлиги с чинии. Той на всеки даваше по парче торта, перваше го по тила и щастливецът с омазана с крем уста си тръгваше. Ала едно момченце, седемгодишно, той задържа. Докато детето преглъщаше слюнките си, гледайки тортата, Серьожа се обърна към мен:

    – Да не си мислиш, че това е дете? Нищо подобно. Това е двайсет и две годишен младеж. Дават му специални таблетки, за да не расте. Той е мъничък, но всъщност съвсем не е. Пъхат го през малкото прозорче, той скача в квартирата, удушава с голи ръце кучета и отваря на крадците входната врата.

    Всичко това се случваше в Тблиси. Детето не знаеше руски, кимаше в знак на съгласие през цялото време, усмихвайки се мило.

     

    Василий Катанян:

    Гостуването при Параджанов винаги бе красиво, весело, вкусно, изящно, с приумици и игри. Да речем, в Киев очакваше френския министър на културата и съпругата му.

    – Ето какво измислих! – разказваше ни той предварително. – В квартирата ще влезе първо гиздава гуцулка с ведра, пълни с ледено шампанско. Сетне един младеж ще поднесе печена гъска, обвита в хартиени рози и ленти, а в очите на гъската ще има изумруди – това всъщност са обеци, които сетне ще подаря на министершата. В ъгъла на стаята ще свири бандурист, ще му залепя брада, за да заприлича на Черномор[21]. Краят на тая брада ще виси на полилея, за да се получи полумрак, та дамата да не се досети веднага, че изумрудите са истински…

    ***

    За срещата си с Алън Гинзбърг[22] в Тбилиси, Сергей бе поставил на главата си черна перука, обкичена с паунови пера. За да не се чувства гостът до него неловко, той му бе приготвил червена мантия и… трон.

    ***

    А за първата си среща с Тарковски той измисли следното: влиза Андрей Арсениевич в квартирата и там го посреща клепоухо магаре. Сергей бе домъкнал на осмия етаж магаре! Само за тази среща!

    ***

    За Плисецкая той направи истински спектакъл. Обсипа стълбището с цветя, а стените украси плътно със свои колажи, поставени в позлатени рамки. Тя трябваше да влезе в специална стая, отваряйки си вратата със старинен ключ, и там да види статуя на Антиной. Статуята трябваше да оживее, да се поклони и да поднесе на скъпата гостенка златна роза на сребърен поднос и необикновена малка торта. Тази тортичка Сергей сам приготви и изумително украси. В ролята на Антиной бе едно съседско момче – Ило, юноша с божествено телосложение, който, както казваше Сергей, бе копие на Масимо Джироти[23]. За да бъде кожата му бяла и блестяща, Сергей го бе покрил от глава до пети с брашно, а в косите му бе вплел чепки грозде и зелени листа. Плисецкая закъсня: публиката дълго не я пускаше, грузинците я обожаваха. А сетне тя тръгна по обсипаното с цветя стълбище и дълго разглежда картините по стените. Най-сетне тя получи ключ от тайнствената стая:

    – Ето, скъпа Мая Михайловна, сега Ви очаква невиждана изненада!

    Всички обкръжихме гостенката, взирахме се в лицето ѝ, за да видим ефекта. И видяхме – изненадата наистина бе голяма: в сумрака на стаята, на пода се бе свил Антиной. Той бе заспал (отдавна минаваше полунощ), а тортата наполовина бе изял…

     

    Михаил Вартанов[24]:

    Серьожа ни покани на неговата вила. Наричала се „Нар“. Вила „Нар“. Глупости, мислех си аз, никаква вила няма. Поредната му фантазия. Или най-много да се окаже някаква барака насред полето… Обаче – на, стигаме до селото и хората от къщите излизат, махат радостно, приветстват го! Носят ни домати, плодове, вино… Всичко е заради веселия му нрав, от любов, а той ни намига: „Мислят си, че мога да устроя децата им в университета, затова тъй се стараят… А, какво е това?! Защо този домат е зелен от едната страна?!“. И момичето тича обратно към къщата и се връща с алени домати.

    А за къщата – така и не разбрахме. И той не можа да ни обясни. Дали я беше купил, или наел от някой… Или най-вероятно му бяха предоставили част от огромен богаташки дом… просто така. Не стана ясно.  

    Серьожа бе украсил всичко – стените, таваните, двора. В една от залите се мъдреше дори гинекологически стол!

    Дойдохме петима, а на масата седнахме двайсет човека.

     

    Ала Демидова[25]:

    Сергей казваше, че „Амадеус“ е слаб филм. Форман, казваше той, се интересува предимно от прерязаните вени на Салиери и шапките на съпругата на Моцарт.

    – Инак трябваше да бъде, инак. Ето подходящ пролог: Моцарт и Салиери в детството си са близки приятели и…

    – Ама как така?! – прекъсвам го аз. – Та те двамата имат огромна разлика във възрастта! Моцарт не е бил роден, когато Салиери…

    – Че кой се интересува от това? Слушай нататък: веднъж двамата се разхождали в парка и се любували на лебедите в езерото. Наблизо един градинар подрязвал храстите. Изведнъж той сграбчил един лебед и му отрязал крилата. Момчетата били потресени! А години по-късно Салиери ще отреже крилата на Моцарт…

     

    Сергай Параджанов (из интервю за киевското радио):

    – Сергей Йосифович, как обяснявате това, че в „Ашик-Кериб“ керванът с камили върви по брега на морето, а в далечината се вижда съвременен кораб?

    – Наистина? Може би…

    – А защо одалиските държат автомати „Калашников“?

    – Нима?! Кой би предположил, наистина…

    10

    Блудница, 1988 г.
    От серията Няколко епизода от живота на Джокондата.
    Колаж. Картон, хартия, раковини, стъкло.
    46х37 см.

     

    Василий Катанян:

    Когато Тарковски идваше в Тбилиси, двамата не се отделяха един от друг. Ето, вървят по „Руставели“, всички поздравяват Параджанов, а той казва на познати и непознати: „Искаш ли за пет рубли да ти покажа живия Тарковски?“. А той е до него. Хората плащат и се смеят. „А искате ли за три рубли да видите и сина му?“ Дават му пари, а той им показва момчето на Тарковски, което също крачи с тях.

    През зимата на 81-ва бе последната им среща. Бяхме в стаята на Серьожа, той нещо готвеше, а Тарковски тихо ни рече: „Той прави не колажи, кукли, шапки, рисунки или каквото и да е, което може да се нарече дизайн. Не, това е друго. Това е много по-талантливо, много по-голямо. Защо ли? Защото нищо не е планирано, не е конструирано, не е замислено  да бъде „по-добре“ или „по-удачно“. Между идеята и изпълнението няма разлика: нищо не се губи, нищичко! Емоцията, с която започва, се влива в резултата, без да  се разплиска. За всички нас той е недосегаем. Ние така не можем. Ние така не можем…“.

     

    [1] Сурен Параджанов – единственият син на Сергей Параджанов, роден е през 1958 г. в Киев.

    [2] Григорий Чухрай (1921 – 2001) – руски сценарист и режисьор.

    [3] Александър Алов (19231983) – руски филмов режисьор.

    [4] Владимир Наумов (р. 1927) – руски филмов режисьор, писател.

    [5] Светлана Щербатюк (19382020) – втората съпруга на Параджанов, майка на Сурен.

    [6] Действието се развива в Киев.

    [7] Юрий Ильенко (19362010) – оператор, сценарист, политик. Оператор е на филма на Параджанов „Сенките на забравените прадеди“, 1964 г.

    [8] Анаит Топчан (р. 1947) – актриса от арменски произход.

    [9] Става дума за филма „Сенките на забравените прадеди“.

    [10] Гуцулщина – земята на гуцулите, намираща се в Украинските Карпати.

    [11] Софико Чиаурели (19372008) – актриса от грузински произход. Във филма от 1968 г. „Саят-Нова“/„Цветът на нара“ играе шест роли, една от които – поетът Саян-Нова в юношеските му години.

    [12] Става дума за „Арменфилм“.

    [13] Василий Катанян (19241999) – режисьор-документалист, мемоарист. През 1994 г. публикува книгата „Параджанов. Цена вечного праздника“; там са събрани множество чужди спомени, предадени от Катанян като лично негови спомени.

    [14] Лиля Брик (18911978) – „музата на руския авангард“, собственичка на един от най-известните през XX век литературно-художествени салони. Много от стиховете си Маяковски посвещава на Лиля (включително поемата „Про это“). Нейна сестра е Елза Триоле (писател, съпруга на Луи Арагон). Първият ѝ съпруг е литературният критик Осип Брик – един от теоретиците на руския авангард.

    [15] Василий Абгарович Катанян (19021980)  руски литературовед, писател, биограф на Маяковски. Баща на режисьора Василий Катанян; последният съпруг на Лиля Брик.

    [16] Владимир Шчербитски (19181990) – от 1972 г. е първи секретар на Комунистическата партия на Украйна.

    [17] Юрий Рост (р. 1939) – руски фотограф, журналист, писател.

    [18] Георгий Данелия (1930 2019) – сценарист, режисьор, актьор от грузински произход.

    [19] Тонино Гуера (19202019) – италиански сценарист, режисьор, поет, художник, скулптор.

    [20] Кора Церетели (р. 1930) – изкуствовед, журналист, редактор в киното.

    [21] Персонаж от поемата на Пушкин „Руслан и Людмила“, зъл магьосник.

    [22]  Алън Гинзбърг (19261997) – американски поет, икона на бийт-поколението от 60-те години на XX век.

    [23] Масимо Джироти (1918 2003) – италиански актьор, секссимвол за своето поколение. Снима се при Висконти, Антониони, Пазолини, Бертолучи и др.

    [24] Михаил Вартанов (1937 2009) – руски и американски оператор, кинорежисьор, сценарист.

    [25] Ала Демидова (р. 1930) – руска актриса, педагог.   

     

    PS: Съвместно с Ицко Финци Лиза Боева основава образователната платформа по изкуства „Филизи 33“. От 4 октомври 2021 г. можете да закупите нейният авторски онлайн курс „Италиански и Северен Ренесанс“ на сайта на платформата: www.filizi33.com.

     

    logo sbfd red s

    Контакти

    София 1504, България
    бул. "Дондуков" 67
    Телефон: +359 2 946 10 62
    e: kino@spisaniekino.com
    ЕКИП

     sbfd.down1