АНAСТАС ПУНЕВ

 

Най-значимото киносъбитие през септември ще е есенното издание на София Филм Фест, което обещава да е „като София Филм Фест, но през септември“, тоест актуално и безкомпромисно. Основен принос този път ще имат и гостите на фестивала, като сред тях изпъкват имената на Корнел Мундруцо и Иля Хржановски.

Последният филм на Мундруцо, „Фрагменти от живота на една жена“, заслужава преживяването на голям екран най-малкото заради двете съвършено конструирани дълги сцени, заснети в един кадър. И ако за началната – моментът на раждането и изгубването на детето от героинята на Ванеса Кърби – световната критика вече изказа всички възможни суперлативи, втората е дори още по-въздействаща. Разположена спокойно в центъра на филма, в нея има наглед безсмислени семейни разговори и постоянна смяна на гледни точки, но всичко това нагнетява една непосилна безнадеждност и тъкмо тя е ключ към целия филм.

  ФРАГМЕНТИ ОТ ЖИВОТА НА ЕДНА ЖЕНА (2020, РЕЖИСЬОР КОРНЕЛ МУНДРУЦО)  

Връхлитащото начало е само по себе си капан. Да сложиш емоционалната и сюжетна кулминация толкова рано крие очевидни рискове, но за унгарския режисьор този подход води както до пълна емпатия на зрителя, така и до разгръщане на особена наративна система: всички следващи събития изглеждат като ехо от големия взрив, но в действителност са пътят към неговото обяснение. Случайността, която се крие зад моментната трагедия, всъщност отключва напълно неслучайните механизми на отчуждение между партньорите, а зад тях неминуемо стоят не само лични слабости, но и семейни травми. До такава степен, че във въпросната втора дълга сцена да се чуе нещо по-стряскащо и от представата за изгубеното дете: репликата на майката на главната героиня, че ако я беше слушала, нямаше да го изгуби.

На „Фрагменти от живота на една жена“ може да се гледа и като на филм с терапевтична цел, най-малкото защото историята му е вдъхновена от спонтанния аборт на Ката Вебер – партньорка на Мундруцо както в живота, така и в киното, и сценаристка на филма. Думите на Вебер, че в дните след аборта е чувствала, че собственото ѝ тяло вече не ѝ принадлежи, тъй като мнението на всички хора за случката са ѝ го взели, придобиват плътност в играта на Кърби. Неутешима както в депресията си, така и в скандалите, които провокира, тя е всичко онова, което на английски се нарича unapologetic. Докато редица филми, заявени като „феминистки“, се надпреварват да показват колко силни могат да бъдат жените, тук женската сила се съдържа преди всичко в слабостта и нейното приемане.

Особено интересно е съчетанието на типично европейски вкус към метафорите (нещо, характерно за Мундруцо) с класическа холивудска мелодрама. На моменти това запраща „Фрагменти от живота на една жена“ в прекалено очевиден символизъм, включително във финалните му кадри, но в крайна сметка показва, че експортът на континентална тревожност към Щатите е все още напълно постижим.

Колкото до Хржановски, неговият „Дау. Наташа“ е не по-малко любопитен поглед върху женската психика, но без мелодрама и без сценарните „обезопасители“ на „Фрагменти от живота на една жена“. Напротив – идеята на Хржановски със сигурност ще срещне сериозни подозрения в експлоатация, спекулация и мегаломания. Той самият я нарича „перфектна историческа симулация“. Целият проект е посветен на живота на съветския физик Лев Ландау и включва не само над дузина филми, които предстои да бъдат показани, но и изолиране на екипа в нарочно създаден „институт“, където живеят и снимат общо седемстотинте часа материал при пълна историческа реконструкция.

  ДАУ. НАТАША (2020, РЕЖИСЬОР ИЛЯ ХРЖАНОВСКИ)  

Тази фактология не би била споменавана, ако не рефлектираше както върху посланието на филма, така и върху крайния резултат. „Дау. Наташа“ е творение на изолирани хора и е поразяващо самодостатъчен в създаването на паралелна реалност. В нея се случват разни банални неща – хората пият, пеят и спорят, но въпреки това остава едно тревожно усещане, че това е всичко, че няма нищо повече, достигната е границата на зрителното поле. Когато най-накрая се случва нещо – безумен кошмар за Наташа (Наталия Бережная), този кошмар зашлевява силно, само защото преди това са сложени няколко слоя клаустрофобия. Да покажеш два часа от самия живот явно изисква хиляди часове отстраняване.

Свикнали сме с всевъзможни образи на тоталитарната система в киното, но малко от тях залагат толкова много на атмосферата, както „Дау. Наташа“. Като резултат зрителят губи дистанция от филма и се пренася мислено в 1938 г. – в пика на сталинизма. Толкова е истинско, че ексцесиите се усещат физически: след като всеки от нас е там, как да не вярва на очите си? За режисьора това е повод да нарече актьорите си герои, докато за група руски критици, протестирали срещу премиерата на филма в Берлин, той е натоварен с недопустимо емоционално и физическо насилие. Самата идея, че има насилие, което все още може да събуди нечие недоволство, е показателна за успеха на симулацията.

Наред със София Филм Фест през септември ще бъдат прожектирани и филми от фестивала Master of Art като например класическия „Смърт във Венеция“ на Лукино Висконти по новелата на Томас Ман.

  СМЪРТ ВЪВ ВЕНЕЦИЯ (1971, РЕЖИСЬОР ЛУКИНО ВИСКОНТИ)  

Филмът получава разнообразни критики през годините. Някои са недоволни, че Висконти бяга твърде много от първообраза, в който главният герой Густав фон Ашенбах (изигран от Дърк Богард) е писател, а не музикант; други го обвиняват в педофилия, трети – в твърде много импресионизъм. Забележителното е, че всичко това е донякъде вярно, но не пречи на ефекта на филма.

Без известно отплаване от литературната основа, филмът нямаше как да има собствено канонично място. А то се дължи на оригиналния му поглед към желанието като нещо колкото продуктивно, толкова и разрушително, но най-вече – напълно чуждо на света и неговото движение, даже сред загниващата Венеция. Този поглед не би бил същият, ако се лиши от флиртуване с табуто, но също и от визуалния език, който на моменти може да изглежда досаден и репетитивен.

Фон Ашенбах в тялото на Богард прилича умишлено на Малер и през дълги периоди от филма е заобиколен от лукс и класа, а градът е картичка с красиви хотели и плажове. Накрая обаче е един болен и беззащитен човек, гротескно намазан с грим и с боядисана коса, който ще загине от собствените си забранени желания. Такава рязка метаморфоза се нуждае от образа на нечовешки красивия и непостижим Тадзио (Бьорн Андерсен). Само с помощта на мълчанието, той издава не само как има всичко, от което фон Ашенбах вече е лишен – младост и красота, но и съвършенството, което убягва на композитора в изкуството.

Що се отнася до импресионизма, въпреки известната му самоцелност, „Смърт във Венеция“ е образец за съноподобен филм. Сцени като тази, в която фон Ашенбах докосва момчето по главата като забранен плод, са на ръба на фантазията, видението и реалността, също както покосената от чума Венеция. В нея има нещо зловещо, но то е разлято през очите на отдавна мъртвия двойник на Малер, чийто порив към абсолюта е едновременно възвишен и жалък.

 

„Фрагменти от живота на една жена“ и „Дау. Наташа“ могат да бъдат гледани в програмата на София Филм Фест.

„Смърт във Венеция“ може да бъде гледан на 1 септември в Дом на киното, 9 септември в кино Люмиер и 12 септември в кино Одеон.