СЕПТЕМВРИ/2021

    РАЗКАЗВАЧ НА ИСТОРИИ


     
      ЛЮДМИЛА ДЯКОВА

     

    Ивайло Христов е забележителен човек. Деликатен, мъдър, умерено скептичен и с прекрасно чувство за хумор. Увлекателен събеседник и добър слушател, той някак предразполага хората да му се доверят, да търсят неговото мнение, да се вслушват в съветите му. Да не говорим за блестящия му актьорски талант – екзистенциално отстранен по Брехт или тотално превъплътен по Станиславски. Достатъчно е да се споменат постановки като „Господин Пунтила и неговия слуга Мати“, „Носорози“, „В очакване на Годо“, „Хъшове“, „Престъпление и наказание“, „Вишнева градина“, „Секс, наркотици и рокендрол“, „Последният янки“, „Иванов“ и др. Но той е не по-малко вълнуващ и запомнящ се и с ролите си в киното: „Бягащи кучета“, „Парчета любов“, „Любовното лято на един льохман“, „Нещо във въздуха“, „Приятелите на Емилия“, „Съдбата като плъх“, „Малки разговори“, „Цахес“, „Буферна зона“, „Жажда“, „Спомен за страха“, „Живи комини“ и др. Творческото му неспокойствие намира успешно поле за реализация и в театралната режисура: емблематичният „Секс, наркотици и рокендрол“ продължава да се играе вече десетилетия, както и „Времето е спряло“, „Заешка дупка“, „Човешки глас“, „Случайната смърт на един анархист“, „Подземни тайни“, „Ножица трепач“, „Суматоха“, „Боклук“.

    Но Ивайло е и пишещ човек. В киното влиза със сценария на „АкаТаМус“ (1988), за да продължи като сценарист и режисьор на филмите „Приятелите ме наричат Чичо“ (2006), „Стъпки в пясъка“ (2010), „Каръци“ (2015) – с награда „Златен Свети Георги“ от международния кинофестивал в Москва и Златна роза – Варна, „Страх“ (2020) – с награди на Златна роза – Варна, „Черни нощи“ от международния кинофестивал в Талин и др. Той е и любим професор на няколко випуска студенти в НАТФИЗ и връзката му с тях е много повече от отношенията преподавател-ученик.

     IH KARUCI

      СНИМКА ОТ РАБОТНИЯ ПРОЦЕС НА КАРЪЦИ (2015, РЕЖИСЬОР ИВАЙЛО ХРИСТОВ)  

    Иска ми се да те върна назад във времето, в края на 80-те и 90-те години – началото на нескончаемия Преход. Ти беше предпочитан актьор от режисьорите, които формираха „новото българско кино“ тогава. Иван Черкелов – „Парчета любов“; Людмил Тодоров – „Бягащи кучета“, „Любовното лято на един льохман“, „Приятелите на Емилия“; Петър Попзлатев – „Нещо във въздуха“; Иван Павлов – „Всичко от нула“. При някои от тях продължаваш да се снимаш и до днес, а Людмил Тодоров те изкуши към режисурата с „Емигранти“, на който сте сърежисьори. Атмосферата от онези години повлия ли и как на развитието ти като режисьор? Въпреки че според мен филмите ти се родеят повече с тези на Людмил Кирков.

    Разбира се, че работата ми в тези филми, срещите ми с тези режисьори, с които сме хора от едно поколение и сме приятели, атмосферата от края на 80-те, са оказали огромно влияние върху мен и като човек, и като творец! Във въздуха се усещаше промяната, имаше надежда, че нещо ще се случи, че ще дойде някаква свобода и ние ще можем да живеем свободно, да говорим онова, което мислим и ще бъдем част от „свободния свят“. Филмите им бяха честни, до болка откровени. Разказваха истории, които авторите по един или друг начин бяха преживели и бяха валидни за всеки един от моето поколение. Когато за първи път прочетох сценариите на „Бягащи кучета“ и „Парчета любов“, имах чувството, че са писани специално за мен. На първата ми среща с Людмил той ме попита: „Пич, имаш ли някакви въпроси?“, отговорих: „Не, пич, всичко е ясно!“ и започнахме да си говорим за други неща. С Иван дори не си говорихме. Седяхме на терасата у тях, пиехме ракия, гледахме едно странно дърво и слушахме Deep Purple. Интересно, сега се сещам, че докато снимахме „Бягащи кучета“ и „Парчета любов“, репетирах и „В очакване на Годо“. Не дойде! Има нещо символично, нали?!

    Признавам, че ми е трудно да разгранича актьора от театъра, превъплътил се в десетки персонажи, актьора от киното с повече от четиридесет роли, театралния режисьор, сценариста, филмовия режисьор, професора с няколко прекрасни актьорски класа. Само докато пиша всичко това, се задъхвам, а ти как успяваш да се справяш, и то успешно?

    Така написано, и на мен ми се вижда много. Истината е, че не усещам тежест от всичките си ангажименти, защото много хора ми помагат. В Академията имам трима прекрасни асистенти, на които винаги мога да разчитам. Когато режисирам в театъра, каня добри актьори и половината работа е свършена. За сценариите ми помагат Асен (Владимиров) и Емил (Христов). Давам им да четат и започват мъките. Те не ги харесват, спорим, караме се, те дават предложения, аз поправям, пак им давам да четат, те пак не харесват, пак поправям, пак четат и така, докато мълчаливо изпиваме по една ракия, което значи, че може би са доволни. Поне да бяха казали една добра дума! Когато снимам филм, работя с едни и същи хора. Този екип е „железен“! А когато играя на сцената или пред камерата, се забавлявам. Вече имам само няколко представления. От време на време снимам и тази работа ми доставя истинско удоволствие. Щастлив съм, че работя това, което обичам!

    Как и доколко заниманията ти се допълват? Каква е симбиозата между тях и случвало ли се е да си пречат? Имаш ли приоритети?

    През четиригодишния курс на обучение със студентите се занимаваме с автори като Шекспир, Чехов, Брехт, Бекет… Анализираме пиесите им, говорим за взаимоотношенията между героите, учим се да изграждаме образ, проследяваме как се развиват отделните сюжетни линии – важни неща, без които не може! Срещата с такива драматурзи страшно дисциплинира и много помага при писането на сценарии. Като произлизащ от „даскалско“ семейство мисля, че човек непрекъснато се учи и гледам да спазвам този принцип. В дългогодишната си актьорска практика съм имал шанса да срещна такива режисьори-учители като Леон Даниел, Крикор Азарян, Юлия Огнянова, Слави Шкаров; в киното – Георги Дюлгеров, Людмил Тодоров, Иван Павлов, Иван Черкелов – списъкът е дълъг и от всички тях съм взел много, ама много! Сега, когато режисирам, опитът, придобит от работата ми с тях, е безценен. Актьорската ми практика помага и при работата с актьори, независимо дали поставям в театъра или снимам филм. Прекрасно познавам актьорската психика и винаги мога да дам съвет или да помогна с предложение. Всъщност не гледам на работата си в Академията, в театъра и в киното като на различни професии, професията е една – разказвач на истории!

    Създаваш усещането за човек, на който всичко му се отдава с лекота. Няма съмнение, че е свързано с твърда дисциплина и невероятна работоспособност, но откъде идва това усещане за лекота?

    Аз не работя, аз се забавлявам! Когато пиша сценарии, нямам представа как ще се развие историята. Случвало ми се е да бързам, да се прибера вкъщи, да седна пред компютъра, за да видя какво ще се стане в следващия епизод. Точно като човек, който чете криминален роман и няма търпение да разбере кой е убиецът! Когато започвам филм, нямам търпение да уточним локациите, да изберем актьорите, костюмите, гледните точки… Нямам търпение да видя суровия материал, да монтирам филма, да чуя музиката… Нямам търпение! Понякога се чувствам като малко дете, преди да разопакова подаръка, който са му подарили за Коледа. Да не забравя, много обичам да създавам „несериозна“ атмосфера по време на снимки. „Майтапите“ са задължителни! Истината е, че всичко планирам много точно и се подготвям далеч преди да започна работа.

    Филмите ти излъчват позитивизъм, особено „Приятелите ме наричат Чичо“ и „Стъпки в пясъка“. В по-малка степен го има в „Каръци“ и в още по-малка в „Страх“, но симпатията към героите е осезаема. А и все пак става дума за любов?

    Естествено! Имам се за позитивен човек, въпреки всички неприятности, раздели и разочарования, характерни за „преклонната ми възраст“. Неминуемо това си личи и във филмите ми. Чувството за хумор също не е за пренебрегване. Много пъти съм побеснявал за нещо (кой не е?), а след ден гледам с ирония и на случката, и най-вече на себе си. Може би точно чувството за хумор ме е предпазило да не се превърна в „жабата е мрачно животно“. В България на смешното се гледа като на нещо леко, евтино и несериозно, не знам защо?! Всъщност знам, всички знаем. Това се получава, когато смешното се използва, за да се предизвика тъп, „коремен“ смях. А аз говоря за сериозното-смешно. Смешното като интуиция на абсурдното! А що се отнася до героите ми, разбира се, че им симпатизирам, аз съм им и майката, и таткото! Кой си мрази децата?!

    122075554 109335677621655 7529979963140927937 n

      СНИМКА ОТ РАБОТНИЯ ПРОЦЕС НА СТРАХ (2021, РЕЖИСЬОР ИВАЙЛО ХРИСТОВ)  

    Финалът на филмите ти е отворен. Например ж.п. линията в „Каръци“ или заснеженият горски път в „Страх“. Не звучи оптимистично – всъщност изход ли е или безизходица?

    Много интересно! Андрей Кулев ме поздрави за „Страх“, завършвайки с думите: „Най-сетне да гледам български филм с оптимистичен финал!“. А сега, де! Не знам какви са финалите на „Каръци“ и на „Страх“. Това си зависи от героите как ще продължат живота си след финалните надписи. Ако малкото момиченце успее да се пребори с влака, който идва срещу нея, ще бъда много горд, ако Бамба и Светла стигнат до Африка – какво по-хубаво от това?! Стискам им палци! Хубавото в изкуството е, че човек може да задава въпроси, които го вълнуват, а отговорите са дело на „самите давещи се“.

    Преди време каза, че живеем в Абсурдистан. Абсурдна ли е и ситуацията в българското кино, в българската култура?

    Новината е, че ние напуснахме границите на Абсурдистан и вече откриваме непознати земи! Примери много! И разбирането на управляващите, че културата е забавление, и бюджетът на държавата за култура, и реформата в театъра, и новият закон за киноиндустрията, който беше гласуван с пълно болшинство от всички партии, и писмото на над триста кинодейци до президента, които не получиха никакъв отговор, и т.н., и т.н. Но върхът беше, когато назначиха човек, който стана известен с това, че лансира прочутата репликата „Най-добре Станко да дойде!“, за активен борец против корупцията! В България Бекет и Йонеско са жалки графомани!

    Новото българско кино се заявява категорично и успява, въпреки и независимо от условията. Какви са твоите наблюдения?

    Дотам съм се докарал, че ме радва всеки нов български филм, защото знам през какви „иглени уши“ са минали хората, които са го направили. Убеден съм, че ако в киното имаше нормални условия за работа, успехите щяха да са много повече и много по-категорични!

    Работиш с млади хора. Би ли ги мотивирал да останат, да работят, да се развиват в България?

    Моята работа с младите хора е много по-скромна. Мога да им помогна да развият таланта, който носят в себе си, а какъв път ще хванат, е работа на Господ! Много искам да останат тук, но ако ми зададат въпроса „Защо?“, няма как да им отговоря. Сещам се за една реплика от пиесата на Иван Радоев „Човекоядката“: „Бъдещето е на младите, но настоящето – никога!“.

     

    logo sbfd red s

    Контакти

    София 1504, България
    бул. "Дондуков" 67
    Телефон: +359 2 946 10 62
    e: kino@spisaniekino.com
    ЕКИП

     sbfd.down1