АНДРЕЙ ЗВЯГИНЦЕВ
В Русия излезе книгата „Сценариите на филмите на Андрей Звягинцев“ (издателство „Альпина нон-фикшн“). В нея са включени авторските варианти на сценариите на петте филма на Звягинцев с цифровизирани ръкописни коментари на съавторите. Препечатваме увода към книгата от самия Звягинцев, публикуван в списание ИСКУССТВО КИНО, което любезно ни предостави тази възможност.
На срещи с публиката доста често ме питат: „Какъв трябва да бъде сценарият, за да ви заинтригува?“. Може да се предположи, че това е любопитно най-вече за професионалистите – писатели и сценаристи, но срещнах подобен интерес и сред най-широка аудитория, не само в майсторските класове. Това обстоятелство ми дава основание да предположа, че въпросът занимава не само специалистите.
Трябва да подчертая, че става дума за това как възприемам сценария именно аз, а по-нашироко – как го възприемаме с постоянния ми съавтор Олег Негин. Съществуват разни мнения какво трябва да има в един сценарий, за да се „продаде за милион“; какви истории се харесват на продуцентите и защо; как трябва да се построи драматичното повествование и какво не бива да бъде при никакви обстоятелства. Всичките тези мнения и спорове ми се струват напразни. Не можеш да научиш никого да разказва истории, ако не е призван да прави това. Максим Горки не е учил в института, който сега носи неговото име. Ако авторът има талант на разказвач, той чувства как трябва да се конструира сюжетът, усеща, че трябва да се разруши този или онзи канон, за да намери нов израз. Той чувства със сърцето – средоточието на неговия талант – как и за какво трябва да говори.
Занаятът може да се изучава и навярно е необходимо. Който се интересува, моля. Само че по този начин могат да се научат занаятчийски „начини“, „трикове“ и разни други глупости, които имат място в индустрията, но не там, където е изкуството. Уверен съм, че сценарият може да бъде всякакъв. На Годар не му е бил необходим сценарий, той се е „пръквал“ в главата му. Спомням си, че по негов завет излязох да снимам първата си късометражка „Избор“ с две страници формат А4 и боязливи бележки, написани на ръка. Всички, които твърдят, че сценарият би трябвало непременно да бъде такъв и онакъв, ви водят за носа, продават това, което сами не знаят. Сценарият е нужен: на продуцента, за да знае в какво влага пари; на режисьора, за да контролира на терен и да помни ясно кое е заснето и кое предстои да се снима.
Казаното по-горе само на думи звучи радикално. На практика всичко е така: текстът на сценария е написан на хартия: а) за да могат актьорите да научат репликите си предварително и б) за да може снимачният екип да се подготви за необходимостта да има на терен нужния реквизит, костюм и другите елементи на кадъра. По-леко работят всички звена, когато в ръцете на целия екип е един текст, в който предварително са съгласувани детайлите на материалния свят.
Това все пак не означава, че не ценя огромната вътрешна работа над замисъла и общата конструкция на сценария, изцяло извършена от автора, имам предвид само начина на запис на този труд, аз предпочитам да държа в ръцете си текст, който бих нарекъл технически запис.
Такова отношение към предмета може да се нарече странно, но за мен не е задължително сценарият да притежава достойнства, характерни за добрата литература. В това с моя съратник и приятел Олег Нагин сме солидарни и може да се каже, че отдавна и заедно сме си измислили общ език – той е написал четири от петте сценария. Ние възприемаме текста като принципно важно и първостепенно, но все пак междинно звено по пътя към екрана. Съгласуваме само общата канава на сюжета, драматическите възли, някакви значителни или незначителни детайли. Останалата работа Олег върши самостоятелно. Това е правилно, и защото дори да сме обсъдили предварително плана, знаейки предварително сюжетната схема, винаги чета първия вариант като сюрприз, за мен това неизменно е нова реалност и неизменно – вълнуваща. Стабилността на нашите творчески отношения се дължи на немаловажния факт, че се отнасяме с доверие към идеите на другия и без недомлъвки смело разглеждаме предложенията за съкращения или изменения в диалозите или в общата композиция. И обикновено месец преди снимки настъпва моментът, когато двамата се захващаме с текста окончателно, правейки корекции или дори значителни промени.
СНИМКА: © РОДИОН ГУБЕР
Не желая да споря с други мнения, защото знам, че има хора, на които им е нужен текст, близък до висотите на големия литературен стил. Нечия творческа фантазия и режисьорска мисъл се възпламеняват от подробното описание, включващо множество прилагателни, описващи случващото се или атмосферата на събитията, подробни ремарки, детайлизиращи вътрешните преживявания или състоянията на героите. Олег страни от тези елементи на писането, защото нямаме нужда от тях. Имена, съществителни, глаголни форми и, разбира се, диалози – това е материята и плътта на нашите текстове. Персонажите ни „стават“ или „сядат“, „влизат“ или „излизат“, „затварят“ или „отварят“ и все по-рядко „гледат строго”, „смутено обръщат поглед“ или „меланхолично поклащат крак“.
Защо засягам тук темата за свойствата или достойнствата именно на литературното качество на сценарния текст и не намирам за себе си необходимост от него? Просто защото в крайна сметка завършващите нюанси на характерите или обстановката, състоянието на персонажите или ландшафта с цялата неизбежност ще бъдат продиктувани от самата натура – дали това ще бъде природният талант на актьора, цветовото или светлинното изпълване на интериора, мизансценното решение на епизода, силата и пълнотата на вятъра... Накратко, всичко, което е по силите на литературната дарба на автора, в крайния резултат ще бъде вписано върху бялото платно на екрана не с перото на писателя, а от самата реалност, събрана в ръката на автора на филма. И това не означава, че за такъв обявявам режисьора. Всички, направили филма възможен, са негови съавтори: сценаристът, операторът, художникът, художникът по костюмите, композиторът, актьорът, гримьорът, монтажистът – всички те са пълноправни автори на това, което с вас виждаме на екрана.
Защо не говоря за главното? Какво е замисълът? Какво е идеята? Откъде, от какви емпирии се спуска този неочакван, но така жадно призоваван гост? С какъв огън гори тази сила, че те принуждава да се изкажеш?... Работата е там, че именно това е главното, с което започва всеки филм, всеки творчески акт: това, на което никога никой няма да те научи, което няма как да се изрази, защото е поезия. Има само творчески факт, той винаги се изживява вътрешно като сън, който е неизразим – никой няма да го види такъв, какъвто ти се е явил на теб. Това е онзи зов, който просветва между редовете на текста, онази божествена глина, от която е слепен скелетът на сюжета. С други думи, тайната на творчеството, за която е невъзможно да се каже нищо освен това, че съществува.
Превод: Геновева Димитрова
P.S. След като в Русия се оказа невъзможно финансирането на нов филм на Андрей Звягинцев, той ще снима на английски език семейната драма What Happens. Това съобщи на пресконференция в Кан продуцентът му Александър Роднянски, с когото Звягинцев направи „Елена“ (2011), „Левиатан“ (2014) и „Нелюбов“ (2017). „Наскоро на Андрей му хрумна идеята следващия си филм да снима на английски. Подкрепих го, защото съм уверен, че талантът му, удивителното му разбиране на човешката природа му дават възможност да общува с всякаква аудитория – и руска, и глобална“, сподели Роднянски.
