ИРИНА ИВАНОВА
Не вярвам в това, че днес няма място под слънцето за професионалната критика. Не само в киното, но и в театъра, в литературата, в останалите изкуства. Вярвам в обратното – че точно сега има огромна необходимост от професионалната критика, по-голяма от когато и да било. Само че тази професионална критика според мен освен ерудирана, талантлива, може би с по-изострена сетивност към своята аудитория, трябва да бъде и малко… фанатична (понеже във фанатизма винаги присъства доза идеализъм). Или хайде, ако не съвсем фанатична, поне с пристъпи на фанатизъм. Горда, но не високомерна. Служеща, но не обслужваща. Служеща, но не обслужваща – нарочно го повтарям. Преди няколко години на среща със студенти по специалността „Екранни изследвания и журналистика“ (настоящото наименование на специалността „Кинознание“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“) режисьорът Милко Лазаров каза на присъстващите нещо точно в този смисъл: „Трябва да бъдете като камикадзета!“. Така е, трябва. От самодоволство и самоприспиване никой няма полза. Човек понякога трябва да е безмилостен към себе си, недоволен. Това се отнася и за критиците, но и за творците. Прави ми впечатление, че върлува епидемия от самохвалство из социалните мрежи. Всички са адски доволни от това, което са направили и очакват, и изискват похвали. Ама направо на живот и смърт! Ние поне свикнахме да ни плюят, обиждат, отричат, зачеркват, сравняват със земята. Това си е добър старт на едно ново начало. Нямаш какво да губиш. В настоящия текст ще се опитам да отговоря на въпроса защо мисля, че днес повече от всякога има нужда от филмова критика. Както и защо професионалният критик има своето място в комерсиалните медии, независимо дали са дигитални или традиционни, и това място е важно.
Принципите, които професионалният критик, който осъзнава мястото си като посредник между твореца и зрителя, преводач, интерпретатор, разказвач, а също и гид, водач, трябва да следва в работата си, не са се променили особено във века на онлайн медиите. Те са формулирани отдавна, но преди време ги намерих добре синтезирани в един текст на американския филмов критик, изследовател и анализатор Дейвид Бордуел. Не са чак толкова много и е хубаво да си го припомняме от време на време, особено сега, когато най-честият масов коментар по повод мнението на критик за даден филм може да се обобщи с израза: „Ти ли ше ми кажеш!“. Да не говорим, че има и много такива, които мислят, че е достатъчно да гледат много филми. Ами не, не е.
Принципите са: историчност, т.е. разглеждането на филма не само като отделна творба, единично явление, а като част от един по-цялостен процес или етап от развитието на киното, като част от някаква по-мащабна традиция или тенденция, школа или направление, както и поставянето му в определен исторически, естетически или социален контекст; аналитичност, т.е. изследване на специфичните взаимоотношения и взаимодействия между отделните компоненти на филма в рамките на цялостната система на творбата, стиловите му характеристики и механизмите, които ги раждат. Всеки може да каже „филмът ми хареса“ или „филмът не ми хареса“, но отговорът на въпроса „защо“ не е толкова прост и в крайна сметка изисква анализ на това как функционира филмът, оценката не е достатъчна; интерпретация, тоест критикът предлага своя версия за непървосигналния смисъл на филма. Интерпретацията предполага, че компонентите на филма – стилът, структурата, диалогът и сюжетът – работят като единен механизъм; систематичен подход – професионалната критика би следвало да прилага именно такъв подход, следвайки гореупоменатите си основни задачи, а не да се плъзга само по сюжета и актьорите например, което може да се открие дори в най-клишираното журналистическо ревю. И разбира се – даването на информация за филма и аргументираната лична оценка също са сред основните принципи на филмовата критика.
Наистина си мисля, че не е зле да си припомняме от време на време принципите на професията, защото в последните години често попадам на текстове в уж реномирани издания, в които авторът просто преразказва сюжета на филма. Това обаче няма нищо общо с критиката.
Още малко Бордуел. Мисля, че е по темата и е интересно. За да се противопостави на набиращата през последните години популярност теория, че живеем във време на тотално развенчаване на авторитетите и пълно недоверие в тяхната компетентност и най-вече в правото им да претендират, че тяхното мнение е в по-голяма степен валидно от това на… всички останали, американският критик посвещава цяла своя статия на темата – Never the Twain Shall Meet (идиом, който означава, че две неща са толкова различни, че никога няма да се срещнат), има я онлайн. Става въпрос за академичната филмова критика и, да я наречем, журналистическата критика или по-скоро киножурналистика.
Бордуел, който принадлежи към първите, т.е. по-скоро е филмов учен, т.е. академичен тип филмов критик, цитира свой колега, също много известен отвъд Океана – Дейвид Кер, дългогодишен филмов критик на издания като Chicago Tribune и The New York Times, а в момента – куратор на филмовия отдел в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. Кер, който цял живот е бил филмов журналист, открито заявява отвращението си от, както той я нарича, абсолютно досадната академична общност с нейните непривлекателни и заплетени теоретични разсъждения. Тоест дори сред професионалните филмови изследователи съществува взаимно отхвърляне и отричане. Според Бордуел това е депресиращо и той смята, че академичните филмови критици са незаменими за здравето на филмовата култура, защото те привличат вниманието на аудиторията към нов или пренебрегван автор, който не е „модерен“ и за когото не се пише и не се говори, но пък който с работата си открива нови форми, нови хоризонти за филмовото изкуство. „Те търсят творците с нови идеи за киното“ – казва Бордуел и добавя, че далеч не всички „академици“ във филмовата критика пренебрегват популярното кино и задушават живото, зрителско кино под похлупака на Великата теория. Разбира се, той е прав. Без този научно-изследователски подход, който винаги граничи с теорията, кинокритиката би била по-ограничена, по-бедна, по-скучна. Да имаш свободата да пишеш за кино и от такава гледна точка е изключително важно и ценно. Към свободата бих прибавила и „мястото“. Защото, без никакво съмнение, това място няма да бъде нито най-четеното, нито най-посещаваното и съответно за него ще е абсолютно невъзможно да просъществува на пазарен принцип. В настоящия момент такова място е да кажем онлайн платформата на Института по изкуствознание към БАН и може би университетските сайтове.
Надявам се, че и в новия дигитален формат на списание КИНО ще има такава секция. Защото именно този формат – вече без ограниченията на материалното хартиено тяло – би следвало да предложи цялата палитра от различни форми на филмова критика, без да изключва нито една. По този повод само ще спомена един от моите идеали за кинокритически текст – текстът „Всичко тече“ в бр. 7-8/2017 г. на руското издание „Искусство кино“, посветен на филма „Формата на водата“ на Гийермо дел Торо. Авторът Антон Долин прави едно красиво пътешествие из магичния свят в творчеството на мексиканеца, поставя новия му филм в контекста на мотива за водата и неговото присъствие в историята на изкуството, като през цялото време дори за миг не губи фокус върху филма. Великолепен текст, написан с респектираща ерудиция, без авторът да се затваря в недостъпна кула от термини и понятия, но и без да ни лишава от удоволствието на по-рафинирания изказ и наистина доброто писане. Това не е текст за комерсиална мейнстрийм медия, но категорично не е и академичен, научен текст. По-скоро е хибрид, съчетаващ елементи и от двете, а днес хибридите са особено актуални. Мисля, че в момента в България издание, което да публикува точно такъв хибрид, няма и отново призовавам списание КИНО да заеме тази ниша.
Малко лична история (все пак така ни учат в комерсиалните медии). Отлично разбирам думите на Бордуел: Never the Twain Shall Meet. Още когато получих дипломата си по Кинознание от НАТФИЗ през 2001 г., вече бях опитала по малко и от двете начала. В академията бяхме правили различни типове филмов анализ, включително и сложния семиотичен, който е игра за напреднали, изискваща научен апарат, терминология, определен подход, превключване към друг начин на мислене за киното и за филма. Бях започнала да пиша и доктората си, като за целта ми се наложи да изчета доста научни текстове. И разбрах, че не са много тези от тях, които съумяват да съхранят в крайна сметка пъпната връв, свързваща ги с „живото“ кино, за което говорят. За много автори най-важното е да направят нещо като аутопсия на филма и за целта бързо-бързо го задушаваха със суха, смъртоносна и в много случаи напълно излишна терминология, или го удавяха в поток от всевъзможна информация, нужна и ненужна. Тези текстове, признавам, не успяха да ме съблазнят. Може би защото вече бях съблазнена. От „Егоист“. Чисто комерсиално списание, разбира се.
Преди години в този незабравим „Егоист“ имаше превъзходни кратки ревюта за филми от седмичния кинорепертоар. Сравнявах ги с някои дълги четири-пет страници, вяли, посредствено написани анализи, публикувани в някои специализирани издания за изкуство и култура и така и не разбрах по каква причина трябва да ценя няколкостраничния псевдопрофесионален текст повече от талантливото и ерудирано, макар и журналистическо, ревю от двайсет-трийсет изречения. Пък и познайте кое от двете издания повече се четеше. Така че вече бях съблазнена не само от формата на журналистическото ревю, но и от опцията да бъда четена.
Бях писала в продължение на година седмичния киноафиш във в-к „Демокрация“ и бях усетила поне малко какво означава да те четат, да имаш аудитория. Пък и в крайна сметка истината е, че винаги съм искала да пиша за филмите, които всички гледат, а не само за онези, които са достъпни единствено за ограничен кръг професионалисти, предимно на фестивали. Нищо не може да се сравни със суетното удоволствие да те четат много хора. Избрах това.
Когато започнах работа в едно от най-големите лайфстайл и модни списания в България, си казах: „Ето ти аудитория“. Някой от екипа ми подхвърли: „Виж какво, няма да станеш велика критичка тук“. И беше прав – една, най-много две страници за кино в месечно списание, кратки текстове, повече снимки, език на писане, който да кореспондира с читателите на списанието, което определено не е посветено на изкуство и култура и е комерсиално, тоест разчита на продажби и рекламодатели. Да, можеш да вкараш малко по-висок стил, една щипка само, колкото да залъжеш глада на по-претенциозните и знаещите, но пък да не отблъснеш… ами всички останали. Нужно е да си кратък в изказа си, ударен, емоционален, но пък е добре и да е с чувство за хумор, с парадоксална мисъл, с игра на думи – това винаги е магнит в един кратък текст. В същото време – така и така си учил пет години кинознание – е хубаво да покажеш все пак това, което знаеш, да дадеш по-широк контекст, какъвто да кажем някой, който не е професионалист, не може да предложи. И всичко това – в петнайсет изречения. Ето така се пише филмово ревю за лайфстайл и модно списание, за комерсиална медия.
Смея да твърдя, че съм минала през всичко – „истински“ интелектуалци, които пишат само за специализирани издания, четат само такива и не припарват до комерсиални, за да не си развалят вкуса (очевидно се страхуват, че това не е никак трудно да се случи и затова не им се рискува), не пропуснаха да ме осведомят, че понякога ме четат, докато са на фризьор. В същото време, когато си позволих да напиша в списанието по-дълъг текст за „Нимфоманка“ на Ларс фон Триер, получих няколко също толкова снобски коментари от читатели от типа: „Вие си гледайте „Сексът и градът“, не се занимавайте с Триер“. Гордост и предразсъдъци от всякакъв порядък, нищо ново под слънцето. Обаче по-важното от коментарите и хейта е, че текстовете се четат.
Филмовата критика в онлайн медиите и социалните мрежи, при това точно в комерсиалните, има много по-голям шанс да стигне до повече хора, до разнородна като образование, познания, възраст, социално положение аудитория. Стига да го иска, стига да се бори за това, а да не се затваря в кулата си от слонова кост. Има огромния шанс да генерира една нова аудитория, да я подготви и насочи и към друг тип филми, извън сферата на комерсиалното кино – авторски, по-сложни като форма, авангардни като режисьорски решения. Според мен това е голямото предизвикателство пред критиката в мейнстрийм медиите днес – да възпита аудитория, която да пожелае да гледа кино, различно от масовия показ, от жанровите холивудски продукции, от технологичните зрелища, аудитория с малко по-широк хоризонт. Да се опита поне. Стъпка по стъпка, по пътя на съблазняването, а не на назиданието и високомерието. Защото никога няма да стане, ако презираш публиката си, читателите си, за които пишеш, или си равнодушен към тях. Дори ей толкова малко да я подценяваш, тя ще усети. Колкото и парадоксално да звучи, именно в най-комерсиалните медии имаш успех само ако не работиш просто за пари. Ако си малко фанатик. Е, да, някои ще те „лайкват“, други ще те „хейтят“, но има и такива, дори и да са малко, които ще пожелаят отново да бъдете заедно.
Само че трябва да ги съблазниш. И да продължиш да го правиш.
