БОРЯНА МАТЕЕВА

РАЗГОВАРЯ С ДИМИТЪР ДИМИТРОВ – АНИМИТЕР

 

Как се появи този псевдоним Анимитер? Говори за сливане на човека с професията му.

Между 2002 и 2006 година се занимавах повече с театрални представления. Имахме едно сдружение, „SubHuman Theatre“ се казваше. Там така, по-театрално, се подписвах като „Анимитер Анимитров – Аниматор“. Имаше актьори, зад тях се развиваше някаква анимация, сменяха се облаци, ефекти, реки течаха... Освен театрални представления, правехме и пърформанси в Сатиричния театър и на други места, където имаше подходящи помещения и галерии. Оттам дойде „Анимитер Анимитров“. Измисли го Венелин Шурелов, известен сценограф, мисля, че в момента е доцент доктор в Художествената академия. Впоследствие, като престанах да се занимавам с театър и започнах да се занимавам с анимация, реших, че ми трябва нещо такова... Димитър Димитров е доста разпространено и не е разпознаваемо, затова от предишните си занимания прехвърлих в анимацията „Анимитер“. Стори ми се, че е подходящо, за да могат хората да ме различават от другите... Но напоследък не го ползвам чак толкова, защото пък сега ми дойде друга философия. За мен не е важно вече да съм разпознаваем, предпочитам да се концентрирам в процеса на работа. А дали някой ще ме разпознае, разбере, като че ли остава на доста по-заден план. Открих същността и ценността на процеса на правене на филма и за мен той единствено е стойностният. Всъщност затова работя толкова много – вече се настаних в този процес на създаване и като че ли там живея. Какво после ще стане с филма, дали някой ще го гледа или ще го оцени, все по-малко значение има. Дори някой да го оцени много високо, дори да вземе Оскар, не знам това доколко ще ме докосне. Когато Господ ти е дал талант, тоест направил те е свой „колега“, сътворец и ти имаш шанса да твориш, да създаваш, разбира се, в човешка степен, няма нужда да разменяш тази ценност на творчеството за каквито и да било суети, светски награди и т.н. Много се чудя защо сферата на изкуството има общо с награди, със сфера на неизкуството. Но това е друга тема...

Определят те като най-големия работохолик в съвременната българската анимация. Откъде е енергията ти?

Някак преминах от период на хаос в период на подредба. Преди години се мъчех през цялото време да заработя нещо, нещо да направя, но дълги години нищо не правех. Всъщност, не можех и да започна. Не намирах обяснение на света около мен, на явленията, на себе си. Не намирах своите стойности, морални и всякакви. Лутах се доста в този хаос, правех всичко възможно, но не стигах до никъде... А сега, откакто създадох семейство и се кротнах, всичко намери обяснение. Целият хаос го подредих в разни свои библиотеки в съзнанието си и в живота си. И всичко ми е подредено и ясно. Като че ли, когато седна да работя, повече нямам въпроси, а са идвали с тонове и са оставали без отговор. Сега, когато започна да рисувам, съм в нещо като медитация и в свой свят, в който на въпросите вече е отговорено, всичко е спокойно, лутането е приключило. И затова се чувствам доста комфортно и не губя повече време в лутане и в странични въпроси – какъв трябва да е филмът, какъв трябва да е смисълът, има ли смисъл... Не се затруднявам дори във визуалните решения, как трябва да изглежда един типаж, за да носи определен характер, защото дълги години съм мислил по това без всъщност да посягам и да го материализирам... И чрез този опит, който вече съм постигнал, мога да твърдя, нещата ми стават доста лесни. Докато някой режисьор, колкото и ерудиран да е, колкото и да знае какво иска, ако не познава практически технологията на анимацията, това би го довело до много затруднения, до много спънки и би се забавил, ако ползва екип. Аз освен, че рисувам целия филм и не ползвам други хора, но и сам си пиша и цялата документация по един проект, всички договори. Дори с музиката и оформлението съм се занимавал – за „Седемте смъртни гряха“ музиката на Чайковски лично съм я избирал и сглобявал. Така че, цялостното познаване и цялостното заграждане и улавяне на процеса ми помага това, което правя, да изглежда нещо много мащабно, отстрани. На хората ще им се стори много работа и работохолизъм, а мен не ме затруднява особено. Просто така са са случили нещата, че съм работил двайсет и повече години в областта на анимацията във всичките ѝ сфери – комерсиална, крайно комерсиална... Всъщност от тринайсет години работя в една от най-големите световни фирми за най-комерсиалния продукт – компютърните игри.

Виж ти! Разказвай...

Да, произвеждам компютърни игри, освен филми.

Но филмите, с които те познаваме, са радикална авторска анимация. Вълнува ли те все пак комерсиалния успех? Масовата публика свързва анимацията с пълнометражните истории в стил Дисни. А твоите са на другия полюс...

Игрите са крайно комерсиален продукт, всеки ден тези игри се играят от милиони хора по цял свят и когато човек цялостно познава процеса – и комерсиален, и авторски, това помага да не се колебае чак толкова... Тоест, няма как да сгреши. Не търся крайно решение, естетически избистрено и издигнато за всеки филм, защото знам, че ще има и следващ. Мога да си позволя да бъда несъвършен, защото знам, че съвършенството мога да го потърся и в следващия филм. Така че смело правя неща, без да си казвам – ето тук трябва да кажа всичко или най-доброто. Не! Правя това, което за деня мога да предложа. И толкова. А в следващия филм се надявам, че натрупването на опит има свойството невидимо да те подобрява. Когато работиш, независимо какво, някак си невидимо и постепенно вдигаш и качеството, и простотата. Всичко става по-лесно и можеш да си позволиш да танцуваш върху нещата, за които хората употребяват огромна мускулна и физическа сила. За теб вече това е просто танц.

Много хубаво обясняваш, но да навлезем още по-дълбоко в мистерията на творческия процес...

При творческия процес слагам на първо място литературата, текста, защото той е носител на образите. Най-бързо идващият носител, имам предвид чисто времево. Докато да създадеш рисунки ти трябва, може би, месец, две-три думи може да ги кажеш за секунди и те да събудят във всяко едно съзнание доста неща. Могат да разбудят въображението. И при мен става така. Обикновено първо идва словото отнякъде, в някакъв вид и събужда определени асоциации във въображението ми. А още по-силно става, когато събуди определени рани, някои нерешени въпроси от миналото. Когато се докосне до някакъв твой болезнен спомен. Словото и нещата, които ти чувстваш близки и вдъхновяващи, не те лекуват, но ти предлагат приятелство...

И облекчават.

Облекчават по някакъв начин, особено ако ги решиш публично, през филм. Докосващото слово е най-важно за началото на творческия процес. То е кибритът или искрата, която те събужда и след това не ти дава покой. Разбира се, докато не решиш този нерешен проблем от миналото си...

И стигаш до Кафка и Достоевски. Затова ли?

Точно затова. В миналото, когато още съм се лутал и не съм знаел защо и за какво ми е даден животът, тогава съм ги чел в треска. Особено Достоевски. Оттогава е това желание. И то толкова ме е разтресло, че ми се щеше, някак си, да се отблагодаря на този автор, който толкова много ми е дал, наистина. Като дълбочина на мисълта, като някакъв висш морал, като сблъсък на всякакви ценности. Останало ми е това повдигане, което той е оказал върху тогавашната ми неустойчивост. Затова посягам към тези автори. Не че са ми актуални в момента, те отдавна са отминали, но от миналото носят едно чувство. Това са един вид стволови клетки. Нещо, което отдавна си заровил някъде, някаква емоция, но то те съживява в момент, в който имаш нужда... И когато сега, вече след толкова години, ги преоткривам, всъщност се рестартирам и прераждам. Чувствам се по-млад, по-емоционален, когато върна, чрез тези автори, част от емоциите си...

Не мога да не те попитам как работите с Милко Лазаров – в „Седем смъртни гряха“ и „Артистът“ сте сърежисьори. Изненадващо, необикновено и успешно съавторство...

С Милко се запознахме съвсем случайно на един плаж, някъде в Созопол. Аз си рисувах филмите на един таблет, винаги така правя. И ги рисувам навсякъде по света. На плажа също си седя и си рисувам филмите – на мобилен телефон, или на таблет. И тогава той се появи отнякъде. Не го познавах изобщо и не знаех на кого показвам, но му показах – я виж тука сега и кажи нещо. Той каза – ама сигурен ли си, че искаш да ми покажеш? Аз съм много критичен! Това беше филмът „20 ритника“, с много метаморфози, на които човек не може веднага да реагира, но му го показах смело... Това беше първата стъпка да работим заедно. Много ми помогна за „20 ритника“, спаси ми филма, едва ли не. Даде ми финал, много интересен. Каза ми всъщност накъде да насоча филма. А този филм беше и в Анеси, и на много други фестивали. Беше много успешен и благодарение на Милко, на неговия опит. Веднага разбрах, че този човек има инстинкт за кино и за решаване на визуални проблеми, проблеми на самата история, на сценария. Реших, че мога да направя много по-смели експерименти, ако работим заедно. Той има много силна и заразителна увереност. Доста народ е въвел в киното, и то качествени хора. И затова реших, че ето, с този човек трябва нещо да направя, защото все още нямам увереност. За някои неща не ме бива чак толкова и ми трябва чужда помощ. Отнякъде да почерпя увереност... Правех кратки филми и затова реших, че с Милко, ако сме двамата, мога да направя и пълнометражен филм. Даже и проект направихме, но е в процес на изчакване...

Анимационен?

Да... Хаосът все още обаче живее в мен. Доста съм креативен, но все още не съм събран достатъчно. Вървя в тази посока, вече доста по-добре се справям. И затова ми трябваше такъв уверен човек като Милко, който да отсече, да каже – а бе, тука това няма да стане! С него бях сигурен, че спокойно мога да започна филма, дори без сценарий и накрая ще измислим финал и той ще бъде наистина интересен... Има една свобода, която този тип хора дават на твореца. В смисъл, че нещата винаги могат да бъдат овладяни. Колкото и преди това да са отпуснати във всички посоки, могат в крайна сметка да бъдат събрани. За мен това беше основното, за да го потърся да работим. Иначе нещата се развиха така, че преди да започнем анимация, той ме покани да работя по „Ага“. Правих много от декорите, да кажем поне 20-30 сцени, които никой не забелязва. Дупката, всичките скали – тях ги няма, изградил съм ги във Photoshop.

Никога не бих допуснала, че е визуален ефект! Тази страховита метафора за насилието над природата изглежда съвсем автентично!

Така е, всички неща съм изградил. Всичките дупки с камиони съм ги редил, камионите да минават, надграждал съм камъни... Така че, преди да почнем анимацията, първо работих по негови филми. За „Острова на сините птици“ правих рисунките за заставките и вътре във филма слагах птици по прозорците и т.н. Както споменах, занимавам се със специални ефекти в игрите и оттам вече и в киното, преподавам специални ефекти за игри, но и за филми в АRC Academy. И така постепенно стигнахме до това – а бе дай да направим сега един филм, хайде втори, хайде трети... И някак си си паснахме.

Правите уникална за българското кино симбиоза между два вида кино – анимационно и игрално...

Да, защото наистина сферите ни са коренно различни. За това, което той казва, аз не мога да споря. А за това, което аз правя, той също не може нищо да каже. И двамата сме много богати в тези крайности, които носим и не сме имали и за секунда спор за нещо.

Разкажи за „Артистът“ – решението да бъде тотално статичен как дойде?

Това решение филмът да бъде в един кадър-панорама дойде от Милко. Дадох му десетки рисунки и той каза – абе, много са хубави тези рисунки, дай да пуснем филма от край до край на панорама. Веднага разбрах, че това е гениално. И казах – Милко, давай, точно така ще го направим. И започнах. Това, разбира се, е огромен труд и огромно, дори инженерно, решение, но пак казвам – опитът ми позволява да преценявам на момента добрите решения. Докато друг аниматор или друг режисьор би казал – това, как така ще стане, няма да стане... Решението нищо да не се движи във филма взех аз. След като започнах да го анимирам, забелязах, че ако нищо не се движи, филмът заприличва повече на картина. Затова реших да изхвърля всякакво движение на персонажите, за да повдигна възприемането на филма до нивото на изящно изкуство.

Радикален експеримент... Първо в твоето творчество дотук, а после и в рамките на анимацията, и не само българската. Движението е застинало на екрана, но се случва във въображението на зрителя. И дори да не си чел „Първа горест“ на Кафка, те поразяват рисуваната светлина и силната експресия.

Абсолютно радикален, и го оцених на момента. Ще видим, филмът още никъде не е показван, тепърва ще се показва...

Преди време колеги те бяха критикували, доброжелателно, че си забил в един определен стил и се повтаряш. Препоръчваха ти да търсиш нови пътища. Но ти показа, че не спираш в експериментите си. Тези съвети  изиграли ли са някаква роля?

Със сигурност. Откакто ми подметнаха, че наистина се повтарям с филмите „Денят на кървавите венци“, „20 ритника“ и после „Щастие“, с метаморфози... Забелязах това и отначало се правех така, на артистично-небрежен към тези забележки, но вътрешно чувствах, че нещо друго трябва да се случи. И го търсех. Рисувайки много и понеже разчитам и на естественото надграждане на нещата, се надявах отнякъде да ми дойде друг стил и друг начин на работа. Знаех, че отнякъде ще дойде. И то се случи с Милко. Той тотално даде друга посока. До този момент не бях работил нито с друг сценарист, ното с друг озвучител, но нещата доста започнаха да се променят. Сега работим с Невелина Попова по филм за живота на Даниил Хармс. Тя ще даде, надявам се, съвсем друг стил на работа, защото вече получих първия драфт на сценария и той е наистина с много любопитна конструкция. И със сигурност образите ми ще се повлияят от това. Затова искам да кажа, че критиката в България трябва да е доста по-смела, защото тя всъщност помага много. Дори ако в първия момент авторът се почувства огорчен или засегнат... Тя трябва да е смела и безкомпромисна. Тези бележки разчовъркаха нещо у мен в точния момент и ми дадоха тласък да търся трескаво излизане от това зацикляне. Филмите ми се приемаха по фестивали и вървяха, но това по някакъв начин ми помогна да се освободя. Анимационното кино е от много компоненти и опитът е важен. За да може човек да си позволи експерименти, трябва да е сигурен, че, така или иначе, ще произведе филма до края, той ще има смисъл и ще има фестивално разпространение, няма да бъде провал. А след като вече е сигурен в тази първоначална фаза, тогава може да си позволиш и експеримент, като надграждане. Тая сигурност освобождава и ти дава, поне при мен е така, смелостта да потърсиш и деконструкции или разграждане на историята, или показването ѝ по необичаен начин. Анимацията е трудно изкуство и човек там сам си създава света. Не може да вземаш камерата и да заснемеш готова светлина, готов декор и актьори, трябва да ги създадеш. Да създадеш светлина, да създадеш планина и актьори също да създадеш. Освен че ги раздвижваш, да им сложиш звукова среда и т.н. И за да управляваш цялата тази история, която носиш в главата си няколко месеца или година, наистина трябва огромна концентрация и огромен технически опит. А за да отпуснеш и художника, съкровения си глас, който обикновено е скрит дълбоко и който излиза само в пълно спокойствие, трябва да си напълно сигурен за останалите процеси...

Разкажи за последния си филм „Война“ по сценарий на Дилян Еленков. Разтърсващата алегория, въздействаща на подсъзнателно ниво, която звучи страховито в съвременен контекст. Показваш рефлекс да реагираш спонтанно на най-важните теми, като правиш от изящната анимация ангажирано изкуство. Както беше и с „Карантина“ (2020).

Този филм е готов напълно, вече съм го изпратил по фестивали. Ще участва във Варна и на други места. Даже има и една награда...

в Македония. Никой мой филм не е „ангажиран“. Дори „Карантина“ не е филм за „тази“ карантина. Това са филми, които търсят същността. Във „Война“ неслучайно не съм сложил нито едно оръдие. Той търси същността на събитието „война“, на случката, на зараждането. Ето например, защо свършва така. Четох няколко книги, така се случи, едната беше за Хитлер в бункера, който се оженва в последния си ден преди да бъде взривен или да се самоубие. Някакви оргии е имало в бункера, любовни и ето че хората, тези, които са воювали, всъщност са търсили някаква простичка любов, някой да ги погали по главата и те да се кротнат. И сега, може би Путин, който прави тази война и на него ако някой му купи сладолед и му даде едно трикрако колело и го погали по главата да си кара там по улицата, и той ще се кротне...

Определено се съмнявам...

И аз се съмнявам, но го казвам по анимационен начин. Любовта е единствено трансформираща. Няма друго нещо, което да те трансформира на този свят! Не само на този свят – никъде във вселената. Единственото чувство, единствената сила, която трансформира, е любовта. Можеш да промениш един човек или много хора качествено, положително да ги промениш, само ако ги обичаш като твои деца, както Господ, може би, ни обича. Ако той е в този вид, в който ни учат... Само по този начин, чрез една безусловна любов, можеш да върнеш грешния или да оправиш събития за в бъдеще... Затова свършва така филмът „Война“ – защото злото не съществува. В случая едно момиченце, което е дадено в Дом за деца, е поставено в такива условия, че натрупва лошотия, озлобление поради самота и единственото решение беше да срещне любовта под формата на Мир. Филмът не е свързан с войната в Украйна. Защото войната като реалност не ми се струва съществена. Тази война ще отмине, може и да не отмине, може ние да отминем, да дойде друга... Затова гледам във филмите ми да няма никаква политика. Защото политиката е една стотна част от изкуството, страничен ефект на изкуството. Но политиката няма стойност. Казва се, че ако искаме да накажем някого, го избираме за политик, за да му накажем егото. Или самолюбието. Така той ще бъде наказан за дълго.

Така е, но се е получило и наслагване на смисли, от където идва, без да си я търсил, тази актуалност.

Както казва Пикасо – не се опитвайте да бъдете съвременни, вие сте осъдени да сте такива. Художникът винаги е носител на това, което се случва около него, каквото и да прави. Или поне чувствителният би трябвало да е такъв. И по-свободният художник, аниматор и режисьор. Още повече в сегашното тревожно време на борба за ресурси и територии. Дори да правех филм по „Ян Бибиян“ на Ран Босилек, би трябвало част от тази тревожност да влезе във филма и да бъде прочетена някъде, да се прояви по някакъв начин...

Спомена, че готвиш нов проект по разказ на Даниил Хармс...

Този филм ще го правя сам като сценарист и режисьор. Имам две дъщери  и страшно много ги обичам. Като че ли преоткрих любовта чрез тях, в чиста форма. С нея, с любовта идват и страховете да не загубиш любим човек. Самата любов носи и чудото, това което е във филма – дъщерята във филма се съживява, бащата се съживява. Всъщност ще се окаже накрая, че те играят една игра. Не съм много ориентиран как точно ще реша филма. Даниил Хармс пише един разказ „Баща и дъщеря“, който ползвам за вдъхновение. Абсурдът е заключен в словото и не може да се разбере извън точните думи, които Хармс е дал като ключове. Но в случая махам всички думи и го приближавам до себе си, до това, което съм изпитал, когато дъщеря ми ме попита какво става, като умрем. И аз нямам отговор или ѝ давам такъв, който за възрастта ѝ ще ѝ послужи. Чрез филма ще се опитам да реша подсъзнателния въпрос за смъртта. Защото смъртта е, може би, най-тежащият ни нерешен въпрос, който от египетската Книга на мъртвите през Възкресението на Христос, през разсъжденията на мистици, на New Age шамани се прокрадва и хората искат да си отговорят. Смъртта е основата на всички останали страхове, това е Дървото на страховете. Затова на мен ми се ще по един детски начин да омекотя абсурда на Хармс и да дам отговор, който няма да е буквален, но ще представлява моя опит. Неизказаното, което вече разбирам, но все още не мога да му дам форма... Всеки филм би трябвало да съдържа страха да не би да не се получи. Тоест всеки филм трябва да ме държи в неувереност дали изобщо мога да го изведа като смисъл. Това е гориво, което ме държи, докато не създам изцяло филма. Сценарият трябва да е толкова сложен, че да ме държи в една неувереност докрая – така е с всички филми, които съм правил. И досега, когато застана пред всеки следващ филм, чувствам абсолютна неувереност. Не знам какво трябва да направя и какво ще се случи. Макар че имам опит, гледам да бягам от рутината. Все още има тайни за мен как точно ще реша някои неща в „Баща и дъщеря“, как точно ще се справя с въпроса за смъртта и обяснението ѝ по детски... Смъртта като главен герой.

Интересен е гротесковият подтекст, черният хумор на Хармс. Любопитно е как ще го изведеш...

В крайна сметка, винаги може да се изведе, вече зависи от дълбочината, до която мога да го потопя. Филмът винаги може да се реши по някакъв начин. Дори с един красив стих, който обяснява нещо накрая. Винаги има изход. Но въпросът е доколко тази шахматна задача на изграждане е решена и какво остава у зрителя, напуснал салона. Като че ли във всеки филм гледам да си го запазя за накрая този момент. Опитвам се да съм зрител на филмите си, а не само режисьор. Едновременно съм майсторът, който прави нещо с инструментите, и детето до него, което мига и гледа какво ще направи този чичко. Тия две неща гледам да ги съчетавам. Хем да го има мистичният момент – да не знам какво ще стане, хем да го има и моментът, в който винаги знам какво ще стане. И не ги набърквам тези два персонажа.

Отиваме към философски теми...

Животинките, които наблюдавам сред природата, както и ние, хората, сме едно проявление на Духа. На мен защо ми е лесно да рисувам? Защото си се представям като една изпразнена от съдържание калъфка, в която танцуват ангели, духове, демони, каквито решат същества. Оставям ги да ми диктуват и образите, и темпото. Съзнавам, че съм просто едно проявление. Нали се вярва, че всяко едно животно, колкото и да е неразумно, е проявление на някаква мисъл на Бога. Така сме и ние, макар че вече, според мен, сме прекъснали връзката, корена. И сме един вид извънземни. Но не като дошли от друга планета, а скъсали връзката със Земята.