КАТЕРИНА ЛАМБРИНОВА
Фестивалът в Карлови Вари е основан през 1946 г. До падането на Берлинската стена се е провеждал през една година, на ротационен принцип с Московския фестивал (за да не го засенчва), като постепенно се превръща в едно от най-щедрите, престижни и елегантни международни киносъбития. От началото на 90-те придобива ежегоден статут на провеждане, а от 1995 г. управлението му поемат Жири Бартошка (президент на фестивала) и Ева Заоралова (програмен директор), които го трансформират в модерен фестивал с богата и интересна програма в няколко секции, и с вълнуващи срещи със знаменити личности от света на киното. След като Ковид-19 разбърка фестивалните планове на организаторите през последните две години, с 56-тото си издание, фестивалът се завърна в регулярния си календар и представи съществени промени в структурата на програмните секции. Наследникът на Ева Заоралова, сегашният артистичен директор на фестивала Карл Ох, призна, че след двайсет и пет издания, програмата „East of the West“, насочена към пост-социалистически държави и целяща „да им помогне да се отърсят от травматичното наследство на несвободното артистично изразяване“, е „изпълнила мисията си и е време за промяна“. На нейно място се появи нова състезателна секция „Proxima“, със заявка да бъде отворена към филми от цял свят с дързък кинематографичен език и да бъде втория по важност международен конкурс на фестивала.
Въпреки цялостно силната фестивална селекция тази година, най-ярко впечатление оставиха три сурови, социални и политически документални филма, които доказват смелостта на своите автори да рискуват живота си, за да документират битката за живот в условия на война, здравна пандемия и корупционна епидемия. По ирония те показват, че Източна Европа продължава да се тресе от зловещи проблеми, които заслужават вниманието на Запада.
„Мариупол 2“ на загубилия живота си по време на снимките на филма литовски режисьор Мантас Кведаравичюс (програма „Хоризонти“), „Да убиеш журналист“ (програма „Специални прожекции“) на американеца Мат Сарнецки и „Една провинциална болница“ на режисьорското трио Илиян Метев, Иван Чертов и Златина Тенева (единственият документален филм в основната конкурсна програма „Кристален глобус“, който спечели наградата на Екуменическото жури) ни пренасят в реалните граници на ковид отделение в малка кюстендилска болница, в скривалище в покрайнините на обсадения от руснаците Мариупол и в увредената от безграничната безскрупулност словашка политическа среда, обвързана с олигархични кръгове. „Да убиеш журналист“, провокиран от разстрела на Ян Куцяк през 2018 г, е изключително задълбочено и безстрашно разследване на разложената от корупция словашка политическа и съдебна система (съвсем аналогична с българската). Въпреки намерението да представят обективно наблюдавана реалност, водени от хуманност и човешка емпатия, авторите на „Мариопол 2“ и „Една провинциална болница“ стигат още по-далече: прекосяват формалната граница между cinema direct и cinema verité, като по този начин надскачат ролята си на наблюдатели, за да помагат. Защото истински смелото документално кино пробива страха, а достойното поведение в екстремни условия се познава по готовността за прекрачване в зоната на риска.
В следващите редове разговаряме с Илиян Метев, Златина Тенева и Иван Чертов за естетическите, социални и чисто човешки измерения на изследваната от тях тема.
Доколко вашият филм е cinema direct, директно наблюдение?
Илиян Метев: Първоначално искахме да запечатаме неподправени ситуации от ежедневието в болницата, така, както се случват. Тъй като снимачният период беше дълъг, около седемдесет дни, Златина и Иван, които работиха на място, естествено се сближиха с персонала и пациентите. Имахме заснети спонтанни, дори остроумни разговори между тях и пациентите, които решихме, на избрани места, да включим във филма. Покрай това, да, подходът в голямата си част е документално наблюдение, но в избрани моменти не скриваме присъствието и на екипа.
ЕДНА ПРОВИНЦИАЛНА БОЛНИЦА (2022, РЕЖИСЬОРИ ИЛИЯН МЕТЕВ, ЗЛАТИНА ТЕНЕВА И ИВАН ЧЕРТОВ)
Иван Чертов: Аз бих го нарекъл директно наблюдение. Според мен присъствието на камера в пространството влияе на хората наоколо, но това не значи, че не се запечатва автентичността им. Това, което сме заснели, е това, което виждахме там. Не съм си мислил, че филмът ще изразява конкретна позиция или мнение. Винаги съм си го представял като поглед върху хората и пространството и начин, по който да потопи зрителя в тази атмосфера.
Златина Тенева: Филмът ни е директно наблюдение, с което се опитахме възможно най-достоверно да запечатаме живота в болницата. Абсолютно минималистично откъм техника и екип.
Какво е вашето разбиране за намеса и авторско присъствие в документалното кино от етическа и естетическа гледна точка? Доколко то зависи от конкретната ситуация – в която например можеш да захвърлиш камерата, за да помогнеш на пациент? Какви вътрешни етични и естетически правила следвахте при създаването на филма?
Илиян Метев: Това е фундаментална дилема в документалистиката. Да помогнеш или да заснемеш нещо вълнуващо, което без теб би останало завинаги невидяно. Ако става въпрос да спасиш човешки живот, разбира се, би трябвало да захвърлиш техниката. Но в много ситуации ние нямаме компетентността реално да спасим живот. Често нашите усилия са по-смислено вложени да заснемем и предадем на публиката всичко това, което можещите дават, спасявайки човешки животи. Предпоставка за заснемането на подобен тип ситуация е изграденото доверие и респект между екипа и хората пред камерата, медици и пациенти.
Иван Чертов: У всеки от нас има нещо като морален компас, който насочва действията ни спрямо ситуациите. От естетическа гледна точка е подобно, тъй като там вкусът и индивидуалната чувствителност определят „характера“ на кадрите. До голяма степен избягвахме да снимаме пациенти и ситуации, които бяха визуално твърде груби или провокативни. Стремяхме се да снимаме около тях, така че да се усеща атмосферата или реакциите на хората наоколо. В по-интензивните моменти бях нащрек постоянно да захвърля камерата или да я предам на Злати, докато помогна за нещо, а тя да се опита да хване момента. Обикновено това бяха ситуации, които изискваха физическа сила. Отначало имах притеснения относно позиционирането ни, понеже пространствата не бяха големи и още не бях свикнал с рутината и действията на медиците. Снимането беше с еднакъв приоритет с това да окажем помощ при необходимост. Често повтаряхме на всички, че ако имат нужда от съдействие, могат да разчитат на нас. Бяхме си станали близки с много от хората в болницата и за нас беше важно да знаят, че също сме хора, а не седим само със скръстени ръце, докато не се случи някой по-интензивен или пикантен момент, който да хванем.
Златина Тенева: Присъствието ни във филма е нещо, което се формира естествено в процес на снимане и в което, в началото, не бяхме много сигурни. Докато снимахме, Илиян монтираше паралелно, и всъщност той беше този, който предложи да заложим това като мотив. Никога обаче не е било нещо нарочно, раждаше се натурално в ситуациите - пациент да ни говори, докато снимаме, медик да ни помоли да ударим едно рамо при носения… Мисля, че в крайна сметка присъствието на екипа, ако е деликатно, може да подсили усещането за свързаност пред зрителя, внася още човешки нюанси. По време на снимките сме се опитвали да помагаме и това си е бил чисто човешки порив. Някой път от интерес (например как се подготвят банки с разтвор за пациенти), друг път от нужда (когато трябва още чифт ръце за пренасяне на болен), а някои пъти дори и от скука… Винаги бяхме на линия и те знаеха, че могат да разчитат на нас за разни дребни задачи. Беше важно все пак и да отразим каква е действителността - в интензивни периоди, какъвто беше пандемията, дефицитът на кадри се усеща.
ЕДНА ПРОВИНЦИАЛНА БОЛНИЦА (2022, РЕЖИСЬОР ИЛИЯН МЕТЕВ, ЗЛАТИНА ТЕНЕВА И ИВАН ЧЕРТОВ)
Имахте ли предварителни наблюдения, проучвания и очаквания и как те се срещнаха с реалността в болницата?
Илиян Метев: Преди началото на пандемията правих проучвания със Златина за документален филм за акушерството в България. Тя ми помагаше като асистент. Но когато удари ковид вълната, аз се озовах в локдаун в Англия и беше ясно, че проектът за акушерките по това време не може да се случи. Покрай него имахме много впечатления и контакти в медицинския сектор и до някаква степен бяхме набрали енергия да направим филм в болница. Решаващият импулс беше, че усещах, че този филм може да бъде много въздействащ и полезен. Всеки зрител би могъл да усети сериозността и новата реалност на това, което се случва в една болница. Въпреки това имах и много съмнения, тъй като темата беше толкова преекспонирана. Решаваща беше подкрепата на моята партньорка Бетина Ип, която ми даде увереността, че ние можем да направим нещо различно. Понеже нямаше как да се прибера, предложих на Златина да работим заедно като ко-режисьори върху този проект. При това държах тя да знае, че ако тя се притеснява от здравословен риск или прекалено психическо натоварване, има свободата да се оттегли от продукцията по всяко време, когато поиска. Спряхме се на болницата в Кюстендил и заради отзивчивостта и топлотата, с която ни посрещна директорът на болницата д-р Величков, както и другите медици от персонала. Снимките започнаха почти веднага, знаехме, че сме в екстремна ситуация и нямаме време за губене. Иван се включи първоначално като оператор, но с времето неговият принос при комуникациите с пациентите беше естествен и важен, затова предложих и на него ролята на ко-режисьор в тази продукция. Снимките продължиха по – дълго, отколкото първоначално се надявахме. Нашият екип не само трябваше да е малък и колкото може по незабележим, но и трябваше време да свикнат с него и да бъде приет с доверие в отделението.
Златина Тенева: Снимките започнаха кажи-речи спонтанно, в този смисъл реални проучвания на терен нямаше. Проведохме разговори по телефона с доста болници в страната, отидохме на няколко пробни смени, но за късмет доста бързо успяхме да припознаем в кюстендилската болница нашето местенце. Малък град, пациенти и медици, които нерядко са дългогодишни познати, колеги, роднини, но преди всичко - директорът на болницата д-р Величков. Той прие нас и идеята за филма отворено и безрезервно от самото начало. Той първи ни допусна. Аз лично очаквания към болницата и снимачния процес в нея не съм имала. Най-малкото, защото до началото на снимките, най-дългият ми престой в болница беше един-преглед-време.
Пандемията продължи дълго и премина през различни етапи: пикове и спадове. Как оценявате нагласите на българското общество към тези процеси, може ли то да се справя с големи кризи, като се има предвид, че вече естественото ни състояние е да живеем в криза – социална, политическа, икономическа, глобална. Какви са личните ви наблюдения от срещите и общуването с пациентите и медицинските екипи?
Иван Чертов: Обществото е интересен организъм, който има изключителни адаптивни способности. Мисля, че и към пандемията има адаптивност, и към другите видове кризи също. Още от началото възприемах тези трусове като предизвикателство и бях наясно, че ще имат изключителен негативен ефект, но се надявам, че въпреки това ще има и позитиви.
Златина Тенева: Едно от най-важните качества на живите същества е умението да се адаптират. Тук не беше по-различно. Форсмажорна ситуация, медиците се мобилизират психически и физически, пациентите се лекуват, роднините помагат… Не съм сигурна какво точно би значело едно несправяне с криза. Някак трябва да се излезе от ситуацията, както колективно, така и индивидуално. Въпросът е какви сме, когато сме излезли от нея, какво сме научили от нея, как се справяме по-добре следващия път. Нека вземем за пример пандемията - какво ни показа тя (нещата ги знаехме и отпреди, но в екстремни ситуации още по-ясно проличават): недостатъчно медицински персонал, липса на млади кадри, недоверие в здравната система… Като народна поговорка е, всички го знаем. Въпросът е какво правим.
Как скъсихте дистанцията с героите? Лесно ли беше да убедите пациентите да се снимат? Какъв беше подхода ви към тях?
Иван Чертов: Трябваше да прекараме известно време в стаите при пациентите, които си набелязвахме предварително. Хората се задържаха около седмица в ковид отделението, в случаите, когато се „излекуват“ естествено. Стремяхме се максимално бързо, още от постъпването им да сме при тях, за да следваме по-обстойно целия им престой. Повечето хора нямаха против да се снимат. Ние директно им казвахме, че правим филм за медиците и болницата, и че сме прекарали вече известно време там. Често се срещахме с пациентите, понеже помагахме, като например, внасяхме в стаите багаж или храна от роднини и близки.
Златина Тенева: Повечето хора бяха изначално отворени към нас. Разговаряхме с новите пациенти, старите вече ни познаваха, медиците бяха свикнали с това да се мотаем с техниката наляво-надясно… Пациентите (с много малки изключения) наистина оценяваха колко грижи се полагат за тях и одобряваха това, че се опитваме да отдадем уважение към труда на медиците. Естествено имаше и хора, които по лични съображения не искаха да бъдат снимани, но например нямаха против да сме в стаята, когато снимаме съседите им по легло. По време на снимките, доколкото се опитвахме да отразяваме в максимална пълнота ситуацията, дотолкова и бяхме с ясното съзнание какво искаме да оставим извън кадър. Не търсехме ужасяващи картини и се опитвахме с деликатност и уважение да подхождаме към ситуациите на страдание. Имало е и някои красиви лични моменти на пациенти, на които сме ставали свидетели, но които не сме нарушавали, въвеждайки камера. Някакво постоянно търсене на баланс…
ЕДНА ПРОВИНЦИАЛНА БОЛНИЦА (2022, РЕЖИСЬОР ИЛИЯН МЕТЕВ, ЗЛАТИНА ТЕНЕВА И ИВАН ЧЕРТОВ)
Едно от най-големите постижения на филма е представянето на битката за живота като делнично занимание. Без патос, без апломб, като ежедневно усилие. А когато смъртта дойде, тя отново се оглежда като делничен акт – с механичното събиране на вещите на починалия, с оправянето на леглото му, за следващия пациент. И в това няма нищо цинично – това е житейският цикъл. Съзнателно ли търсехте този прочит?
Илиян Метев: Гледайки заснетия материал в началото на монтажа, си помислих колко недраматична и естествена изглежда често смъртта в тази болница. Нещо повече от житейски цикъл. Хората почиват в стаите в тишина, измежду останалите пациенти. Някои видимо не показват емоции, медиците си вършат работата, някои пациенти разговарят по телефона, други четат или просто си лежат. Мисля, че тази така наречена естественост на смъртта се дължи частично на това, че филмът ни показва време и място с изключително висока смъртност, и медиците просто нямат сили, дори време да преживяват всичко, което им се случва на работното място. Но не трябва да си правим илюзии. Под повърхността нещата изглеждат различно. Според мен при много от медиците има дълбоко натрупване на преживени тежки съдби, на чувства за отговорност, на съмнения в себе си дали достатъчно са направили. Всеки от тях е различен, но много от тях носят тези неща завинаги със себе си.
Иван Чертов: Едва ли преди да прекараме известно време в болницата си представях, че нещата стоят абсолютно така. Всички бяха натрупали много умора. Такава беше ситуацията. Работата в отделенията беше в извънреден режим, който търпеше постоянни промени заради нови наредби. Много ми беше интересен контрастът между двете страни – на медиците и на пациентите. Пациентите си бяха в техните си стаи, там сякаш времето беше друго. Всички влизаха притеснени, уплашени или тъжни. От другата страна бяха медиците, които в пиковите моменти приличаха на добре смазана машина, която няма право на почивка. Що се касае до прочита, за мен всички бяхме еднакво настроени към това как ще бъде изобразен светът в болницата.
Златина Тенева: Макар контекстът да е пандемия и средата да е болница, все пак е ежедневие за медиците, по някакъв начин и за пациентите. Ние запечатвахме това, което беше.
ЕДНА ПРОВИНЦИАЛНА БОЛНИЦА (2022, РЕЖИСЬОР ИЛИЯН МЕТЕВ, ЗЛАТИНА ТЕНЕВА И ИВАН ЧЕРТОВ)
Каква беше предварителната визуална концепция – за изображението, за визуалния стил на филма? Как избрахте цветовата гама?
Илиян Метев: От началото беше предизвикателство, че лицата на хората в болницата са често скрити зад маски и костюми. Въпросът беше дали това предизвикателство може да се преобърне в нещо положително, така че в избрани моменти, където махат маските, лицата им и израженията им да изпъкват с повече сила. Обсъждахме къде е добре да има близки кадри, къде да е по-общ план, къде да е статична камерата и къде да е от ръка. На места съзнателно искахме да следим реакциите на лицата на определени пациенти по време на визитациите. В крайна сметка, частично градихме върху първоначалните си идеи, резултатът е комбинация от първоначалните планове и сравнително спонтанна реакция върху случващото се. Бих казал, че това, което обединява визуалната стилистика е, че често камерата остава неподвижна за продължително време и много неща остават извън кадър. При цветовете се старахме да избегнем стерилно болничната атмосфера, но да намерим дискретно топли нюанси, които по някакъв начин да отразяват това, което изпитвахме към хората. Мисля, че Тодор Тодоров, който направи цветните корекции, много добре ни разбра и допринесе съществено за едно по-деликатно усещане за нашата провинциална болница.
Иван Чертов: Мислил съм си за семплота. Едновременно за стилизирани композиции и непретенциозни кадрирания. Стремяхме се към спокойствие и съзерцание, понякога без излишно движение. Водещото в гамата беше да се усеща топлина и да изглежда натурално, опитахме се да отнемем частично от тежкото болнично усещане и студенината.
ИВАН ЧЕРТОВ И ЗЛАТИНА ТЕНЕВA
В повечето случаи документалното кино не се нуждае от големи екипи, но как се прави филм буквално от трима човека? Как функционираше вашият екип? В какви периоди снимахте и как организирахте процеса на работа?
Илиян Метев: Творческото ядро на филма беше от тримa, но беше безценен креативният принос на нашия саунд дизайнер Иван Андреев, саунд ре-рекординг миксер Адриан Ло и колорист Тодор Тодоров. Без тях филмът ни нямаше да има същия вид, а и те се раздадоха напълно. Също така нашите копродуценти Ингмар Трост и Мартичка Божилова имаха съществен принос, особено по време на монтажа. Всички те са неразделна част от нашия екип. Самите снимки бяха осъществени от Златина и Иван, които приблизително 70 дни прекараха на място в болницата. Аз режисирах оnline и ние ежедневно, ако се налагаше и по-често, обсъждахме вече заснетия материал и плановете за следващите снимачни дни, как и какво трябва да се снима още, какво да се повтори, какви моменти да се изчакат, какви персонажи да се изтъкнат. Беше ценно и важно, че реално можех да започна с монтажа паралелно със снимките. При трима ко-режисьора е неизбежно да има различия при обсъжданията. Противното би било даже странно. При повечето важни творчески решения, свързани със снимките и монтажа, обаче стигахме почти винаги до общ резултат единодушно. При пост-продукцията ни беше по-трудно. При мишунга често трябваше някой от нас да приема компромис. Въпреки това мисля, че филмът е завършен с учудващо единна визия.
Иван Чертов: Прави се с желание. Много желание и любов. Макар да минава твърде често през етапи на отвращение и крайно нежелание. Мисля, че за такъв филм е важно да е с минимален състав. Така хората се адаптират по-лесно. Не им навлизаш с купчина апаратура и екип. В такъв състав е и по-свободно придвижването и организирането на снимките. Първоначално започнахме с няколко пробни и проучвателни снимачни дни през ноември и две седмици през декември 2020 г. Изпращахме заснетия материал всеки ден на Илиян, който беше в Англия и говорихме за това какво сме видели и научили, какво сме снимали, с кого сме се запознали, какво може да се стремим да търсим и как да стигнем до него. Всеки ден правихме план за следващия ден. Чак в по-късен етап вече имахме малко повече яснота за действията ни за няколко дни напред. Илиян отсяваше и работеше с материала, докато ние снимахме и обсъждахме с кои хора може да работим по-задълбочено. Най-интензивно снимахме от март до май 2021 г. След това се връщахме в Кюстендил само за по няколко дни. Имаше доста моменти, в които бяхме емоционално и физически изтощени да стъпваме в болницата и си взимахме почивки през няколко дни или за по няколко дни..
„Една провинциална болница“ е съвместна продукция между България и Германия в лицето на Мартичка Божилова („Агитроп“), Илиян Метев („Шакона филмс“) и Ингмар Трост („Сутор колонко“, Германия). На какъв етап се включиха продуцентските къщи на Мартичка Божилова и Ингмар Трост и каква беше тяхната роля и подкрепа?
Илиян Метев: Мартичка и Ингмар се включиха от самото начало. Финансирането на този филм се оказа изключително трудно и в крайна сметка остана почти изцяло самофинансиран от продуцентите. Една от причините за ниското финансиране бе, че не можехме да чакаме. Много подобни проекти се финансират след 1,2,3 години, тук нямаше време за чакане. Разбира се, всички пробвахме да кандидатстваме, където можехме. Жалко беше, че от България не дойде никакво финансиране, което допълнително усложни международното финансиране, защото то почти винаги се гради върху локалното. Беше много ценно, че можах да пренасоча средствата от друг мой Европейски проект и че спечелихме награда за постпродукция на Европейския „Work in progress“ форум в Кьолн. Извън „практичната част“, Мартичка и Ингмар следяха от близо монтажа на филма и допринасяха със съвети и идеи, същевременно имайки доверие и на нашата визия. Те също имат съществен принос за това филмът да бъде показан на селекционерите от фестивалите в Карлови Вари и Сараево.
Българското кино в криза ли е? Отношенията в общността стават все по-токсични. Според вас какво е необходимо, за да има здравословен производствен процес – кои са най-основните проблеми в момента и решими ли са те?
Илиян Метев: Хубавото е, че почти всяка година излизат интересни български филми. Аз съм силно впечатлен, например, от филма на Павел Веснаков „Уроци по немски“ или „Февруари“ на Камен Калев. С интерес очаквам предстоящия филм на Ралица Петрова. Също така Петър Вълчанов и Кристина Грозева снимат нов филм. Покрай присъствието на такива автори, мисля, че киното ни от творческата си страна далеч не е в криза. Разбира се има ежедневни предизвикателства около финансирането. НФЦ има нов директор. Нямам поглед върху последните развития в институцията, но много ми се иска и се надявам нещата там да вървят към подобрение. Относно токсичните взаимоотношения и токсичния език в българската кино общност, за които все повече се говори и явно има защо: за жалост и аз наблюдавам отблизо, откакто работя в киното в България, тези неща. Това се случва на различни нива: дали между режисьори или продуценти от гилдията, или между членовете в една снимачна продукция. Нашата кинообщност е малка и ежедневно чувам колеги да се обиждат, правят се интриги, злослови се зад гърба на другия. Наблюдавал съм не малко случаи на „булийнг“, расизъм и сексизъм. Плашещото е, че това ниво на взаимоотношения тук се възприема често за нормално и е едва ли не част от нашата „култура“. В Англия и Германия, където също работя, във все повече продукции се обръща внимание и се въвежда култура на „нулев толеранс“ към такива токсични явления. Ако някой си позволява да се държи без респект, да прави интриги и трови атмосферата на работа, може да бъде директно отстранен от проекта, като това е част от договора за работа. Подозирам, че при нас въвеждането на подобен „нулев толеранс“ би било посрещнато с подигравка но смятам, че е важно по-внимателно да се замислим върху тези неща, които тровят всеки творчески процес. Съжалявам, че в миналото не съм реагирал по-консеквентно, когато съм бил свидетел на такъв тип поведение. Колко по-смислено би било да си концентрираме усилията, за да творим.
Иван Чертов: Малко е смешно дори. Необходимо е да има устойчива културна политика. Необходимо е да има повече достъп до средства, както и повече средства за финансиране на изкуство. Повече шансове за повече хора. Има нужда и от повече и по-интелигентна публика. Не съм сигурен дали може да се говори за единна общност в нашата страна. Това също липсва и е малко тъжно.
Златина Тенева: За мен средата е още нова, честно казано, от едва две години се занимавам с кино в България и все още съм в процес на опознаване на средата. Досега съм имала късмета да работя основно с хора, които са отворени, помагащи, отдадени и вдъхновяващи. Мисля, това е здравословна среда, макар и от скромния поглед на малките ми мащаби. Това да си нов и да имаш енергия и любопитство, това отсреща някой да те посреща с опита и желанието си да сподели, да поднесе критиката си с разбиране, да те поощри. Животворно е това, мотивиращо. Също се замислям сега за уважението. Колко е важно да уважаваме създаденото от другия, вложеното. Това не значи да го харесваме. Две различни неща са. Уважението към труда на другия също. Всички в тази индустрия знаем колко изискваща и изтощаваща може да бъде работата около и по време на филм.
Какво мислите за съвременното документално кино – какви са тенденциите в глобален план; доколко и как българското документално кино се вписва в този контекст?
Илиян Метев: Разнообразни. Почти е клише да се говори, че тенденциите са към по-комерсиални и по-бързи продукции. Понеже с онлайн платформите се променя пазара, телевизиите поемат все по-малко рискове в глобален мащаб. Но това не винаги е така. Покрай промяната на пазара има и достатъчно изключения. Румънският филм „Колектив“ на Александър Нанау е пример за филм, направен с много търпение и смелост, разобличаващ големи прикрити корупционни схеми. Този филм достигна много голяма публика. (за жалост не и в България, въпреки че темата за колективна корупция и бягане от отговорност е повече от релевантна и при нас!). Филмите на Минервини пък рушат границите на разбирането колко близо можеш да стигнеш до личния живот на твоите герои. Той заснема лични взаимоотношение с интимност позната само от игралните филми. Може да се каже, че напук на общите тенденции и трудното финансиране, редовно излизат творчески интересни и човешки филми.
Иван Чертов: Има технологично развитие, което помага за визията и стилистиката на филмите. Камерите стават по-достъпни и най-различни, авторите ги ползват по интересни начини и се появяват страхотни картинки. Много документални филми са сглобени от материал от разнородни носители или камери. Има голяма свобода и това е страхотно.
Златина Тенева: Мисля си за красотата на деликатните неща, наблюденията на човешкото с разбиране, които ни позволяват да се съпреживяваме един друг. Това може да е доста неудобно понякога, особено за гледане, защото не поставя твърде конкретни контури и оставя повече пространство за търсене. Не знам дали е тенденция, но пък виждам и някои български филми, които създават такива пространства. Мисля, че това е смело.
Какво е необходимо според вас, за да се получи филм, извън шаблоните, който да бъде автентичен и искрен във формата и съдържанието си и да носи авторски почерк?
Илиян Метев: Това, което е автентично за един, не е за друг. Но според мен шаблоните често се избягват автоматично, ако сме отворени към изненадите на реалния живот. Само тогава забелязваме, например, колко непредсказуемо, дори противоречиво разговаряме и подхождаме като хора. Колко неща оставяме недоизказани. Във филма ни има един момент, където д-р Попов разговаря със сестрите и се кани почти за физически бой с пациент, който твърдоглаво отказва лечение. Има много енергия в сцената защото въпросът е на живот или смърт. След като докторът влиза в стаята при пациента обаче, омеква и го убеждава да си сложи маската не с насилие, а с емпатия. Поведението на д-р Попов и емоционалният му прилив от едно в друго състояние е естествен, неочакван и няма как човек да си го измисли. Той се дължи на комплексността на тази реална ситуация. Нямам рецепта за авторския почерк и не мисля, че нарочно трябва да гоним такъв. До някаква степен, от само себе си, се изгражда авторския почерк, ако сме безкомпромисно честни към себе си в това, което решаваме да включим или да изключим от филма ни. Всеки има различен афинитет към това. Един мой преподавател казваше: „Представи си, че при всеки „кът“ си рискуваш живота. Мисля, че е важно със сериозност да се подходи към нашия занаят, стремейки се към най-доброто, без обаче да ни парализира присъствието на външни фактори, дори „грешки“. Парадоксално, по някой път те имат най-голям чар.
Иван Чертов: Силен автор, интересна тематика и креативен поглед. Киното е колективно занимание. Всеки има своя важен принос към финалния резултат. Мисля, че връзката между продуцент и режисьор е от изключително значение. Това са хората, които първи започват да тикат каруцата по един дълъг път. Важно е да са в синхрон. Важно е продуцентът да разбира естетиката, визията, намеренията и подхода на режисьора, както е и важно да оказва съдействие в постигането на горепосочените.
Златина Тенева: Да обичаш темата си, да си любопитен към нея, да не те е страх често да проверяваш границите ѝ. Мисля, че когато човек е съзнателен в създаването на нещо, било то филм или друго, когато даде възможност на живото да бъде такова, каквото е, на порива и интуицията, тогава няма начин да не се раждат автентични творби. Приемам „авторски почерк“ като част от уравнение. От другата страна, на равното стоят усещанията на творящия, погледът му към света, подходите му и живата материя, с която се сблъскват.
Как беше приет филма в Карлови Вари и Сараево и кои са следващите фестивални спирки на филма? Каква е съдбата на един документален филм с подобна тематика след фестивалния му живот? Има ли интерес към филма от български, европейски и световни дистрибутори?
Илиян Метев: След премиерата в Карлови Вари филмът получи положителни отзиви в Скрийн Интернешънъл, Синевропа, Филм Комент и други. Много хора споделиха, че са били докоснати от филма, между тях и медици, които казаха, че много достоверно е отразена тяхната реалност. Но имаше и хора, които напуснаха салона. Знаем, че филмът е тежък, изисква търпение. На някои хора ще им допадне, a на други не. Особено при нашата чувствителна тема, въпреки че съзнателно избягваме политически ъгъл върху нея, това е нормално. Относно фестивалния живот, засега имаме около пет – шест други покани от доста престижни фестивали. В разговор сме с няколко дистрибутори, и би било чудесно някой с отношение да представя нашия, надявам се стойностен, филм.
Златина Тенева: Мисля, че беше приет добре. Имаше активен Q&A, задълбочени анализи и интерпретации. Мисля, че филмът намери свои хора, с които да се свърже и на които да говори. Вярвам, че това намиране ще продължава и на другите му фестивални спирки. Сега ни предстоят още няколко важни и интересни фестивала в Европа, а оттам насетне ще видим.
Иван Чертов: Изключителен шанс е, че успяхме да покажем филма в толкова кратки срокове. Съмнявах се, дали на хората въобще ще им е до филми за или свързани с ковид. Макар че е чувствителна тематика и присъства предубеденост, повечето хора реагираха много адекватно и позитивно, филмът се хареса и се цени. За мен беше интересно и вълнуващо да чуя от различни хора, че това е важен филм, или че е изключителен. Голяма частица от мен е вложена вътре и се радвам. За съжаление, у нас рядко се прожектират документални филми от минали години. Чудесно е, че вече има повече фестивали за документално кино и има по-голяма възможност за срещи с публиката. Не съм убеден каква съдба би имал филмът, след като се заобикаля тук-там и у нас. Не знам какво ще стане с него след две години или три. Надявам се, че ще привлечем дистрибутор и че повече хора по света ще надникнат зад вратите на болницата в Кюстендил. Винаги ще си остане един документ за времето и пространството.
