ДИМИТЪР САРДЖЕВ
РАЗГОВАРЯ С АКТЬОРА ВЕЛИСЛАВ ПАВЛОВ
Да се върнем към времето на „Идиот“ на Деси Шпатова, колко време мина оттогава, двайсет години?
Бях в трети курс в НБУ.
Какво, според теб, се промени от онова време досега?
Със сигурност едно от най-важните неща е възрастта. Когато човек е млад, това определя всичко. Много по-смел си, много по-незнаещ, много по-любопитен, всичко е много интересно. Чувството за това, че пред теб сякаш всичко предстои. Другото са подробности от пейзажа, политически, икономически, но по-важното е това – енергията, която имаш, срещите, които правиш.
Хората, от които съм се учил, са режисьорите, с които съм работил. И първите, които срещнах, бяха определящи – Деси Шпатова, Мариус Куркински и т.н. да не ги изреждам, че ще изпусна някой. Вярвам, че истински се учиш именно от такива срещи, а не докато теоретично усвояваш някаква материя.
ВЕЛИСЛАВ ПАВЛОВ, 2018, СНИМКА: ВАЛЕНТИН ДАНЕВСКИ
Спомням си, че нямах никаква идея какво и как ще стане. Представлението имаше много зверски финал, беше неистово. Той се случи на една репетиция, тръгна от опит – хвърляш се и каквото стане. И когато го направихме, Деси ме попита: „Това е страхотно, но ще можеш ли да го повториш”? И аз веднага ѝ отговорих утвърдително, но се оказа много трудно. Помня, че до края най-добрият финал беше този на репетицията и може би после на премиерата. След това ние играхме може би десет пъти, но то ставаше все по-трудно за постигане. И причината беше моята неопитност. Защото нещо си направил, но не си много наясно какво го е възбудило и как да го постигаш отново, всеки път през моториката си, през психофизиката си.
За мен това беше голям урок. Освен това, партньорството с такива актьори като Снежина Петрова, Светлана Янчева, Койна Русева, Пьотр Кшемински, Лилия Маравиля, Ники Мутафчиев – всичко това беше голям урок.
Сега! Гледам и сега да е така. Не спирам да се уча, от колегите си, от режисьора, от ситуацията. Опитвам се да се поставя в позиция, в която нямам готови неща... Не си намислям предварително ролята, да съм чист, да няма паразитни шумове около мен!
ВЕЛИСЛАВ ПАВЛОВ И СНЕЖИНА ПЕТРОВА, „ИДИОТ“, РЕЖ. ДЕСИСЛАВА ШПАТОВА, 2000
СЪС СНЕЖИНА ПЕТРОВА, „ПСИХОЗА 4,48“ ОТ САРА КЕЙН, РЕЖ. ДЕСИСЛАВА ШПАТОВА, ТР „СФУМАТО“, 2005
Как продължи след този силен дебют?
Получих покана от Мариус (Куркински) за „Кралят-елен“ по пиесата на Карло Гоци – едно представление, което имаше дълъг живот и беше хубаво, поетично!
Какво се иска от човек , за да се занимава с тази професия! Изкушенията да се откажеш не са малко, особено от материален характер?
Този въпрос ме занимава, особено сега. Когато навлизаш в друга възраст, започваш да виждаш нещата от друг ъгъл. Може би е някаква вяра, не знам... Не знам дали съм успял в това, но желанието да си играеш, да си част от компания, в която ти се иска да си играеш... да си играеш насериозно. Пък и това да го правиш през други хора, това е голямо предизвикателство. Струва ми се, и това е важно, че удоволствието да си играеш не е изчезнало.
Това е близо до детството, какво те насочи към актьорството?
Сега сигурно мога да го формулирам по друг начин, но тогава, като дете, сигурно е било в главата ми да бъда част от някакви филми, да бъда част от света на филмите. Да работиш нещо, което е игра и ако имаш късмет, да те обичат за това, което правиш, та даже и да ти плащат на всичко отгоре... Да минеш през неща, които в живота никога няма да ти се наложи да правиш, говоря за големите страсти – силно да обичаш, много да скърбиш, да се докоснеш до смъртта и това да бъде значимо за хората, да резонира в тях.
За каква професия мечтаеше като дете?
Исках да работя в гората, да съм сред природата, да мога да виждам животни. И досега съм такъв, много ми е важно да общувам с природата.
Какво помниш от онова време?
Помня, че гледахме много филми. В киното в Берковица, тогава салонът ми изглеждаше огромен и гледахме един и същи филм по няколко пъти на седмица. Обожавахме уестърните, разбира се. Клинт Истууд, филмите на Серджо Леоне, помня колко ме впечатли „Мечката” на Жан-Жак Ано. Гледах го три пъти, направо бях на седмото небе. Имаше мечка, жива играе във филм, страхотно впечатление ми беше направил този филм. Освен това, четяхме много приключенска литература. Разбира се, френските филми с Белмондо и Ален Делон. Може би, покрай харизмата на тези актьори, съм си давал сметка, че ходя да гледам филмите заради тях. Оттам идва този момент, че „Искам да съм като него“. Ти виждаш този свят, който е примамлив, виждаш някаква свобода в него и всичко това беше много различно от оня пейзаж, който имахме тук, в България, в Берковица...
Това беше някакъв мотив да се загледам в тази посока, да си мисля „какво ли би било, дали би било възможно!?“. Гледаш всичко това и не мигаш. Те ни бяха и нещо като училище, в което се възпитавахме, с морала си, с философията, която героят изповядва..., а и всеки иска да е този герой.
ВЕЛИСЛАВ ПАВЛОВ, ЛИЧЕН АРХИВ, СНИМКА: БОРЯНА ПАНДОВА
Какво ти помага, когато се изправиш пред някаква трудна задача в работата си?
Вярвам в простите неща и в простите решения. В този смисъл разчитам много на текста, после на партньора си и на режисьора. Те са ми опорните точки, с които подхождам към задачата! Обичам и прости конкретни задачи, с тях бих искал да започвам, после, колко ще се усложнят нещата или пък докъде ще стигна, не се знае, но да се тръгва от нещо просто. Понякога то може и да е предмет, обект, който да се превърне в твой партньор, който да те провокира да фантазираш. Важно е актьорът да има онази смелост, която да те кара да опитваш всичко, дори и глупости, дори и да се излагаш... Защото, по принцип, страха да не се изложиш го имаш, да не се изложиш..., но се стремиш да го преодолееш, в теб един глас казва – дай, изложи се, защото нещо от това може да излезе, т.е. да стане!
С РЕЖИСЬОРА ДИМИТЪР ГОЧЕВ СЛЕД ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО „КАФЕ И ЦИГАРИ“, РЕЖ. ДЕСИСЛАВА ШПАТОВА, ТР „СФУМАТО“, 2006
Да стане добро, да придобие някакъв смисъл. И това е моментът, който често се коментира, все едно да се забравиш... Да нямаш онези скрупули, които един нормален човек в обществото би имал. Да кажем, като някакъв етикет, които той е научен да спазва, да е приличен. В обществото така и трябва да бъде, не може да е джунгла, но на сцената това не работи. Там е възможно да има всичко! И пак ще се върна към това, че е важно да имаш партньори, с които да искаш да си играеш, за да можеш да превърнеш тия глупости в нещо, което е значимо.
ВЕЛИСЛАВ ПАВЛОВ, ЛИЧЕН АРХИВ, СНИМКА: ГАЛЯ ЙОТОВА
Какво от очакванията, които имаше, когато беше на двайсет, се сбъдна и какво не?
От моите очаквания голяма част се сбъднаха. Те бяха свързани с това да съм в тази професия, хората да искат да работят с мен (което значи нещо) и да снимам. И всичко това се случи.
Особено в киното. Някой ме беше пратил да си дам снимки, знаех добре английски и постепенно започнаха да ме канят.
Иначе помня, че бяха много бедни години, но като си млад, когато си студент и нямаш кой знае какви отговорности, освен да учиш, то не беше важно – колкото има, толкова. Друго беше важното, че учиш, че големите неща тепърва ще се случват.
Помня, че имаше въздух за свободни сцени, за свободни проекти, появиха се млади режисьори, които работеха извън репертоарните театри. После усетих, че това се затвори и прекъсна, сякаш не се разви. Не искам да обвинявам никого, едва ли някой е направил нещо, за да стане по-зле. Всеки е действал според собствените си разбирания кое е добре, но това усещане за свобода в работата изчезна.
„ОТПЛАТА“, РЕЖ. ИВО СИМЕОНОВ, НОВА ТЕЛЕВИЗИЯ, 2012
Работил си с големи имена в Американското кино, какво ти даде тази работа?
Спомням си един филм с Бандерас и с Морган Фрийман. Вече имах малки епизоди с тях, с реплики. Операторът беше аржентинец. Един ден дойде, чукна ме по рамото и каза „Спокойно, ти си вече един от нас“, което на мен ми прозвуча като „Спокойно, справяш се“ и това ми даде самочувствие, че това, което искат от мен, аз го мога, мога да направя всичко и то ще бъде добре. Такъв съм, като отида да работя някъде, си знам мястото и знам, че имам място и то е мое. Знам, че съм там, за да свърша нещо, мога да го направя и ще го направя. Това е спокойствието, което придобих в чуждите продукции.
Каква е разликата при работата в американския филм и в българския филм?
Не ми се говори за това, но е свързано с пари. И не пари, похарчени за капризи, а пари, похарчени за „време“. Защото с парите те купуват време и могат да си го позволят да отделят нужното време за заснемането на определен епизод. При нас е обратното, винаги се бърза, винаги времето не стига, винаги трябва да се наваксва нещо и това проличава после и в работата, и в резултата.
КАДЪР ОТ СЕРИАЛА „ПОРТАЛЪТ“, РЕЖ. ИЛИЯН ДЖЕВЕЛЕКОВ, БНТ, 2021
Освен това, отношението към актьора е различно. При нас актьорът е част от екипа, както всеки един от другите му членове. При тях това не е така. Актьорът е част от по-различен екип. И останалите членове от екипа са наясно, че той има нужда от някакви специални условия, за да свърши работата си. Така, както един осветител има специални сечива, за да свърши своята работа, така и актьорът има такива. Например това е спокойствието да можеш да се концентрираш преди кадър. Това не означава, че работата на актьора е по-важна от нечия друга работа, не! Това означава просто, че тя е по-различна!
„ОПЕРАЦИЯ ШМЕНТИ КАПЕЛИ“, РЕЖ. ВЛ. КАРАМФИЛОВ, 2011, СЪТРУДНИКЪТ
ПО ВРЕМЕ НА ЦЕРЕМОНИЯТА ПО ВРЪЧВАНЕТО НА НАГРАДИТЕ НА МФФ „ЗЛАТНА ЛИПА“, 2018
Носител си на една от най-престижните актьорски награди в киното – „Златна роза“. Промени ли те това?
Наградата беше нещо, което разбира се, е приятно. Още по-приятно беше, че филмът „Вездесъщият“ спечели и други награди, което означава, че работата действително е свършена добре. По- скоро бих казал, че филмът ми повлия, но не съм сигурен дали това влияние беше от характера на ролята, или пък от характера на героя. Той беше човек, който има увереност , че може да се справя сам, има самочувствие на по-важен от другите и бих казал , че нещо от това остана за известно време в мен, сякаш ми се прехвърли. Остана едно такова фалшиво самочувствие, че мога да се справя с всичко, което, разбира се, не беше така. Странно, защото аз нямам такива черти в характера си, но това от ролята сякаш остава да живее с теб известно време, не те напуска веднага. От друга страна, вниманието, което този филм получи, а и моята игра, сякаш дадоха добра почва за такова самочувствие. В такъв момент да имаш хора около себе си, които те обичат и ценят, е много важно. Те ти помагат да се върнеш отново към себе си.
РАБОТЕН МОМЕНТ ОТ СНИМКИТЕ НА „ВЕЗДЕСЪЩИЯТ“, РЕЖ. ИЛИЯН ДЖЕВЕЛЕКОВ, 2017
Знам, че за теб семейството е важно, актрисата Юлиана Сайска е твоя съпруга.
Да, аз много ѝ вярвам, и на сцената, и в живота. Радвам се, че напоследък се случва да работим заедно.
Как семейството ти помага като актьор?
Това, че и двамата сме актьори, е определящо. Семейството има разбиране и търпимост към това, с което се занимавам. Те имат разбиране към мен, аз към тях също. Синът ми Йоан свири на кларинет и има понятие какво значи да репетираш. Те разбират естеството на това, с което се занимавам, и знаят, че човек понякога има нужда от свобода. Този баланс е много важен и в този смисъл съм късметлия със семейството си.
„СЦЕНИ НА РАЗСЪМВАНЕ“, ЕMERGENCY THEATRE, РЕЖ. ЮЛИАНА САЙСКА, НАЦИОНАЛЕН СТУДЕНТСКИ ДОМ, 2021
„Сцени на разсъмване“ е представление – обръщение към духа на времето, изграден от личните преживявания на екипа, с текстове и провокации в писма на Цвета Софрониева (писател, драматург и физик).
Не си безразличен към това, което става в обществото?
Да, не съм.
Каква България би искал да има за сина ти?
Такава, че когато той порасне и може да реши какво да прави с живота си, България да е станала такова място, в което да има смисъл да остане!
Ти имаше шанс да бъдеш в Англия, например?
Да, или по-точно бих могъл да си направя такъв шанс. Но аз толкова много съм желал да бъда актьор, да съм в тази професия и това, че ми потръгна, ме спаси от съдбата на емигрант. Помня едно интервю на Уайклийф Жан от „Фюджийс“, в което разказва за периода им, преди да станат известни. Как е дошъл моментът , в който си е казал, че ако иска да стане музикант, трябва да си даде шанс да бъде именно такъв, а не да се занимава с други неща. При мен имаше нещо подобно. Работил съм много и различни работи, но в един момент реших да се съсредоточа само в актьорството и да пробвам само това, да общувам само с такива хора и за късмет започнаха да се случват нещата. Те не са били някакви събития , но постепенно този шанс се увеличи и аз го използвах.
Вярващ ли си?
Да! Не бих казал, че съм ортодоксален християнин, но със сигурност не съм атеист. Напоследък все повече вярвам в тези прости неща, за хляба, не за мелбата, а за хляба... Може би това е нещо, което ме приближава към религията, в смисъл такъв, че съм готов да елиминирам всички излишни неща, всичко, без което мога... Вероятно това е някаква форма на вяра.
„ИЛЮЗИИ“ ОТ ИВ. ВИРИПАЕВ, РЕЖ. МЛ. АЛЕКСИЕВ, ТЕАТЪР АЗАРЯН, 2021
Съжаляваш ли за нещо?
Съжалявам, че не съм бил достатъчно настойчив за някои неща, че не съм направил достатъчно, че можеше да направя повече.
Има ли роля, която би искал да изиграеш?
Не зная... Напоследък четох „Калуня - Каля” на Георги Божинов и си мислех, че това е нещо, което ме интересува... Но повече мечтая за срещи с определени хора, артисти, отколкото за персонажи.
През новия сезон можете да гледате Велислав Павлов в спектаклите:
„Сцени на разсъмване“, Еmergency Theatre, реж. Юлиана Сайска, Национален Студентски дом
„Илюзии“ от Ив. Вирипаев, реж. Мл. Алексиев, Театър Азарян
„Сказание за Заал“ по епоса на Абдул Касим Фирдоуси „Шах Наме“, реж. Ел. Панайотова
„Пиано в тревата“ от Фр. Саган, реж. Ю. Дачев, НТ „Иван Вазов“
„Капитал/на/ грешка“, реж. Ив. Пантелеев, НТ „Иван Вазов“
